ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1624.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1624.) 

  Вдигнах се тая сутрин в пет без десет, сварих си двойна доза силно-пресилно кафе, пометох нападалата от липата шума върху балкончето (метър на три) след снощната дъждовна буря, турих походната маса и пластмасовия стол, па с цигара се настаних пред бележника със записки: да доработя, както ми е стар адет, сюжет от пролетта на еуфоричната за нас, българите, 1990 г. Ходили бяхме с Жълтото Ленче (до блясък лъсната жигула, с която се фуках пред приятелите) две двойки, изпълнени с плътски мераци: двама мъже и гиздави две момета, до Смолян. И там, на тротоара, в кафене срещу Космическата обсерватория с куп лакърдии за родопчани чешити и майтапчии разправи ни го тоя сюжет Роман – шефът на смолянското "ВиК"*. И да добавя: че със самочувствие на новооглашен автор на сборник стихове и две дузини разкази се бях снимал пред портрета на Николай Хайтов, кой знае по какъв повод изтипосан насред фоайето на обсерваторията наред с по-известни хора от тоя край на България... Над фотографията на Хайтов бях разперил два пръста като заешки ушета, демек, "Вижте ме! С великия Хайтов съм решил да се меря в писането". Ако нещо съм добавил към историята по-долу, то е пак от същия Роман изречено, макар и по друг повод. Лична история е тая, много лична, та я отделих от веселите лакърдии, дето от уста на уста се предават за кеф, за услаждане на душата. Кикотим се там, в кафенето на тротоара срещу обсерваторията в Смолян, заливахме се от смях щастливи, че плътска любов витаеше между нас четиримата. Когато се прибрахме в Пловдив обаче, веселичките лакърдии избледняха, изгубиха свежест, дъх на хвойна от Орфеевата планина и ми се загнезди в ума простичката, а и загадъчна, па и леко сълзлива драма на помашко момче, раснало и заяквало с коравия нрав на людете от тази преизпълнена с местни предания и легенди най-българска сред нашите планини. Историята начева преди да се родя. Предния ден, 21 юли**, мама се усетила недобре; както лежала и бълнувала, унесло я, сънувала да я гледа в очи и да й дума жена в бяло, с венец на косите. Рекла мама на баба, пък баба отърчава на нивата, а там по-възрастните жени акъл й давали курбан да стори. Дядо гътва едно шиле; сварили месото и раздали из махалата в чест на Светицата. Тате тогаз карал осемнайсет, момчурляк още, след козите търчал все.

  24 apr. 1990

  МАЙЧИЦА

  Сукал съм шест дни; на мама циците корави били, и в едната й бозка кърма остава; разболява се мама, взела да се топи. И кого отнапреж да спасяват! Не бива до нея да се докосвам: ще се натровя, майчиното мляко ще ме убие. От двете ми лели, дето по онуй време също кърмели, не ща да бозая. И тогава нашите ме отписали. Завтекли се снашицата да спасяват, да не изтърват нея. Грабва ме тате и къде-къде, в планината, при козите. Имал коза-първескиня, дето се вика: от яре яре. Измил й вимето, наврял ми муцунката в цицките... и съм засукал. Тъй ден подир ден, бая време. Сковава тате маса, козата се изкатерва връз масата, турят ме под вимето й да суча. Свикнала с мен козата. Дочуе ли ме да мъцам, рипка към къщи, блъска с рогца, с копитца блъска да й отворят. Харно, ама мама се оправила, оздравява мама и ето че ме носят да суча пак от човешкото мляко. А козичката блее, та се къса, с копитца върху портичката налита. Отпъдят я, замъкнат я по-надалеч, а тя… дърпа се, въженцето ще скъса; запрат я при овцете, чуват – врещи, блее, човек гаче от мъка плаче. Срещне ли я мама на поляната над къщи, спусне се да я събори. Пуста ревност майчина! И тъй две майки съм имал. 

  Като поотраснах, тате почна да ме пуска с овцете. Сберем се десетина акрани подир обяд, кога приберем животните от паша, и всеки извежда на моравата свое си ягне: да се погордей, хем да си поиграе с ягнето, та акраните да му завидят. Приказни са у нас залезите, ще знаеш. Ей го насреща Кара-баир. Дорде околността потъва в здрачевина, Кара-баир целият полека-лека току порозовее, аленее, накрай запламтява като съща жарава. Изпърха птица, сянка прелети и току-виж небето уж още светло, пък цялото в звезди, и звездите трепкат-трепкат като кристални.

  Всяко момче ягне си има, само аз ягне си нямам. Оти тате ми не дава. Стоката му от добра най-добра, носи му се името, че овците му най са отбрани. И взех аз парици да кътам… от онез, дето ми са за школо дадени, и от рестото при бакалина. Събрах има-няма десетина лева. От горското дваж годишно закелявяла стока бракуват, евтино се вредих за две шилета. Скрих ги в шумата тез две шилета, чардак им сковах и ги качих нависоко. Като излязат артлиците на поляната, и аз съм там, и не едно... а две шилета водя. Да се изфукам и аз. А шилетата – ми кожа и кокали, ребърцата им се броят. 

