ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (20.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (20.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

  28.05.1999. 

  Над реката виси тънка утринна мъглица. Слънцето златее като във вълшебна приказка. Мъжката гургулица се скъса да гугука, а иззад улука край балкончето на съседа писука вече ново поколение врабци. Това гнездо едва вчера след обяд го зърнах; висят сухи треви като косите на момиче зад ръждивите тенекии. Гнездо врабешко имам и аз, само че над южната ми тераса. Природата е плътно наоколо, произвежда уют и суета. Колко преходни сме с цялата тази шарения, боричкане, пърхане, цвърчене, радост, грижи! Двайсет години станаха, откак съм се заселил от кажи-речи центъра на Пловдив тук, в покрайнините на града. Не знам как стоят нещата с врабците и гургулиците, но между нас мнозина се преселиха в новичкото, по-кокетно от живота ни общинско гробище край шосето за Рогош. Четох тези дни, общинарите планирали разширение и на този рай за нашите мъртви, а ковчезите и погребалният ритуал оттук-нататък скъпичко ще се заплащат. Естествено! Европа бленувахме, ама в Европа, както при приятелството и сиренето, и всичко – както ни внушават, става с пари, хем с много пари за нашия хал на обикновени хора.

  Кеворк Сахагян – арменецът с пикантните мухабети за някогашния Пловдив: за чиновниците, бачкаторите в занаятчийските дюкянчета из чаршията, както и за филибелийската бохема, барабар с по-евтините курви, луксозните проститутки и артистките от местния театър, градските чешити, хотелските местни потайности и романтичните любовни похождения. Отиде си бай Кеворк, елегантен майтапчия. Жена му ходеше година-две като сянка, отслабна, сбръчка се, прежълтя, залежа се, че бе счупила крак и се наложи срещу заплащане жена да я обслужва, в устата да я храни. Една сутрин слугинята – здрава селянка от ямболските села, гледам я, кърши ръце, вайка се на пейката пред съседния вход: починала му на бай Кеворк жената, дотук била работата на слугинята, ех, харна работа е слугинската, но сега накъде? Дали не зная друга някоя болнава женица тъдява душа да бере, зарязана от рожби и внуци, от обгрижване да се нуждае?

  Васил Новев – сто и двайсет килограма мъж, пламенен почитател на гръцките любовни песни и на тънки масали за грешни булки. Преливащ от присмехулство ей тъй, майтап да става. Денем хамалин, нощем бракониер по язовирите. Ракът го стопи до няма и четирийсет кила, а беше едва трийсетгодишен, даже трийсет още не ги беше изпълнил. Сирак. Изоставен от майка си, с баща неизвестен. Канехме се ние с Васко заедно до Харманли да забием с моята жигула, да зърне онази, която живот му бе дала, но побягнала да се не разчуе, че го заченала едва 15-годишна от уважаван в дълбоката провинция семеен гражданин. Сложихме в ковчега на Васко чистак новичко тесте карти за белот и ролкова касета с така любимите му гръцки песни. Жена му Славейка захваща една, че втора, че трета професия, докато стана специалистка по баничките. Помота се тя из очужделия й внезапно шумен, пъстър град, докато позаякнаха трите й ситни дечурлига, продаде апартамента на някаква гъркиня, като не забрави да отнесе желязната входна врата, за ужас на гъркинята, и се прибра в родния си Кърджали.

  Георги Гърев от втория етаж. Гогата – работар водопроводчик; обичаше да си пийва, та вартбурга го караше жена му; как па ни веднъж не пожела да седне като мъж зад волана! В първите години, когато се заселихме на това място, събирахме се с жените и хлапенцата; и Гогата вземе да ми се сърди: "Пий бе, майка му стара! Ама ти нищо не пиеш. Ей така, локни за блясък в очите на екс тези стотина грама. Гледай мен ракийка как се пие". И него ракът го стопи. Столът, който колегите му от ателието за театрални декори бяха сковали, да не усеща зверските болки, три години след смъртта му напомняше за Гогата, събираше паяжини на площадката между втория и третия етаж сред прашасали кашони с разни вехтории.

