ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (412.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (412.) 

 За да те унижи, завоевателят първо наема мекерета да ти пренапишат националната история по начин, който му е удобен да те държи с глава в задника и подвита опашка. Когато решат да унижат една нация, наемат мекеретата на новите господари да пишат история, която никога не е била, робството наричат присъствие, и по това ще узнаеш кои са тук отродници от Българския ни род и вековен жизнен опит. Аноним (1947)

  04.06.2008. ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (2)

 Най-големият е връстник на поета-антифашист Никола Вапцаров, роден през същата 1909 г., месеци след като княз Фердинанд с усета си на ловък картоиграч от виенската аристократична бохема използвал историческия момент на разногласия между могъщите европейски империи, за да обяви България за царство и независима държава на 22 септември 1908 г. Доста преиначено и оскъдно – доколкото чета, съвременните автори представят ролята на Фердинанд. Изнасят купища факти за грешните му политически и военни решения, а премълчават ролята на некадърните му съветници, които го заблуждават с лъжлива ведра информация, премълчават факта, че този изявен грандоман, женкар, любител на мъжките ласки и потомък на династията на Кобурггота, в кръвно родство с г-жа кралицата на Великобритания, заедно с не по-малко честолюбивия, мизерен, та и църен като влашки копанарин, възнисичкият апостол на огнени приказки Стефан Стамболов е сред нашите най-основни строители на модерната Българска държава с бързо разрастваща се индустрия и отлично въоръжена, добре обучена във военно изкуство и с висок боен дух армия на буден, надарен с любов към труда и образованието народ. У първородния Димитър в семейството Георги и Господинка Бояджиеви от Харманли откривам сходство в характерите им с антифашиста Никола Йонков Вапцаров, макар и съществена разлика – и двамата са романтични натури, ала романтикът от харманлийския ми род демонстративно страни от политическия живот, а в най-тесен кръг се кълне, че е еснаф и се усеща чудесно като еснаф, хич не се срамува от това обстоятелство, напротив, да си еснаф, според него, е престижно: означава самостоятелен мъж със занаят, уважаван за труда и заради умението да прави добри пари; докато романтикът от Банско – синът на пиринския вакъл войвода Йонко, авер на Негово величество цар Борис III, буквално изгаря в политическите си пристрастия и надъхан с отвлечени розови илюзии за свят на всеобща хармония, любов и щастие.

  "Политиката е мръсна работа" – то пък е житейска максима, завещана от бедния данъчен чиновник в дълбоко провинциалния град Харманли, баща на петима сина, петима братя. Да не се заиграват с политици и с политика. Семейството и занаята да си гледат, е послание, произтичащо от стила и участта на дядо ми Георги Бирника. Четиримата му сина: Димитър, Дончо, Атанас и Кирил, стриктно следват бащиния завет, ала предпоследният ще да се е изкушил. След Девети (септември 1944 г.) двайсет и петгодишният Стефан, машинен техник от предачен цех в яко занемарения район Герена с ровещите из помията, калта, купчините боклук и димяща сгурия прасета, кокошки, кучета, котки, оплешивели огромни плъхове, бил привлечен, бих предпочел да река: всмукан в силовите структури на т.нар. Народна власт. Година преди да се родя, когато петият от братята на 21 ноември 1946 г. се оженил и до момента, когато майка ми Надя – студентка в пловдивския Учителски институт "Тодор Самодумов", вече ме раждала (август 1947 г.), тези трима (Стефан, Кирил и Надя) обитават стая под наем на втория етаж в частна къща на улица Захари Стоянов 17 – пресечка на улица Перущица в Пловдив. Бъдещият ми баща по онова време вече се издигнал в живота от чирак до калфа в мижавата мебелна работилница на Иван Радичев на ул. Франклин Рузвелт 10; две години по-възрастният от Кирил – четвърти брат Стефан, още волен ерген, ходи на курс по дактилоскопия (пръстови отпечатъци) за готвените нови кадри на формираната по Съветски модел Народната милиция. Нощем братята Киньо и Течо хвърлят вехта черга на пода и спят като в овча кошара, а бъдещата ми майка пазарджиклийката в напреднала бременност – с мен в корема, вече току преди заключителния си държавен изпит в учителския институт се разполагала като кралица на компанията в тенекиеното ергенско легло на бъдещия ми баща, хем легло с пружина, на което по-късно вече, когато се роди сестричката ми, от шест и половина-седемгодишен спях сам край тезгяха в избата на Дърварови.

