ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1.)

  

  Иногда теряешь какие-то вещи, а потом нечаянно находишь и очень радуешься этому. Иногда специально что-то выбрасываешь... и тоже получаешь какое-то облегчение, что-ли! Как в детстве хотелось бы найти или прикупить шапку-невидимку, думаю, что очень пригодилась наверное.*

  16.01.2002. 

  Заемам се с романа на Айрис Мърдок. Имам намерение да си отбелязвам ключови фрази с подтекст. Ето първата (стр. 11): "Удивително, непоколебимо и мощно може да бъде игривото море!" В крайна сметка, като литератор, работата ми са детайлни анализи върху случващото се или неслучващото се наоколо и у мен. Като описвам своето, смятам, че описвам вероятност това да се случи с всекиго; не съм обладан от високомерие, просто най-достъпен за размишление и наблюдение съм си, както и неколцина по-близки или по-далечни приятели, а и случайни познати. В известен смисъл литературата е нарцистично занятие: оглеждаш се в бързея на изтичащото време, трупаш познание и самота, като сбираш печал, според древната сентенция**, и опитваш да продължиш оптимистично да съзерцаваш грешния ни свят. Създаваш си изискана компания от мъдреци и простосмъртни, обединени от умението ти да се изразяваш уравновесено и – доколкото ти е възможно, добронамерено.

  А какво ли ще речете за "удоволствието" да се откажеш именно от удоволствия и изкушения? Стр. 13, цит.съч.: "При храната и напитките, както и много други (но не всички) неща, простите радости са най-добри, и това е ясно на всеки интелигентен, обичащ себе си човек". От стр. 29: "и след известно време щастливо започнах да забравям изживяното по тихия особен начин, по който се забравя сън". Така, струва ми се, любимата Re. ми се отдалечава, виждам я като в сгъстяваща се мъглива нощ. Очевидно навлизам в сфера на вътрешно задоволство: приятно ми е да си помисля от време на време, че – дотук поне! – устоявам на разрушителните бесове у мен. Не съм си представял досега, че някой би се гордял, понеже нищо не е сторил; а стоях като скалист остров сред внезапно разбушувалото се море и опитвах външно, поне доколкото ми е възможно, да не показвам болка или изненада. Предателството като да възприех за най-нормална част от живота, макар съвсем да не смятам, че е така. Любовта винаги ще си остава застрашена от предателство. Защото предателството е обратната страна на монетата: край всеки Христос неизбежна е вероятността да се появи някой Юда. Рано или късно, се случва, за съжаление. Но да жалим Иисус ли?!

  Грешат онези, които с телени заграждения и настървени песове охраняват зорко своята любов. То не е любов, а страх и див егоизъм, макар че точно тези ревнивци най-обичат да говорят колко силно са привързани, и значи, ах, какви дарове, какви компенсации очакват милите в отговор. Любовта е преди всичко свобода, усещане за цъфтеж и отварящи се хоризонти. Който се е страхувал от изневяра, е най-силно застрашен. Та е глупаво да се страхуваме, когато сме влюбени.

  Защо обвинявате предателя? Като че още никой досега и не се е замислял каква трагедия изживява той, каква цена плаща, за да убие любовта у себе си. По-добре да не си на негово място! Много добри доводи си измисля той и много убедително обяснява необходимостта, обстоятелствата, които го били подтикнали да извърши своето; но от себе си как ще избяга! Затова не го слушай, когато хленчи и се окайва или когато се хвали какви успехи отбелязал, как отведнъж животът му се подредил.

  За да се случи, застигналата ни изневяра дълго е узрявала в недоизреченото или в премълчаното. Значи, изневеряващият ще да е усещал някакъв голям недоимък, несъгласие, възражения, но се затаявал, страдал тихо, мечтал си за повече любов, а може би повече изгоди. Но любовта, общо взето, е нехайна и непретенциозна, тъй че какво ще рече тогава "повече любов"! Степенуват: този бил обичал толкова, пък онзи обичал повече, и не разбират, че има само едно – или обичаш, или не обичаш.

  Човек самичък се ражда, живее живота си и умира пак сам. Така сме устроени. И единствено в любовта живеете двама. Не забравяй, семенцето на предателството винаги дебне някъде наблизо, без да е основание зиморничаво да се тревожиш; то просто е част от нещата, които рано или късно би трябвало да ти се случат. Почти не виждам как на теб точно този разкош ще ти се размине. Приеми предателството, без да се гневиш; защото то очиства мъртвите кумири, блянове, копнежи, за да те освободи от Миналото, за да погледнеш с нови идеи, мечти, стръв годините, които ти предстоят. Не стой вкопан в себе си, излез, животът е пред теб, животът те иска!

    - - - -

  Отбих се за малко преди обяд в училище. Някой сякаш ме улови за ръка, откъсна ме от книгата, която четях, и ме отведе в училищната библиотека. Побъбрихме си с библиотекарката Петя за това и онова, изразих удоволствието да чета точно такава книга и Петя Димитрова рече: "Е, веднъж вкусовете ни да съвпаднат!" И тръгна към третия етаж, при домакинката на училището; остави ме сам, както се изрази, да пазя библиотеката.

  И тъй, седя, отпивам от кафенцето, прелистям разсеяно някакво ново книжле... и вратата рязко се отваря. Влезе Re. – с дяволита муцунка, предизвикателно хубава, каквато си я знам.

  – Здравей, Жоро! Чух, че те споменаха горе, и дойдох да те видя. Какво правиш?

  Гледам я втрещен, качил нозете си върху бюрцето. А дяволицата продължи:

  – Обадих ти се по телефона, но те нямаше. Пък и нали каза да не ти се обаждам, та не ти звънях по джиесема. Ние сме...

