ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (3.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (3.)

 Не спирай това, което си отива, не отблъсквай онова, което идва; тогава щастието само ще дойде при теб.*

  23.01.2002.

  Тема за размишление, заимствана от книгата "Морето, морето", стр.65: "Не мога да заменя магията на срещите и разделите с ужаса от вечното присъствие. Не обичам дори да спя в общо легло и много рядко изпитвам желание да прекарам цялата нощ с жената, която съм любил". Въобразявам ли си? Скъпа Re., никой не те е оценявал по-високо от мен. Вещи, пари, удобства ли са ми нужни, за да разбера колко струва любовта! Отдалечена, и дори накрай света, ще си близо, до мен, у мен.

    - - - -

  Срещаме се два пъти в училищния коридор на втория етаж; първия път – когато напускам библиотеката. Почти в края на голямото междучасие чувам: "Жоро!" и я виждам да излиза от нейния кабинет.

  – Смятах да ти идвам на гости, но сутринта имах доста работа и не можах да ти се обадя да ме чакаш. Сега ти какво ще правиш? Не искаш ли да се видим?

  – Имам учебен час – казвам, – а после... после Райчо (свекърът на по-голямата от дъщерите ми) иска да поприказваме в близкото кафене.

  – Аз пък в дванайсет без нещо трябва да съм в центъра на града – казва.

  – Друг път! – рекох. – Друг път ще се срещнем.

  – Да, да – отвръща, – ще видя някой друг ден да измисля нещо.

  Когато след дванайсет заради дежурната тук оперативка се връщам в училище, виждам я да върви към изхода. Закова ме:

  – Запиши какво ще кажат, ще ти звънна да ми предадеш какво са казали.

  – Телефонът ми е блокиран от миналия петък, няма как – рекох, – но ако има нещо толкова важно за теб, ще ти пратя съобщение по джиесема. – Говорим край вратата на класната ми стая: – Тръгвай, тръгвай! – настоявам.

  И тя тръгна. Направи крачка, две, обърна се. Стои там, гледа ме – великолепна, изваяна сякаш от мрамор, стои като вкопана в коридора, обърната към мен и ме гледа с онези нейни очи. – Тръгвай! – изсъсках, ядосан на себе си. – Друг път ще говорим. Когато имаш възможност. Не знам какво й е. Знам само, че я обичам. Но това вече не е завладяващата ме сексуална тръпка, а съзерцателно, сладостно и спокойно чувство на лекота. Ала все пак, на дъното на този кладенец в сребристо лъщи доста омерзение. Свободен, свободен! – пее нещо у мен и ми носи чудната убеденост, че тази жена аз винаги ще я обичам; каквото и да ми се случва оттук-нататък, ще я обичам; обаче не като гъвкава изящна плът, а така, както се обича мил и ужасно близък на сърце човек: от него нищо не желаеш освен от време на време да го виждаш, за да се убедиш, че е жив и здрав, че му спори в живота.

  А бих ли се жертвал за него?! Дали не се вживявам в роля, която май силно ми допада, макар да не е извадена из торбичката стари номерца от селски вечеринки! Леле, как приятно е да се виждам отстранен от самия себе си, уравновесен, здраво стъпил на земята! Хлапакът у мен обаче ехидно е присвил устничка, бърчи вежди от ирония и омерзение, заповядва: Не позволявай сантименталност да те завладее! – докато Възрастният у мен кърши ръце, жали: Защо! Какво ти е виновна тази жена, не виждаш ли колко и тя е раздвоена, на косъм ви се крепи връзката; то всъщност, каква ли връзка е вече! Хайде, смири се, че кажеш ли сега сбогом, може би никога вече няма да срещнеш Любов. И какво друго ти остава, освен случайни авантюри със случайни жени, в които все ще търсиш, без да откриваш, до края на живота си ще търсиш единствената своя, голямата твоя Любов.

  Не съм се гласял за съпружески живот. Като съпруг, мислел съм си, ще съм, дето се вика, пълна скръб. Бих я разочаровал, бих развалил и сам у себе си илюзията за любимото момиче. Изключително рядко, но все още ми налютява от изневерите на някогашната ми съпруга**, не си пожелавам да изпадам в положение на рогоносец. Но как ли се обяснява такова опасение точно на момичето, което обичаш! И струва ли си да се обяснява, че много отдавна не вярвам в кристално чистата съпружеска вярност и привързаност, и че където има "Длъжен си", свободата отсъства; нямаш ли свобода, за каква любов да говорим!

  А дали не съм се превърнал в завършен жалък егоист?

