ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (1.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

Четиво с продължение в обратен ред

  Случва се и тъй, бивш информатор на Държавна сигурност, от VI отдел, от т.нар. Българско гестапо, както му беше сред нас другото име, в оживен форум на Internet да отпери въпрос: Българите чувстваме ли се достойни европейци, имаме ли вече самочувствие на европейска нация? Парадокс ли е, или ченгетата у нас винаги ще са не само на власт, но и в първите редички към прогреса и демокрацията!

  07.12.2000.

  По темата за осъждането, от чие съдене повече боли Ето мнението на Фьодор М. Достоевски (1821-1881), формулирано чрез хленчовете на пропадналия чиновник пияницата Семьон Захарич Мармеладов. "Аз не от Катерина Ивановна се страхувам сега – мърмореше той развълнувано, – и не от това, че пак ще започне да ми скубе косите. Какво са косите!... Косите са нищо! Истина ви казвам! Дори по-добре, ако започне да ме скубе, но аз не от това се страхувам… аз… от очите й се страхувам… да… от очите… И от червените петна по бузите й също се страхувам… и още – от дишането й се страхувам… Виждал ли си как дишат болни от тази болест… когато са развълнувани? И от плача на децата също се страхувам… Защото, ако Соня не ги е нахранила – то… просто не зная какво!... Не зная! А от бой не се страхувам… Знай, господине, че мене от този бой не само че не ме боли, но дори хубаво ми става… Защото просто сам не мога без това. Така ми е по-добре. Нека ме набие, да й олекне на душата… така е по-добре…"*

  25.12.2000.

  У всекиго от нас се крие лъстива частица от фалшивите шивачи на Ханс Кристиан Андерсен. Като създатели на митове за себе си, идва момент сами да си повярваме в илюзиите, които сме посели тук и там, както прави зелевата пеперуда. Докато чета "Мефистофел" роман, писан 1935-1936 г. от Клаус Ман – син на Томас Ман, попадам на пасаж, който ми припомня разговор отпреди 25 години с проф. Иван Сарандев (1934) – университетски преподавател, упражняващ литературния разбор единствено върху утвърдени автори като Дора Габе, Елисавета Багряна, Йордан Йовков. Та по повод печатаната му с продължение в някогашния софийски вестник "АБВ" литературна анкета с Багряна го бях питал: какво толкова ценно може да снесе бабесата за нас, българите, и не го ли озадачава най-случайната подробност, че докато, влюбена в светската суета, Елисавета Багряна (1893-1991) обикаля най-заможните бохемски свърталища на Централна и Западна Европа, украсява с присъствието си пищните аристократски приеми, и въобще, си е органична част не от Българската нация, ами органична част, а може би по-скоро аксесоар, апендикс, придатък към кръга охолно поминуващо малцинство на Европа, по същото време из нашите селища (Перущица само да споменем!**) палят къщите на т.нар. ятаци, разнасят за назидание отрязани човешки глави? На което Иван с целия авторитет на уважаван литературен историк, изследващ именно този период в Българската ни литература между двете световни войни, отговори, прострелвайки ме иззад очилата: "И други са обикаляли като нея курортите и аристократичните имения и дворци, но тя се е явявала – за разлика от останалите нашенци – пратеник, представител на Българската култура".

  Та ето, значи, като закъснял аргумент от някогашното питане в каменното дворче на пловдивската улица "Янко Сакъзов", срещу черквата "Свети Георги" в Мараша, откривам във въпросния роман на Клаус Ман*** описание на такова едно любимо средище за т.нар. интелектуален и духовен елит от 40-те и 50-те години на ХХ век:

   Мнозина си даваха среща в Хендрик-Хол, привличани от славата и любезността на домакина, от изрядната кухня, избата с вината, отбраните грамофонни плочи и целия импозантен разкош на обстановката. Повечето прекарваха тук най-приятни часове по обяд, следобед и вечер: актьори и генерали, поети и висши чиновници, журналисти и екзотични дипломати, метреси и комедиантки". И малко по-нататък авторът нарича цялата глъч "това весело и пищно оживление". Оживление...?! На какво, питам. Дали то не е грандоманията у този уж духовен елит на Европа? И към въпроса си добавям – пак от същата книга (стр. 331), пасаж ей тъй, между другото, относно "онова благородство, което се придобива само с цената на страданието и познанието. Ти не си страдал достатъчно, а това, което си познал, струваше за теб по-малко от хубавата титла и от внушителния хонорар".