  – Ясно! – казвам. Предположих, че е дошла тук с Новичкия, и не съм се излъгал.

  – Оставих ги двамата с малкия в моя кабинет. – След малко кокетно се завъртя на пръсти, раздипли плата: – Виж ми новата пола! Е, още не съм я изплатила, ама...

  – Добре ти стои – казвам. – На теб всичко добре ти стои. Грешна и хубава, доста ароматно съчетание се получава.

  – Исках да се видим някъде, в някое кафене. Но щом не желаеш... Реших, няма да те безпокоя повече.

  Отвръщам:

  – Смятам, така ще помогна най-добре да усетиш промяната. Нали, коте!

  – Оф! – въздъхна. – Не е това, което очаквах, но обратно при (спомена името на бившия си съпруг) няма да се върна.

  Като си тръгваше, обърна се и направи муцунка като за целувка.

  – Разбира се – казах, – в никакъв случай не бива да се връщаш в онзи батак.

  След минути, когато Re. вече бе излязла, върна се библиотекарката.

  – Запознах се с него – рече ми. Имаше предвид новия приятел на Re.

  – Какво ти е впечатлението? – питам.

  – А! Не е висок, не е красавец. Интелигентен изглежда – рече тя.

  Записвам тези реплики, и джиесемът ми изпиука два пъти: Re.! Точно осем и две минути вечерта.

  17.01.2002.

     

  Отговорих на късото съобщение: "Тъкмо описах днешното преживяване, коте. Ти да не си екстрасенс?" Обади се веднага по стационарния ми телефон; говорихме – много повече говори тя. Беше в настроение. Посмяхме се над неща, които изричах в шеговита форма, независимо че на дъното им е горчилка: за това колко хубавичко е да си сам, а пък тя (Re., значи) е наказана да се движи като ротор, като центрофуга в и около себе си и да върти купища хора наоколо; за транзисторен касетофон, който съм обмислял да подаря за рождения ден на 7-годишния й син, но ме притеснява, че хлапенцето, като всяко момченце, ще да е любител на техниката и бързичко ще го разпарчетоса това касетофонче да разбере кой вътре пее, кой говори. И тя рече:

  – Ако имаш пари за харчене, обади ми се, ще намеря начин добре да ги наместя. – И разни други такива. – Значи, че вчера сме се видели, го смяташ за преживяване?! – чуди ми се.

  – Ами да, коте.

  – Мислех, че не искаш да ме виждаш, бях решила да не те търся, както ми нареди.

  – А този джиесем у мен за какъв дявол още не съм го изключил, как мислиш? Все си казвам: Re. ще звънне, поне някакво там пиук-пиук, ама не звънва...

  – Значи, мога да ти се обаждам! Така ли?

  – Да, коте!

  Споменах, че съм си купил тези дни половин килограм кафе, и тя:

  – Заредил си се! Сигурно си си казал: като ти дойда на гости, да има с какво да ме почерпиш...

    - - - -

  Тази сутрин след осем слязох в гаража и до осем вечерта разглобявах двигателя на колата. Чувам някакво почукване в областта на първия цилиндър и се захванах да уплътня основния лагер и лагера на биелата. Трудоемка и капризна работа. Ще си имам занимание поне още за два дена напред. Мислех да започна вечерните си записки с изречение, с което приключвам за днес: "Нищо ми няма, но плесницата, която Re. ми извъртя изневиделица с Новичкия, продължава да отеква наоколо".

  18.01.2002.

  Заради ремонта ходих до магазина за авточасти – купих сакса и гарнитурата за картера. Ситен снежец ръси. Въздухът е мек, свеж, ала сивото снишило се небе и огромните локви, загърналите се плътно в себе си минувачи, както и изкаляните, очукани и разбрицани стари коли по булевардите на моя Пловдив излъчват печал. В такова време най-добре е да си с хубава книга в леглото. В този ден за кратко се почувствах хлапе. Отиването до магазина в центъра на града за мен си беше цяло пътешествие. Зяпах любопитно отрупаните с преспи сняг подгизнали от влагата и студа дървета с провисналите им до земята клони, оглеждах къщите, занемарените дворчета, уличните помияри край някой контейнер за боклук и котките, със ситни стъпчици прекосяващи с лапки отъпканата пъртина, врабците, гургулиците, старец, който с бастунче едва-едва пристъпя от страх да не се подхлъзне, дете, наистина детенце, не възрастен "хлапак" като мен зяпах как за ръка тегли млада жена към сергия с портокали: "Само един, мамо, моля ти се, виж какви са големи и хубави!"

  Наблюдавах любопитно, ококорил зъркели, заобикалях по-дълбочките локви от кал и сняг или храбро прецапвах през тях. И всичко това ми доставяше онова, като че доскоро забравено, удоволствие от ранното детство, така до болка познатото – да се радвам не поради някаква особено сериозна причина, а просто затова че съм жив, че още не са ми се надули и нагнояли сливиците, не съм гладен, греховете си дори съм изплатил с лихвите, което ще рече: мога най-сетне да си позволя дребни хлапашки авантюри – например, да мина не по познатата улица, а по лъкатушещата прясна пъртина между високите надменни блокове... или – както и сторих – да си купя голям шоколад с бадеми и стафиди и да го излапам, облизвайки се, преливащ от щастие.

  Следва

Пловдив –столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 7 dec. 2019

___
* От рус.: Понякога губиш някакви вещи, а после случайно ги откриваш и си много радостен за това. Понякога нещо специално изхвърляш… и също получаваш известно облекчение като че ли? Като в детството, ще ти се да намериш или да си купиш шапка-невидимка, която, мислиш си, ще ти послужи.

** Който трупа познания, трупа тъга! Бел.м., tisss.