  Обадил на тате някой от по-големите: тъй и тъй, синът ти, Юрдане, ела виж с какви келемета те излага, кепази те пред орталъка, оладжак. Връщам се вечерта и от прага ме емна: Казвай кой те е пазарил стоката му да вардиш, дотам ли я докарах аз син ми чужди овци да варди!... Не са чужди, думам, мои са си, и не са овци, а шилета... И таз шугава стока със стадото ми си омешал?!... Не съм я със стадото ти омешал... Дека е тогаз? Водя го да ги види. Звери се отдалеч, отблизо… Ни кошара, ни дявол. Стволът на ореха само белее. Соча аз към оплетените с вършина клони: ей ги де са моите две шилета! Шилетата връз наковани чамови дъски лежат. Изрева тогаз тейко като мечок: ай-сегинка им тегля ножа! Че като ревнах... Едвам ги отървах. 

  И пак ги разкара. На следващия ден сабахлен зад одаята, докато аз съм още спал и сънувал, двама цигани ги заклали, кожите им на гръб метнаха да си ходят на техния катун цигански. Тъй че кекава стока бобайко не можеше да трае.Тъй раснах диво по ридове и пасбища, с гората раснах, с ручеите раснах, с дивите зверове и с домашните животни, и с пилците от шумата, и с мерака по моми и песни, със захлас по звездите, виснали на гроздове в небето над Устово. Чудно ми е детството, ще знаеш. Сега, като ги сматрям, дечурлигата всичко си имат, за нищо не са петимни, всичко им бир-таман, но мерак си нямат: че всичкото им на тепсия поднесено, всичкото им даром дадено, а хлапешката радост от природата им е от далечна по-далечна. И това, дето оня руснак-изследовател Павлов разправя, че животните не чувстват, не разсъждават, не мислят животните, не е вярно. Павлов ряпа да руча! От мен да знаеш: ида е най-най-великият учен, световен учен да е, ама от животни дип не разбира и тук теорията му издиша. И чуй какво ще ти река. Баща ми беше суров човек. Караме веднъж голямо стадо, камък запрати по бременна овца да я завърне, строши й ногата. Ти – рече ми, варди овцата да се не дели от останалата стока, яз да си отхвърля другата работа, пък довечера ще й стегна счупеното с клечки. Харно, ама уж я следя, под око я държа уж овцата, тя взе, че мина през треволяка и се заби в едни трънаци. Оттук крещя, оттам заничам – няма я и я няма, че се и не обажда.

  Думам си, довечера тате няма да се сети, забравил ще е, отзарана ще ида да я вадя от тръните. А тейко виси пред кошарите и... Дека е – кай, оная с чупената нога... Ми тук трябва да е... Ти кому ги дрънкаш, бе!... Че като се разлюти оня ми ти див балканджия! Върви – рече, да ми я докараш овцата, без овцата да не ми се мяркаш пред очите! И… тръгвам аз. Още видело, светло още, а мен ме дострашава, коремът чак ме присвива. Насреща ми Кара-баир, от Космоса слязъл сякаш, къпе се цял в кърваво. И кървавото пламти, играе като пламъците на Ада. Въртя се аз като муха без глава около къшлата, като гламав насам-натам се въртя, не ми и се мърда оттук. И откривам зад кошарите Караман; изгребах трохите от джоба, бутам ги в муцуната му, пък Караман хич ги не и подуши, гледа-гледа ме, скимти… Ай-тъй на скимти: Аууу-аууу-аууу! Заляга на предни лапи, жално вие, тихичко вие, май оплаква ме. Усети Караман, че голям страх ме гони. Човек да беше, нямаше тъй да ме усети.

 

  Отиваме, значи, двама с него при онез храсти. Но как да вляза, като вътре каква ли гад се е спотаила – змии усойници, смоци, караконджули, таласъми църни космати? Що страх съм брал, аз си знам! И кучето, като човек – все до мен. До късно оная нощ бродихме, а овцата не найдохме. Наложи се в кошарата да спим. Подир дни овцата с друго стадо се омешала, обадиха ни се хората и я прибрахме. Та за кучето ми е мен приказката. Да си гледа кефа русинът Павлов, ряпа да руча, не разбира от животни.

  – А що стана с козата, от която си сукал?

  – Козата ли!... За нея ми казаха, когата бях тръгнал вече за инженер да уча в София. Дотогаз думица не бяха ми споменали, нямах и като че спомен за тая коза. Дреболия, ще кажеш. Е, и аз тъй си мислех. Преди да поема за София, обаче, води ме мама при тъдявашна ясновидка една, горе в махалите. И оназ, врачката... отнапреж на боб ми гледа, сетне на оджака в пепелта взе с пръсти да рови, та изрови стар въглен. Блещи се във въглена, ай-тъй на... се блещи. Положи го напреде ми и, тебе, дума, две майки те мислят; едната е в съседната одая и сърба жежко кайве, другата – на небето. Че я заклал бубайко ти курбан за здраве в чест на Света Богородичка. Оназ майчица, рече, сред женските в твоя мил живот най-силно те е обичала и още си те обича.

___
* Кара баир над Смолян.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 15 avg. 2024

Илюстрации:
- Което раслия в града хлапак няма как да знае.
- Кара Баир над Смолян – космическа приказка.

Plovdiv, edited on 15 avg. 2024

_____
* Смолянското предприятие "Вода и канализация".
** Баща ми Кирил е роден на същия ден 22 юли (през 1922 г.) в Харманли. 

  22 юли по православния ни календар празнуваме като Ден на Свeта Мария Магдалина, вярна на Иисус, споделя страданията му до разпятието, свидетел е на възкресението му, като сестра на Свети Илия. Неин е първият възглас "Христос возкресе!" В същия ден от годината е роден баща ми – петият, най-малкият от петимата братя Бояджиеви, за онези, които го познаваха, говореха, че бил мълчалив човек с харизма. Бел.м., tisss.