ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (2.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (2.)

…те избират най-прекия път към целта и се фокусират върху онова, което е пред тях, докато мъжете по правило виждаме доста по-надалече. Жените са по-трезви в преценката си и не виждат неща, които всъщност ги няма там, докато ние, особено когато страстите ни са разпалени, преувеличаваме всичко и си представяме неща, които не съществуват…*

  19.01.2002. 

  Из "Морето, морето" на Айрис Мърдок, стр. 50. Струва ми се, че изразява и мои си грижи: "Но клетата Клемънт може да почака, пък и тя всъщност няма друг избор. На голямата битка на волите завинаги е сложен край. А аз седя тук и се чудя на себе си. Нима съм се отрекъл от магията, сложил съм оръжие, отказал съм се от работата си? Предаване на властта и окончателно преобразуване на магията в дух, времето ще покаже". В моя случай "Клемънт" е двадесет години по-млада от разказвача. От мен би следвало да се очаква някаква форма на смирение, бащинско едва ли не; знам; че не е тъй, знам – смирението ми е роля, отесняваща от ден на ден кожа. И никакъв край не виждам в тази тиха "битка на волите". Винаги ли виждаме в неизгодна позиция замълчалия?!

  Казвам си: Не ме интересува Re.; всъщност, безразлично ми е какво става с нея и около нея; интересът ми е към това как ще си променя живота, отношението ми към самодоволен тип мъже и жени, които досега съм заобикалял, странял съм от тях и не съм им желал компанията, нито сладостите вследствие помощта им. Е, сега ми влезе в ума един от точно тези нахакани слуги на успеха. Какъв ти дух, Боже мой, нима този тип хора не ми е попрището, обектът за изследване? И тази компютърна анимация ми се представя за живия живот. Предизвиква ме. Но ще има да почака за истинско сражение; познавам се откъм тази страна в неприятни ситуации – струва ми се, дълго ще кървя, ще се настройвам и най-неочаквано ще предприема онова, което и мен самия ще изненада.

  Дъждовно тихо. Врабците, мокри, се пощят, подреждат с човчица крилца и перца; по клоните на липата ми се наредили като орехчета върху Коледна елха, а едничък, кацнал върху парапета на балкончето ми, върти оченца като крадлив циганин, чака трошици.

    - - - -

  Класическият любовен триъгълник, ами това ще да е! Третият, невидимият съм. Озадачава ме, че Re. спомена най-спокойно вероятността да ми гостува, да пием кафе у дома. Че защо не, мисля си – излегнати в спалнята! Кафе, уиски, бадеми. За прегръдки и целувки късно ли е, рано ли е – не ми се мисли. Нали споменах, че не съм изкушен сексуално както преди! А не бих отказал. Хм! Какво искам всъщност?

  Може би ме вълнува ловуването за точно този досегашен сексуален партньор, ама вече не върху познатия досега терен и лична собственост, притежание, а за умна, интелигентна жена, която очевидно принадлежи другиму. Застрашен ли е самецът от моето – а и защо само от моето – посегателство? Разбира се, че е застрашен. Но нещата вече стоят по друг начин: не аз, а той е нахълталият в завладяното от мен пространство или територия; появи се с претенции и самоувереност като господар на положението. Щом той бил плащал, щом поемал ангажименти, главоболия, разноски около тази жена, според думите му (които тя мимоходом спомена), то да значи оттук-нататък той щял да дърпа конците, да поръчва музиката и прочие. Дали е така обаче?

  Домашният ми телефон звъни вече пет-шест пъти; изключвам, и отново набират... Досещам се кой ме търси... Уви, не е тя. Насреща е, обажда се по-малката от двете ми самостоятелни вече дъщери, да ми каже, че утре ще ми гостува.

  21.01.2002. 

  Човекът е много самотна вселена.

  22.01.2002. 

  Двете й среднощни послания, изписани върху джиесема: "Благодаря ти от името на малкия! Благодаря и от мен! Много си мил. Обичам те особено, много особено!" (12 часа на 21 януари) и "Мили Жоро, благодаря ти, че беше с мен на този ден преди седем години; че ми помогна в много тежък период; че малкият не усети липсата на баща и още много други неща..." (около 11 часа на 22 януари). Малкият навършва първите си седем години. Опитвам се да заглуша, да удуша любовта си към тази жена, и колкото и да се стремя да се отдалеча физически, а и от мислите си да я отскубна, толкова повече ми липсва! И не ми помага особено да я забравя. Като че опасен фронт дели тя с онази част от мен самия, която воюва със самолюбието ми на мъж. Защо са ми сантименталности точно сега? 

