ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (6.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (6.)

  – Откъде знаеш дали Умберто Еко не си е поставил за цел да ни отведе "във високите сфери на духа" и да ни покаже стойностното и фалшивото там, каквото и да означава това? Може би се забавлява, пишейки по този начин, както аз, четейки го, се забавлявам?

  – Не съм обучен в Ленинградската висша партийна школа, липсва ми увереност да твърдя, че имам монопол над истината. Мнението ми e пристрастно, ограничено от предразсъдъци и вероятно несправедливо. Не съм против романът на Умберто Еко да бъде възприеман като интелектуална дъвка за печални зимни месеци от живота, но схоластиката и схоластичната ирония не ме радват. Чувам за съвършено нов тип тригърба камила – ярък вид ирония над схоластичното ни средновековно мислене, включая и прогресивните процеси на Светата инквизиция. Уважаемият проф. пише именно за този период от вчерашния ден на Европейската цивилизация. Ама пък ми допада ироничната пародия "Параграф 22" на Джоузеф Хелър (1923-1999), връстник на баща ми мебелиста-дърводелец, родом от Харманли и съвършено неизвестен за света. Допада ми и книгата на родения в Англия г-н Дългас Ноел Адамс (1952-2001) "Пътеводител на галактическия стопаджия" – кажи-речи, мой връстник; особено ми допада първата третина на "Стопаджията", преди авторът да захване да се повтаря и лекичко да преиграва. Ще се радвам, ако посочите и други солидни основания да започна като Вас да се забавлявам с "Името на розата". Радвам се, че се обадихте. Поздрав от Пловдив, крайния квартал зад циганското гето!*

  07.02.2002. (продължение)

  Авторът Умберто Еко окупирал всякакви възможни подходи към сюжет и тема, и пак е неясен, може би понеже му липсва смирението, а суетността му е в по-обилно количество. Не ми се нрави, когато идеята измества преображенията на реалността. Не ми се нрави и тенденциозната, позната от реалния социализъм-комунизъм у нас назидателна, уж възпитаваща широките народни маси... хе-хе! – казионна партийна литература. Живият, пулсиращият, тръпнещ от страсти живот ми е по-мил. Добрият роман би трябвало да ни зарежда с жизненост, не със суховати хербарийно красиви идеи. Оптимизмът в личен план не може да се логаритмува като стройна абстрактна материя. Ърнест Хемингуей (1899-1961) пише романа "Сбогом на оръжията", когато е 28-29-годишен; Умберто Еко публикува "Името на розата" в 48-та си година. Дали възрастта оказва влияние върху стила? Влияят ли преживяното, натрупаният опит, наслоилата се рутина? Иисус в плътското Си превъплъщение на земен човек и при ходенето Му сред човеците – според легендата, е 33-годишен. Състоянието на духа, свежестта на сетивата, привикването с ритъма и изненадите на битието не влияе ли върху начина, по който говорим, обсъждаме, пишем текстовете си?

  Приятеля Емил**, имам чувство понякога, на моменти, докато седим на маса и си пием кафето, го усещам с петнайсет лазарника поне по-млад от мен, когато според фактите е точно обратното – по-млад съм от него с 15 години. Така че и възрастта като аргумент едва ли звучи дотолкова меродавно.

    - - - -

  Разправя ми днес даскалица с амбиция, присъща на младите жени, как посрещнал изневярата на съпругата си неин познат – колко потресен, разколебан, съсипан бил; как ненавиждал, от една страна, неверницата невярна, ама от друга страна, чисто по плътски и много по-силно милият вече започнал да си я желае.

  – И аз какво да го посъветвам? – пита леко патетично; бъбрим си на четири очи в учителската стая. – Какво да го посъветвам, когато е така отчаян горкият, а не знам как да му помогна?

  – Трябва да й е благодарен – отвръщам хладен като ледено кубче в чаша уиски, – не да я мрази. Понеже честно, по джентълменски го уведомила, че си тръгва, не го заблуждава, отказала му да си играе повече с тялото й. В телесните двубои и страст при взаимоотношенията между мъж и жена нещата не са ли ни пределно ясни: не го допуска до себе си, защото престанала да го обича. От това по-ясно накъде?„

  – Какво говориш! – възкликна неприятно изненадана г-жа Николова. – Като жена, не мога, не, не мога да я оправдая. Постъпва жестоко с човека, той толкова е умен, ерудиран, интелигентен!

  – Подскажи му да се пробва, като си представи, че съпругата му се върнала. Знам такива случаи... Ще възстанови ли доверието! Тъй че нека си преболедува болката; налага се сам да мине през тресавището. И когато усети твърда земя под нозете, ще прогледне, че от живота му си е отишъл предател; и тогава би трябвало да се усети свободен, освободил се както афроамериканец в Тексас от своята Голяма фалшива представа за демокрация.

  – Невероятно! Това пък не ми е минавало през ума – възкликна симпатичната ми събеседница.

  – Най-уместно ще направи да й благодари, като я отведе в някой скъп ресторант – добавям сериозен. – Да се изръси като за последно и да се постарае да не я мрази. А ако може... Не съм сигурен ще може ли, но да опита да погледне към нея с любов.

  – Що-о-о? От къв зор па с любов?! – изненада се чаровницата, та мина на жаргон.

