ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (19.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (19.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

  27.05.1999. (продължение)

  Това, което стана с бившите лидери след 1990 г., е показателен пример, пример като по учебник – извадени от собствената си среда на благоденстващи "отци на нацията", недосегаеми преди, заприличаха на хора, държани пряко волята им на тъмно, па изнесени на припек. Как срамежливо, човешки кротко можели да звучат някогашните тенекиени гласове! Видя се, че и партийни функционери от най-висш ранг били като нас уязвими, със свои естествени болки и притеснения, и те могли да имат съмнения, да треперят за здравето си или как ще ги възприеме народът. Такава очевидно бе сърцевината на деловата партийна философия: партийният член отговаря само пред онзи орган над главата си, не пред съвестта си, ами пред партията. Самата партия по презумпция се състои от кристално честни, предани до гроб на партийната идея членове. Под "честни" да се разбира "съответстващи на партийното понятие за чест", т.е. убедени, че партията никога не греши.

  Еуфоричните агитки от онези най-първи месеци след Десети ноември (1989 г.), заклеймяването на всичко, което носеше дотогава най-сакралното определение "комунистически-комунистическа-комунистическо", вместо да реши проблема с милионната членска маса на БКП, капсулира тези хорица в митичната обща вина. "Няма бивши комунисти!" – опияняваха се от остроумието си ораторите на едва прохождащата демокрация у нас. А приковеш ли до стената и най-добродушния глупак с веселичкото злобно "червен боклук", какво ли друго да стори червеният боклук, освен да започне да те гледа като враг! И аз да съм на негово място, и аз не бих простил на квакащите отгоре ми с изпулени от кеф зъркели и изхвръкнали от ярост жили като изпуснати от лудницата. Е да, а кой да ни научи, че най-силно квакащият в преобладаващите случаи е фалшивият сред кандидатите за лидери!

  Трябва да си ужасно задръстен, че да не направиш разлика между властващата отрепка на висок пост, гаулайтер и обикновения редник-член на БКП – сам жертва на манипулации. Ала тъй стана у нас. Кресльовци уж-демократи се наложиха над сдържано изявяващите се демократи от категорията на един Петър Дертлиев, да кажем. И май вече се досещам защо стана така. В най-новата ни история първото Народно събрание в местността Оборище дава донякъде представа каква люта схватка между характери се разгаря именно в преломни исторически моменти. В известен смисъл Гавраил Хлътев или Хълтов (бъдещата легенда и двигател на Априлското въстание от 1876 г. Георги Бенковски) се явява светъл първообраз на всички активно мечтаещи да поемат водачеството. Единствено в неговия случай обаче, доколкото ми е известно, това водачество беше големият шанс за нацията да се покаже пред света над робската си участ.

  От довчерашните червени водачи първи публично се отрекоха мекеретата им. Посмушваха се месец-два по крайчеца на еуфоричните митинги през зимата на 1989/1990 г., докато усетиха, че по трибуните са накацали все гола вода пишман политици, и плавно се присламчиха към микрофона, към "Кръглата маса", към разните му там обновени, общонародни, антикомунистически, радикални и демократични комитети, комисии, полит-дружинки из цялата страна, станаха неразделна част от стихийните сбирки, прописаха жарки декларации и призиви за борба с "червения октопод" и ей ги след година, две и три – красиви, преустроени, цъфнаха я в общинската управа, я в правителствена някоя службица, я депутат в самото Велико Народно събрание. Издокаран в домашно изплетен от баба му пуловер, брадясал до уши, ушите му – щръкнали, и дъното на панталонките му – спихнато, досущ амбалажна кесия за плод-зеленчук, вчерашното нищожество, дето още името си пише с правописни грешки, със задебелял тембър вече дава наставления, проектира, ръси мъдрости...

  Ако си спомняте как младежта от онези дни се изгаври с един, на когото после му остана прякор Нубиеца; а после се понесе грозд от вицове за фамозния депутат с красното име Гошо Тъпото. Въпросният Гошо бил таксиметров шофьор на частно и имал редкия шанс да го наеме важен член на едно от шестнайсетте БеЗеНеСета; и от лаф на лаф между таксиметърджия и клиент, ей ти го нашият Гьорги Петров в изборната листа, оттам – депутат в Парламента. Вицът за Гошо Тъпото, уверяват, е по реален случай в нюйоркски хотел: как се опаковал в три пуловера и одеало и бори климатичната инсталация, докато вън слънцето пече ли, пече. Гошо Тъпото на прием. Примъкнал стол до "шведската маса", опрял лакти в масата, обзавел се с половин дузина блюда, пълни с мръвки, и пр., и пр. Ето ги най-новите ганьовци на манежа! Смешно, а! Да, ама този образ ненагледен по едно време предстоеше да оглави кайнака с голямата пара от игралния бизнес в държавата.

  За пример само, без да соча имена, хора на висока длъжност в днешен Пловдив, лекари по професия. Две години по митингите на СДС и в едва-едва прохождащите организации на пловдивските опозиционни на БКП политически формирования на демократическите движения и партии господа лекарите на Пловдив любопитно от задните редички изпъваха шия, тълпяха се зад храстите в Градската градина като любознателни кибици. Ма-а-алко по-късничко в Пловдив се заговори за "мафията на анестезиолозите" – приятелски кръжец, изкупил на символични цени сградния фонд от бившите държавни поликлиники. Преди това нещо подобно се случи и с адвокатския бранш в Пловдив.

  Къде са днес, години по-късно, някогашните присламчили се? Можеш ли да ги стигнеш, с пръст да ги барнеш, да приказваш с тях? Мнозина от тези герои вече са част от новия иконостас на Републиката. Такъв един, телесно здрав като бик за разплод, речовит, дето се вика, цапнат в устата, преди дни in live ни го показаха по Националната телевизия как се пердаши с квесторите в парламента. Този тип, хуманен лекар по образование, бивш шеф на клиниката в Пазарджик, навярно ще да е добър професионалист в медицината, но що върши като народен избраник? Ходи на гости, като представител на България ту в Багдад, ту в Белград, посещава чат-пат някое бедстващо предприятие, общува час-два с електората, не пропуска кьор-софрата на ни един правителствен или дипломатически прием, води показен живот на персонаж от столичния хайлайф, разведе се с жена си, ходи обкръжен от млади знойни момичета, построи си вила на два етажа с триметрови зидове край София, а дотам е привързан към двамата си сина, че ги води със себе си на лов из бившите Татови резервати за отстрелване на дивеч и в луксозните почивни бази, предназначени изключително за елитни дами и господа.

  И не е той единственият уредил се благоденстващ лекар, зарязал хипократовата клетва в доверчива обедняваща България, която се надява някой г-н Баташки да й защитава интересите и правото на живот в епоха на лъже-демокрация. Покаянието в България не се състоя. Остава другият изход – Мойсеевият. Едва когато всички ние, родените в робство, измрем и България на нашите внуци и правнуци изобщо забрави за нас. Много светла перспектива, няма що!

  БЕЛЕЖКА 

  Един от тези лекари ми е съученик от гимназията; учили сме три години в една и съща паралелка. Знам, че като кардиохирург в лекарските среди за него легенди (в положителния смисъл) се носеха. Сега тъкмо го гледах как се муси в Парламента, как дава измъчени интервюта в защита на своя оклепан от глава до пети партиен шеф. Жалко за Васко, мисля си, и него го засмука манията да се вреди сред онези, които обявиха всичко за продан, включително и националното ни достойнство на българи. Ще доживеем ли Видовден за всички тези "хубави хора", питам се.

  16 септември 2006 година

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 22 dec. 2019