  Виждаме се в учителската стая. Сами сме. Отначало не знам, че е влязла; сепва ме гласът й:

  – Жоро, здравей!

  – Здравей! – гърбом към нея.

  – Жоро, какво става с теб? Защо не отговаряш на съобщенията? Малкият много ще се зарадва на твоя подарък.

  – Не съм част от празниците – обръщам се, показвам й: – Гледай какъв разкошен химикал с логото на фирмата им ми подари дъщеря ми.

  – Хубав е, много е хубав! – върти го из ръце.

  – А! – казвам. – Менте е. Но добре изглежда.

  – Можеше да ми звъннеш... – укорно.

  Казвам й, че не се чувствам добре тези дни. Нещо подобно преди куп години ме е карало няколко дни наред да ходя на кварцови нагревки и да пия бирена мая. Може да ми се размине този път. Изобщо, говоря, говоря, говоря... Понеже ми е неловко. Гледа ме внимателно. Съвсем близо е насреща ми. Очарователна, заинтересувана от тъпотиите, които бъбря. Жена, която си знае цената! И хем е благосклонна, хем като медицинска сестра уравновесена и учтива спрямо мен, пациент на тази много специална клиника, където лекуват Любовта.

  Тръгвам си от учителската стая:

  – Пожелавам да си изкарате приятно тази вечер! – махвам за довиждане.

  Излиза подире ми. Вървим по килимената пътека посред фоайето на сградата и насреща ни се задава червенокосо момиче, нова колежка от началните даскалици. Червенокосата мимоходом ни оглежда. Установявам го с периферното си зрение. Същински крадец, заловен на местопрестъплението, се почувствах. Отдалечих се бързо-бързо и от двете. Свих по коридора, отключих моята класна стая и все още объркан, сядам зад бюрцето. Въртя из ръце химикалката от дъщеря си и се моля: дано Re. не отвори внезапно вратата, не искам, не искам, не искам точно сега да я видя застанала в рамката на вратата предизвикателно хубава, ала по медицински угрижена за мен. Дали ако влезе, ще се удържа да не я прегръщам, галя, целувам?

  ...Описвам. Станало е преди три часа и нещо. Преди да се хвана да пиша, пуснах си мелодията от филма "Бодигард" с актьора, когото харесвам – Кевин Костнър, и капризната млада самка, която ловува. Май че лично я приемам тази преработена кънтри-мелодия, която влюбената посвещава на бодигарда (пазителя на тялото й – буквално преведено от английски) със зноен, хем с много сексуален подтекст ми звучи. И понеже Re. ми е споменавала, чувал съм го, и не само от нея, че откривала у мен излъчването на актьора във филма, точно сега, в празничната за хлапенцето й вечер, ми се ще здраво да се напия, да се разкрещя, да се сбия с някого на живот и смърт.

  Разбира се, няма да сторя нито първото, ни второто, ни третото от тези три така необходими за мен в онзи момент работи. Най-много да си пусна още два-три пъти да се върти основната мелодия от филма с Кевин Костнър и Уитни Хюстън. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 7 dec. 2019

Илюстрации:

- Младият Артур Шопенхауер, немски философ (1788-1860).

- Уитни Хюстън (1963-2012), образ на женски чар и сексапил.

–––

* Най-известното произведение на Шопенхауер е "Светът като воля и представа". Развива философията на Имануел Кант (1724-1804) относно начина, по които преживяваме нещата от живота. Неговата критика за Кант, оригинални решения на проблемите в битието на човека и пояснение за границите на човешкото познание са сред най-значимите му постижения. Метафизичната му теория е основа на негови трактати върху психологията, естетиката, етиката и политиката, и извор на вдъхновение за творци като Фридрих Ницше, Рихард Вагнер, Лудвиг Витгенщайн, Зигмунд Фройд и др. Фрагментът е взет от есето "За жените" на Шопенхауер, вж. http://magnifisonz.com/2016/08/14/%D0%B0%D1%80%D1%82%D1%83%D1%80-%D1%88%D0%BE%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D1%85%D0%B0%D1%83%D0%B5%D1%80-%D0%B7%D0%B0-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%8A%D1%81%D0%B8/ Бел.м., tisss.