  26.12.2000. Рождество Христово

  В последния, брой 12 на Тодор-Биковия вестник "Арт-клуб" съм представен с есе от поредицата "Младите хищници" под сентенция, която съм използвал за надслов: "Щом любов нямам, нищо не съм" от посланието на ап. Павел до жителите на град Коринт. Мимоходом споменавам за несъгласието си със стила на хер Томас Ман в романа му "Д-р Фаустус", завършен впрочем след седемгодишно писане, през 1947 г., годината, когато съм се родил. Съзнавам, че си е голяма хапка, дето съм зинал срещу едно от светилата на Западноевропейската литература и философия от ХХ век, но какво да се прави, като такава е моята любов – стипчива, настръхнала като магарешки трън на припек. Всъщност, не е причината нито у мен, нито в стила на Томас Ман. Тепърва има какво още да научавам от родения в градчето Любек през 1875 г. немец. За всеки случай обаче реших се да задълбая повторно в друга негова многозначителна творба с философски привкус – "Вълшебната планина", писана от 1912 до 1924 г., когато се появява на бял свят след сагата "Буденброкови" (1901) и новелата "Смърт във Венеция" (за която все още нищичко не знам), както и подир новелата "Марио и фокусникът" за духовната уродливост на фашизма, а и изобщо на тоталитарната държава, както и романа "Признанията на авантюриста Феликс Крул". Та появата на "Вълшебната планина" предизвиква противоречиви – крайно противоречиви отзиви, което е вече достатъчно, за да ме изкуши като читател.

  Отбелязвам си факта, че днес, озадачен от присъщата ми прибързаност да давам оценка върху текст на автор, Нобелов лауреат за 1929 г. при това, захващам да чета за преживяванията на литературния му герой Ханс Касторп в някогашно затънтено курортно селище високо в швейцарските Алпи – Давос****, в санаториум за богати и болнави туберкулозни безделници. Върти ми се в ума и разказ за смъртта на майка ми; мога веднага да го започна, но се спирам, казвам си: "Не бързай, нещата около привидно редовната й (?!) делнична смърт са се впили така дълбоко в съзнанието ти, че няма къде да ти избягат. Имам вече ключа, подхода на Ф. М. Достоевски към подобни дреболии от романа му "Престъпление и наказание". Смятам, живеем в не по-малък стрес от идилията Петербург по време на Родя Разколников (1865 г.).

  О, как весело избуява у мен дързостта да се състезавам с първокласни автори и философи! Знам си силицата, знам си и слабостите, ала имам едно предимство – анонимен съм; никой не ме брои за автор, мога на воля да се вживявам в ролята на прикрит таен съгледвач, хвърлящ зорко око към кохортите на знатните, наперено крачещи по широките древноримски друмища на моята родна Тракийска низина.

  Относно стила на Достоевски. Един въпрос: Литературата сумрачно ли трябва да звучи? Разтърсващият катарзис, веднага след като приключих с прочита на романа "Престъпление и наказание", ме прати под душа в банята да се постарая да очистя от тялото и душата си цялата жестоко сантиментална магия, наречена Достоевски… Нима не може да се пише по-сдържано за тези неща – убийства, мизерия, подлости, посредственост, фанатизъм, войнстващо самолюбие? Не, не ми се нрави краят на романа. Твърде поучително, чак сладникаво, героят му тръгва да се осъзнава. Уж призовава към смирение, а самият Достоевски оспорва (не доразвива, а оспорва!) стила на Библията. Библейският автор не си позволява да слизат в преизподнята на подсъзнателното, докато Достоевски е задълбал в пространства, от които вее космически мраз. Защо да придавам на окото си рентгенова острота?! Съзнанието, логиката не може ли да се задейства с внушение по-човеколюбиво, по-сдържано?

  Разчупвайки който и да е от споменатите в Йоановия Апокалипсис седем огнени печата, зад които е Абсолютната истина за света и човешкия род, не рискуваме ли вместо пухкавото домашно коте да се събудим ужасени пред озъбен, настръхнал зверски скелет? Авторът – дори и гениален да е! – ако наистина храни любов към публиката, към нас, простосмъртните, би трябвало да не съобщава всичко, което узнава с гениалността си. Илюзията все пак е нужна, за да живеем в уют със себе си. Ами ако вървим по логиката на Достоевски или хер Зигмунд Фройд, направо да обявим, че не Любовта кара сърцето на мъжа и сърцето на жената да копнеят едно за друго, а чисто и просто неизбежен природен закон – някаква си там яйцеклетка трябва да бъде оплодена от сперматозоид, за да се продължи човешката драма; и погледната от този ъгъл, любовта се оказва само примамлива опаковка на нещо горчиво, но необходимо като лекарствена отрова… Това ли?!

  Не съм, разбира се, съгласен да оставаме в очертанията на библейския слог, но когато се доработва подходът към познанието ни за самите нас, да не се забравя, че Космосът в подсъзнателните ни рефлекси е не по-малко опасен от разбиването на атомното ядро: в пределно кратък отрязък от време – от непомерната тежест на едно неочаквано Познание – информация, която не сме в състояние да осмислим адекватно, рискуваме да се самовзривим. Примамлива е за всички нас Вселената; ах, как привлича Млечният път – но само докато ги съзерцаваме от уюта на родната планета и с подробностите на ограниченото ни съвсем неслучайно познание.

  Следва в част 2.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 6 dec. 2019

___
* Ф. М. Достоевски, "Престъпление и наказание", бълг. изд. 1981 г., с. 27.
** Понеже по майчина линия съм от един от най-заможните перущенски родове.

*** Клаус Ман, „Мефистофел”, изд. „Н. култура”, 1982 г., с. 307.
**** Днес един от луксозните курорти на Европа. Бел.м., tisss.