    - - - -

  Телефонът ми все така не работи и този факт ме спасява; и защо си мисля, че ме спасява? Свикнах със самотата като с удобна вехта дреха. В самотата съм спокоен. Понякога отчаян си казвам, че не разбирам нищо от живота, че жените ме плашат и ми е добре да съм сам. Появи ли се наблизо хубава жена, всичко става нестабилно, двусмислено, противоречиво; предметите и хората губят резките си очертания; от ъглите изпълзяват интриги, лицемерие, показност; най-верният ти приятел съвсем неочаквано може да се окаже най-върлия ти съперник. Ето това са те, Даровете на Афродита, Евините сладости, които разколебават мъжа, правят го силно зависим от собствените му, вдигнали се от дъното на съзнанието му страсти и бесове.

  Но това е и Адът на сътворението, Мрак и Хаос, като преддверие към лъчезарна хармония. Губим ориентирите си за космоса в душата, за живота и човека, защото са ни изкушили, извисяваме се уж в собствените си представи като опитни ловци, но в действителност чаровната Евина щерка вече ни е омотала в тънките си мрежи и си играе със самците й наоколо като с боричкащи се в нозете й гладни палета.

  Преди години мила, суетна хубавелка, Антония, заливайки се в смях, ми разправи как уловила за вратовръзката му като юлар на товарно говедо страховития шеф на пловдивския завод "Елпром" Близнаков, от чиято сянка трепереха поне две хиляди работници и служители, как му наредила да коленичи на четири крака, принудила го да пълзи и го разхождала по персийския килим на луксозния му шефски кабинет.

  – Гледа ме като кученце. Накарах го весело да ми джафка, вдигнал лапички пред гърди. Защо ли! Гонеше го мерак да си легнем; а му бях в лапите, бях му някаква си там лична секретарка, дето по закон не той, аз трябваше да завися от капризите му.

  Седим в полутъмната мърлява кухничка на първия етаж в неособено луксозното жилище на родителите й на Антония. На масата бе извадила леко вмирисан пържен дроб, купен пътем от супермаркета. Взели бяхме и бутилка вино. Вкусът на виното не помня, червено вино беше, всеки случай, но докато описвам тази авантюра, пак миризма на престоялия кой знае откога на витрината телешки дроб ме удря в носа. Друг може и да не би усетил, но мен явно ми е развито обонянието. Та затова май и нищо не се получи от авантюрата. Палавата Антония сама всичко развали, въпреки че и аз бях точил зъби по нея; но нямаше как да й кажа, че майка ми двайсет години беше в задухата и в тревожната атмосфера на същия този местен пловдивски завод "Елпром", и внезапно появило се ожесточение ми попречи да си легна с момичето. Същият директор беше пращал юриста на предприятието му да снема записите от мой репортаж по местното Радио Пловдив, за да ме съди. За този инж. Близнаков майка ми бе споменавала неведнъж у дома, че е властен, ужасно властен – крещи на работничките, заплашва ги, въвел военна дисциплина, гък не смеят да му кажат.

    - - - -

  Поради каква причина влюбеният свято вярва, че точно неговата любима е ангел небесен? Има ли интрига на суетния ни свят, в основата на която да не лежи някоя интелигентна, някоя Хубава Елена, заради която мъжете водим десетгодишните си Троянски войни и все някой Омир ще се намери да разкаже колко героично се били държали мъжете върху рохкавото, разкаляно от женските капризи Поле на честта. Унижените жени – известна ми е донякъде драмата им, но не за тях ми е думата. Не ми се пише точно днес за женската преданост и саможертва. Може би някой ден и за това ще разкажа, но това е друга тема, друг мотив от симфонията на живота. Вярно ли е, че жената има цена, която мъжете определят? Не съм склонен да обвинявам крехките Дулцинеи дел Тобозо, че мъжете в отрязък от живота си ходим като Дон-Кихотовци, понеже сме се влюбили и изведнъж сме усетили в слабините си колко много ни е нужна женска плът. От друга страна, смятам, че склонността у мъжа да се самоунижава е нещо, което уважаваща себе си самка не би трябвало да прости на зашеметения от сексуалния си нагон глупак.

  Мило момиче, нима си удовлетворена от навиращия се в копринените ти мрежи глиган? Подир грандомана и лицемерния подлец, не виждам в този свят по-жалък от пропълзелия към скута ти сладострастник, готов да го водиш на каишка, докато бедняците тръпнат дори от сянката му заради огромната власт, с която разполага.

  Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited by 8 dec. 2019

___
* Омар Хайям (1048-1131), вж. http://magnifisonz.com/2017/11/26/%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%80-%D1%85%D0%B0%D1%8F%D0%BC-%D0%BD%D0%B5-%D0%B7%D0%B0%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B9-%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D1%81%D0%B8-%D0%BE%D1%82/
** Момичето в едноименната новела "Ася" от 1977 г. Бел.м., tisss.