  Докато двамата братя шетат по мъжките си дела из Пловдив, тя се готви за държавния си изпит и поддържа оскъдното домакинство. Доста години по-късно двама от състудентите й: единият беше осакатеният от побоища в Царската полиция Тодор Калчев. Мен лично Тодор Калчев ми напомня и сега, като си помисля, на актьора Ал Пачино; по същия начин ходеше като Ал Пачино, с характерната за актьора дървена походка, но с поскърцващи дървени протези, че и двата му крака под коленете бяха ампутирани след като най-учтиво го съветвали в полицията. По-сетнешен директор на най-престижното пловдивско училище – бившата Първа мъжка гимназия зад Чифте баня. Това му беше кярът, че го осакатили някога преди Девети, та да го направи Партията директор. Колега на майка ми от студентските й години е и приятелката й, учителка по Български и литература Илинчева. Елена Илинчева и Тодор Калчев се помнят и досега от моето поколение пловдивчани като уважавани гимназиални учители, докато майка ми след шестгодишно митарстване по пловдивските детски заведения с временни назначения по за месец-два, като заместваща титуляра, окачи дипломата на пирон, както е лафът, заряза това, за което бе се готвила с мерак*, и до пенсионирането си работи като редови монтажник на автомобилни релета в задушните цеховете на местния Електро-апаратурен завод, където се е случвало жените да припадат от нервно напрежение в гоненето на норма.

  Баща ми, хубавичко си спомням, не пропускаше да я подразни: "Надке, що ти е тази диплома, моето момиче? Защо да не й направя една нежна рамчица, па да я окача в нужника, поне да ни създава настроение!" Известно време, докато Стефан, който – между другото, по мое мнение, външно най-силно прилича на дядо ми Георги, са го готвили за кадър в силовите структури на новата власт, но братята преживяват с оскъдната заплата на Кирил. Сетне чичо ми Стефан се пресели в София, жени се там за кльощаво русо моме от Радомир, чийто говор тече бързоструйно както планински ручей, и съм се питал не на майтап: Айй, кога успява дъх да си поеме между две скороговорки. Момето е леля Мили (Емилия), която роди на чичо ми Стефан двамата ми софийски братовчеди Соня и Валентин. Та ето веднъж, години по-късно, когато опря приказката в мрачната ни изба у Дърварови с какво всъщност се занимава брат му на баща ми в нафукана София, версията беше, че е някакъв среден техник в предачен цех някъде край Орханийско (Ботевградско) шосе, на североизток от жп гара Подуяне.

  Като се позамогнахме, понеже сме били явно най-бедните в бедняшката махалица около улицата Ниш, няколко пъти им ходихме на гости в София тримата – баща ми, майка ми и аз между тях, курдисан върху възглавница, привързана с въже за дръжката на седалката отзад на "Цюндапа". Течови живееха в мърлява София по-зле даже и от нас: в типична за най-ранните години на соца комуналка; заедно с пет семейства, пришълци от близките до столицата шопски села, деляха два кенефа и циментово корито с шест чучура, при положение че успееш да слезеш по стръмната бетонна стълба от горния етаж до тоалетната, без пътьом да се насереш или напикаеш**. Било е в разгара на лятото на 1959 г., когато пред прозорците на избата ни на улица Ниш паркира грамаден като самосвал траурно черен и лъщящ с грозните си никелирани брони съветски ЗиМ – автомобил за държавни персони, и от него се изсипаха като грахови зърна чичо Течо, чинка Мили, братовчедите Соня и Вальо. По пътя за към морето, към правителствена почивна станция в Евксиноград, отбили се да ни погледнат как сме си се наредили и как я караме. Поседяха не повече от половин час в тъмния ни сутерен девет стъпала долу в земята, и си заминаха. И тогава ме загложди съмнението, че машинен техник от предачен цех в едно от бунищата на "о София, фупафа София, обиша-а-ам те", както пееха някакви мексикански Лос Мучачос, и особено па в най-кирливото бунище на София, местността Герена, едва ли ще е в състояние да джитка из България с присъща само за специални и много изискани държавни персони бронирана лимузина.

  Обяснението, което долетя от само себе си, беше, че наш Стефан вече се бил устроил за прост механик в гаража на Държавния съвет и ЦеКа на БеКаПето, та му позволявали веднъж годишно, като на послушен завалия, да използва със семейството си могъщия държавен ЗиМ. После излезе, че по същото онова време се е бъхтал към страховитото за простосмъртния българин УБО (Управление за безопасност и охрана на важните партийни телеса). Не съм дип наясно какъв точно ще да му е бил занаятът, но всеки случай не ще е в мърляв предачен цех или фабрика. Беше мил, любезен и общителен, обичаше да играе шахмат, табла; предпочиташе обаче повече да пита и внимателно да слуша какво му казват, привел лице над масата. Гостоприемен, с присъща само нему между братята лукава усмивка, може би далеч по-начетен от останалите синове на баща си Бедняка Бирник.

  Веднъж, вече дипломирал се в Софийския университет, когато гостувах в панелното им скромно жилище в столичния жк Младост, го чух как към жена си Мили Течо се обръща с ей такава, изречена сякаш на майтап, ама през зъби изсъскана приказка, че леко се беше подквасил: "Бе, ще грабна пак някой ден желязото!" И съм си умувал покрай тази изпусната фраза: А дали и той не е от онези, които са вадели от таванчета и мазета крилите се в миша дупка нарочени от новата "Народната" власт заможни бивши управленци, следващи европейския елит, наш роден цивилизасион със суетата, лакомията и подлите му трикове.