  Илия Кръчмаров от деветия етаж – баш строител-зидар и майстор по интериора. Ходи на гурбет в Либия, завърна се паралия и се премести в друг квартал. Заряза ни Илийката нас, дето нямаше как да не свикнем с крадливата цигания, с шумните тумби от Столипиново, с натрапчивата индийска екзотика, която съпътства това палаво хайдушко племе. Месец преди да си отиде от този свят, Илия една сутрин дойде да се сбогува с всички нас от чистичкото супер-кварталче, застроено върху бившия Хайван-пазар току зад Панаирния град, пеш прекоси моста над островчето Адата, върна се тук, при нас като при младостта си. Питам: Какво става, Илийка? Някога едър и сърцат мъж, налиташе да се бие с Дечо Докса – професионалния боксьор Неделчо Грозев, за когото легенди тук се носеха, сега лицето му добило землистия цвят на обречените болни от рак. "Няма да ме бъде, Жоре – рече, – не ме ще животът. Четири къщи вдигнах, и кога реших, че ми е дошло времето и аз да си поживея, ей ме, виж! Две операции ми правиха, и нищо." Взе да плаче без глас, тресат се кокалявите раменца, сълзи му се търкалят по пергаментовите бръснати бузи: "Отивам си, Жорка! Отивам си... Дойдох да се сбогуваме".

  Стоил Веляков от петия етаж – елтехник, специалист по хладилните инсталации. Сръчен, ама и чапрашък: като го стегне шапката, отива на магистралата да спира колите, че се движели бързо. На семейство пенсионери от София, които за морето пътували, новичката бяла лада приватизирал и зарязва двамата пенсионери пред областното МВР. По едно време се беше събрал с компания веселяци – самодеен оркестър с чалга-певица бяха решили да си направят. Включат ли електрическите си китари в 100-ватовата уредба, задумка ли тъпанът, паниците в бюфета ми етаж по-нагоре казачок танцуват. Говоря му веднъж: "Защо си извадил тон-колоните на балкона? Комшиите от отсрещния блок след обяд не могат да спят и ми се жалват" (председател бях по онова време на кварталното ОФ-е), а той ме гледа с поглед на екзалтиран. "Чакам – рече – едни авери, с автобуса ще дойдат, а пък не знаят къде живея. Казал съм им по свръхзвуковата уредба да се ориентират". След смъртта му – дали ги имаше навършени трийсетте! – шушукаха съседите, били го хвърлили пребит от по-висок етаж на милиционерско управление, но написали в протокола друго. Близките му дали посмяха да питат властта как тъй сам ще се е хвърлил от високото? Отиде си Стоил с натрошени кости. Виждал съм го лете, тъкмо прибрал се от психиатричната клиника в Баткун, Пазарджишко, а гърбът му – в кафеникави ивици като моряшка фланелка от побоищата с гумен маркуч.

  Да разправям ли още? Веднъж Михаил Берберов*, когато съм възкресявал пред него епизоди из бита ми на председател на кварталното ни ОФ-е, местна версия на Бюро за жалби, претенции и отврат от циганията в Тодор-Живкова България, беше възкликнал: "Я зарежи хорските дертове! Да не си Арменският поп? Решавай! Или се заемаш здраво с литература, или ще ми се правиш на квартален гений".

  Събрахме се около и след януари 1979 г. българи от кол и въже. Долетяхме тук млади, угрижени, облъскани от несретния живот на сиромаси, щастливи, че и ние най-сетне си имаме дом, свой дом, макар и ведомствено жилище. Разсадиха ни по бетонните кафези и ето ни! – пуснали сме коренче в бетона, рожбите ни бяха още пеленачета, когато се заселвахме, а вече раждат нашите внуци. А ние?! Ние май сме си пак същите момичета и момчета – препускаме през въртопите и несретите, мъкнем трошици в човка, сламчици мъкнем за пълните с челяд гнезда. Ето я, тази е моята България, с която воюва т.нар. елит на обществото, хем воюва, хем ни пие кръвта с отровните си смукала, мозъка опитва да ни промива. И върти се животът, това виенско колело, и се сменят управниците, кой от кой по-лакоми и по-невежи, сменя се властта, сменят се партиите, а паразитите не се сменят. Пък ние все сме си на този хал, все изнудвани, все притеснявани от растящите данъци и все по-високи такси, от скъпотията, безпорядъка, бандите, от претенции на малцинства, които пак на нашия гръб живеят и се плодят. Ние сме мълчаливите, вечно лъгани деца, вечно задължени на тази наша майка-мащеха – на Българската ни държава, управлявана от мекеретата на чужденци, които мекерета нищо общо си нямат с Отечеството. Останахме си солта на земята, а мизерията ни е доказателство, че честно сме живели дотук с непрежалимите свои мъртви.

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 23 dec. 2019

Илюстрации:
- Август 1973 г., по дигата край р. Марица с пеленачето Вера (горе);
- 1961 г., първият и последният от петимата братя Бояджиеви (долу).

–––

* Михаил Берберов (1934-1988), от т.нар. Априлски поети. Беше зам.партиен секретар на Съюза на българските писатели. Бел.м., tisss.