  – Защото – отвръщам все така хладно – му е решила може би най-съдбоносния за нормалния мъж проблем: коя да чука (изречено и от моя страна на жаргон). Човек не бива да живее в лъжа. Жените сте по-решителни в такива случаи. Взаимната им привързаност на онези там двама се изчерпала. Жената е права, а него му е нужно време да разбере, като престане да хленчи и издава съдебни постановления сред общите им приятели и близки.

  Ако беше попитала как човекът да погледне с любов онази, която вече не обича (а плътски желаел, ръбчото му с ръбчо), щях да й река: когато спре плътта да жали по някого, не е невъзможно да го приемеш като всеки друг на света, и "любов" вече ще значи: уважение, разбиране, опрощаващо внимание, приятелство, само не и любов.

  – О, но той много страда! – рече тя и се зае да навива на показалеца си крайче от дългите си сламеноруси коси. – Никога не бих предположила. Бяха толкова мили и задружни, толкова здраво семейство бяха! Планираха дори да се заселят в Канада и там да се устроят, представяш ли си?

  – Представям си. А защо нещастникът избрал да хленчи на твоето крехко рамо? – любопитствам нехайно. – Как мислиш, това хленчене пред теб случайно ли е?***

  14.02.2002.

  Като й казвам "липсва му възпитанието, което се получава в семейството от най-ранна детска възраст"... Та като казвам на Re. това по повод новия й любим, мъча да заобиколя точната дума "безнравствен". Бъбрим на чаша кафе в хола ми, грее пред мен в отлично настроение, качила нозе на табуретката, изтегнала се е върху аления диван насреща ми. Като чу това за липсата на домашно възпитание, усетих как се сви като пружина. Стана и отиде в кухничката да си мие кафената чашка. 

  – Тръгвам! Не са ми приятни такива приказки. Вече съм убедена, той е Човекът! Мечтала съм си цял живот за такъв мъж, който...

  – ...Който на всеки двайсет минути да те проверява къде си, какво правиш, какво мислиш, какво чувстваш – доколкото ми е възможно, с привидно равнодушен глас довършвам думите й, макар и отчаян, че очевидно не точно аз съм мечтаният мъж.

  – Точно така! – долита гласът й строг, но справедлив вече от антрето.

  Скачам да я изпратя до асансьора. 

  – Ще ти се обадя някой друг път, когато не си в злобно настроение – усмихва ми се като учтива медицинска сестра над леглото на умиращ, махна с ръчица, проеча звънливото й колоратурно сопрано: – Чао, Жоро!

  Та преди час, значи, дочувам късо позвъняване, драскане и почукване по вратата. Беше вече влязла, събула се бе като у дома си. Окачи си кожухчето на закачалката, тръгна из стаите:

  – Я, да проверя аз променил ли си тук нещо. Ха!!! Нищо не е променено! – И подир минутка-две: – Как си? Какво я караш без мен?

  – Нали знаеш – отговарям унило, – чета, ровя се из бумаги, графоманствам, демек, пописвам туй-онуй.

  Като предложих да направя кафе, отсече:

  – Остави! Кафето аз ще го направя. Ти не го правиш хубаво като мен.

  И значи, седнали бяхме вече в хола и от лаф на лаф стигнахме до заядливата ми фразичка, че новият й приятел е невъзпитан, липсва му, казано с две чудесни думи, домашно възпитание, колкото и с добри обноски да бил, както ми го е представяла. Това бе вчера сутринта. Час по късно запътил се бях към училището. Купих по пътя цигари, купих и голям шоколад; помислих си: дали да не си го разделя с нея. Звъня й, вървешком от коридора; отговаря ми и тя по джиесема:

  – В детската градина съм, работя.

  – Добре – казвам, и приключваме.

  Половин час по-късно чета есемес: "Благодаря ти, Жоро, че се сети за мен! Ти си ми близък по много особен начин! Само дето не знам защо опитваш да ме засегнеш. Нищо..." Отвърнах й след час колебания а ла Страданията на младия Вертер: "Най-близкият човек си ми. Стипчива е любовта". В прав текст изречено, изтрепахме се вчера следобед да демонстрираме двамата с Re. обноски и домашно възпитание.

Записвам тези нещица, минало е едва денонощие. Денят е весел, слънцето напича. Празник на влюбените, ура! Свети Валентин по католишкия календар. И ми се върти из ума: обичам ли я? Добре ли е да ме вълнува онази, която ме е зарязала? Не съм я канил да ми гостува. Дори не ме предупреди, че ще идва. Но ай, как й се зарадвах; приех я като най-близкия ми на света човек. Жена, Господи! И то каква жена! 

  Иначе неприятните въпроси са си неприятни въпроси; мога и да си замълча, да не подхващам изобщо за нас двамата с нея и прочие, но когато ми навират в муцуната очевидна несправедливост, как да се съглася, Боже мой, и да съм кротък слушател на сантиментални глупости?!

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 10 dec. 2019

Илюстрацията долу:
- Част от мъжката ни компания в готиното кафене.

___

* От популярен до някое време Internet-форум за език и литература с управление от Чикаго, САЩ. Питането е от водещия едночасово "философско-психологическо" предаване по местната Пловдивска обществена телевизия.
** Емил Калъчев (1932-2013), вж. https://literaturensviat.com/?p=94090

*** Не мина и година след разговора ни в учителската стая, онзи мъж я поканил за съпруга, и тя склонила. Бел.м., tisss.