  В дома им витаеше респект към Тодор Живков; за съпругата на Живков д-р Мара Малеева се говореха само ей такива приказки: какъв благороден човек била д-р Малеева, на колко изпаднали в беда помагала, а видиш ли, откакто си отишла, променил се Живков, много се променил, затворил се той в себе си, не допуска кого да е до себе си. Когато в трийсет и осмата си година без видима причина изпадна в тридневна кома братовчедка ми Нина (1942-1980) и издъхна, бащата на Нина – третия от харманлийските братя Атанас, никой не уведоми за смъртта на дъщеря му, че е бил Насо в концлагер по онова време край Хасково, обявен за психично болен заради вицове срещу Партията, а Течо долетя от София. И го помня как, обърнат към баща ми, докато пафкаме в очакване да свалят най-после от втория етаж ковчега с мъртвата Нина в дворчето на улица Иван Вазов – баш на пъпа на Пловдив, така че добре да го чуя, Течо рече към баща ми, на брат си, демек: "Синът ти, Киньо, ще напредне само кога стане партиец. Тогава ще му се отвори пътят в живота и ще направи кариера". В онова горещо лято на 1980 г. размечтал се бях да се конкурирам в БТА за длъжността кореспондент с неуморимия днес гневен борец за свобода, демокрация и европейски духовни ценности, личен човек на някогашната Държавна сигурност Иво Инджев (1955)***. Жалко, нямало кой да ми каже офицерът от Държавна сигурност др. Иво на кого е човек и за какво си се бори, за чий го пратили да кеси в Маскве да изучи тънкостите на занаята. На кой занаят обаче, смееш ли да питаш? Пък и кой ли ще ти отговори!

  Година и месец по-късно, през май 1981 г. нормално ще ми бият шута от редакцията на местния младежки вестник "Комс. искра", че съм се оказал неблагонадежден кадър, от когото Партията БКП – същата, за която чичо ми Стефан ме калесваше да й стана член, че да напредна и аз в кариерата и в живота, отегчена, свалила доверието си от мен. Па и що не! Върху цял чаршаф статия от май 1981 г. бастисал бях общо шест държавни и местни общински ведомства, начело с Окръжното управление на МВР, зачесал ги бях заради несвършена или зле свършена работа, барабар със зам. кмета на Пловдив инж. Илия Йорданов, когото одма свалиха от поста, смъмриха го там нещо и го отпратиха обратно пак началник-цех на Асеновградското предприятие "Асенова крепост", ако се не лъжа, отдето го бяха измъкнали за ушите, да го направят голям шеф. Образно казано, калай яде и главният инженер на града Атанас Пейков**** за Екарисажа, осмърдяващ Пловдив. Най-неприятен, обаче, за Партията се оказал пасаж, който в статията ми се мъдри някак между другото – че и на Червения площад на втория град в социалистическото ни отечество: място свято, свидно, родно и мило за всеки Спас Гърневски, Иван Костов или някой сербез офицер в ДеСе, като Иво Инджев, да речем, любим кът на марксизма-ленинизма, на световния пролетариат и прогресивното човечество за агитки, митинги, всенародни празненства и демонстрации със сватбарска пукотевица и кръшни хора, с гръмки речи и овации в чест на успешната ни борба с империализма и пр., вони, Боже мой, смърди на леш, та се не трае. Който не вярва, да провери!

  Майският брой на вестник "Комсомолска искра" със статията, посветена на Месеца за защита на природата, "Примери с обратен знак" (стр. 1-3) от 1981 г. би трябвало да си го пазят в хранилището на пловдивската градска библиотека "Иван Вазов". Жена ми Ася (1952-2017) работи няколко години в същата най-голяма за Южна България библиотека, та знам – папките с годишните течения на местната периодика са най-горе по етажите, обаче до там се стига само с асансьор.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Рlovdiv, edited by 1 jan. 2021

Илюстрации:
- 1943. Военно летище, Димитър Бояджиев (1909-1963).
- 1946. Пловдив. Отляво надясно: III Кирил и V Стефан. 

–––
* Разхождаше ме 4-5-годишен майка ми по детските градини на Пловдив, както котка си носи котенцето в зъби. Когато тръгна на работа в Елпром, ме заключваше сам в избата и цял ден си играех с мишленцата, които излизаха от дюшемето на избата.
** Комуналката беше на ул. Емануил Васкидович № 40, вдясно от Подуенската жп-гара.
*** Иво Инджев (1955), носител на всички възможни награди на европейските им духовни ценности: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%BE_%D0%98%D0%BD%D0%B4%D0%B6%D0%B5%D0%B2
**** Обзаложих се (да ме питат с кой акъл) с Главния инженер на Пловдив, че пуснат ли смрадта от Екарисажа, което става около полунощ, ще му звъня по домашния му телефон, и той се нави, понеже ме уверяваше, че си въобразявам – воня няма и всичко в Пловдив си е бир таман. Изнервен, след като го будих наред няколко жежки летни нощи, ме пита: "Не те ли е страх, че може да ти се случи нещо?" И аз наперен му рапортувам като млад войник: Който го е страх, не ходи в гората за мечки! Бел.м., tisss.