ГЛУПОСТ, НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (2.)

ГЛУПОСТ, НАГЛОСТ
И ВЪЗТОРГ (2.)

Четиво с продължение

  

Qued antea fuit impetusq nunc ratio est*

  14.05.2001.

  
  "Колкото е по-развита рефлексията, толкова по-умело успява да се владее"** Отвращава просташкият маниер да изтъкват своето, като унижават и демонизират опонента, зачерквайки всякакви качества и човешки черти у него. Ето, това прави, това демонстрира напоследък писателят Николай Хайтов! И не виждам начин да се съглася с него – не долюбвам простака, пък ако ще да ми се явява и в образа не на писателя Хайтов, ами на султан Абдул Хамид Великолепни. "Интересното винаги съдържа една рефлексия към себе си, така например в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя творец. Едно младо момиче..." и т.н. Отнесена към изкуството, аналогията с младото непокварено момиче ми изглежда многозначителна (бел.м., tisss): "Най-благоприятното за едно младо момиче е да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (...). Човек, който притежава развито естетическо чувство, винаги ще намери, че момиче, което е невинно в дълбокия или в истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено..."***

  Тази страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на по-дълбока основа за уважение. "Диви разкази" са сред най-доброто в съвременната българска проза и това е авторът сред съвременните български писатели, когото поставям най-високо; възможно ли е в лудешкия натиск – макар да има основания относно Радой Ралин, писателят Николай Хайтов да се проявява като елементарен тип, когато е автор на блестяща белетристика?! А що да не! "Не желая нищо, което да не бъде в истинския смисъл дар на свободата. Нека такива средства ползват слабите прелъстители. Но какво ли могат да постигнат те? Онзи, дето не умее да оплете едно момиче дотам, че личните му желания да бъдат изричани от момичето, той е и си остава абсолютен некадърник. Не бих завидял на неговата наслада"**** Отнесени към художествената литература и публицистиката, тези еротомански редове у Сьорен Киркегор откриват корена на моето дразнене от адета у големия Хайтов безмилостно да налага мнението си, като с авторитета, с таланта си мачка далеч по-нежни и далеч не толкова злостни в самолюбието си характери.

  А може би вече е дошло времето и така тачен, но и така обладан от представата за собственото си величие типичен грандоман бъде поставен на точното му място в националната ни менажерия от шаячни, с аромат на възкисела байганьовска пот характери. Кой съм, да го съдя! Българин съм, нищо повече. И като простосмъртен, мога ли да си позволя лукса да слизам до неговото ниво?! Казват: когато Дяволът реши да ритне някого, рита го не с копито, а с човешкия си крак. Изкушен съм да докарам до бяс... Е, в такъв случай този тип самовлюбени са моята слабост, обичам ги както всяка котка си пада по мишленца, както окото зад микроскопа внимателно изучава спазмите, реакциите на прищипнат жабешки мускул.

  От една страна, Николай Хайтов е масивна фигура сред писателите, самороден талант. Възхищавали са ме някои текстове в сборника със записки "Вълшебното огледало", легенди и истории от Родопския край, сценарият на сериала "Капитан Петко войвода", който сериал залепяше някогашната моя България за телевизора, епичните му разследвания за кощунствата на идиоти с костите на Левски. От друга страна, липсата на чисто академична култура (въпреки че Н. Хайтов официално е академик), т.е. липсата на онзи тип цивилизованост – малко скучен, малко досадно любезен, но все пак предпоставка за интелигенти дебати по важни за нацията дела; та това си е чиста проба липса на възпитание, Боже мой!

  Николай Хайтов не идва на голо място, нито е пръв в тази форма на безогледно отрицание. Мнозинство от големите личности в нашата Най-нова история са хора именно от този сорт, личности наедро скроени, със замах: Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски. И как губят тези мили родни фигури пред личности с по-друг душевен строй – Климент Охридски, ученикът на Константин-Кирил, Патриарх Евтимий Търновски, отец Пайсий Хилендарски, Софроний Врачански, Васил Кунчев – Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, Цар Борис ІІІ, академик Михаил Арнаудов, Иван Башев – някогашният външен министър, когото Тодор-Живковите хора убиха на Витоша. Едните стоят предизвикателно и героично. На вторите като да са им любими сенчестите места; у тях откривам повече духовност и те ме зареждат с повече оптимизъм и вяра за България.

  19.05.2001. 

  На днешния ден слезе от печатарските машини в пловдивската Полиграфия брой първи на строго политическия вестник "Демократическо знаме". Тщеславието ми настоява, че 19 май ми е личен празник. Вестникът беше сред първите "различни" издания в пост-комунистическа България. Като редактор (главен, леле!) опитвах да въведа уравновесения тон на писане съвсем в началото на развихрящия се Пир на посредствеността*****, когато подир мъртвешкото шептене от трийсет и две години Тодор-Живково управление изведнъж започнаха да падат табутата и националното медийно пространство взе да се изпълва с кресливи речи и призиви за мъст, което десетилетия по-късно ще се изясни, че било начин бившите мекерета и доносници на властта да се докажат като първи демократи пред доверчивия народ. Никой като да не подозираше, че именно фанатичната "справедлива" ненавист иде от стила на говорене в бившата комунистическа преса. Замъти се бързичко информационното пространство и тъй помогна на палачите и мародерите да се преоблекат и обновят, да се изваят пред наивните нас – потресени от наглостта, да се изваят в образи на родолюбиви професионалисти и първи, ако не и единствени истински демократи и кресливи антикомунисти в Републиката.

  Вече уморените силно застарели партийни величия и шефове от годините на соца отстъпиха място на младите хищници, помогнаха да се вградят в едва оформящия се политически, банков и стопански елит, да понатрупат първоначалния си кредит доверие сред въодушевения, обзет от велики очаквания народ. Спомените около правенето на вестника сега ми носят куп горчиви послания, но и известна гордост пред мен си, че още в първите еуфорични месеци на Демокрацията от края на 1989 и цялата 1990 година съм налучквал кое-що от грандиозната манипулация, на която обикновените българи бяхме подложени. Да-а, вълкът козината си мени, ала нрава никога! В материален битов план съм си същият, а услужливи някогашни приятели и съмишленици: Теодор Димитров, Спас Гърневски, Златка Русева, Христо Марков, Андрей Захариев – все членове на онази най-първа за България Демократическа партия със седалище в Пловдив – сега разбирам! – гледали преди всичко себе си да уредят, да се възкачат в парвенюшкия лъже-елит.

  Дали успели да се впишат по върховете на държавата не е съществено. Важното е, че се представяли за едно, а били нещо съвсем друго. Можеш ли да си щастлив в бягство от себе си! Ето защо извършилите компромис с нравственото се ограждат с монолитни каменни зидове, копаят ров между своите затворени тайни общества и света, притесняват ги естествените, човешки взаимоотношения. Когато пък тръгнат из множеството, излязат от луксозните си обиталища да разговарят с обикновените граждани на Републиката, това е мероприятие, шествие, театър на популизма, и пак фалш, фалш и суета. Питал съм се преди, например, защо естрадната глезла Бисер Киров силно ми напомня на екс-президента Петър Стоянов, т.нар. от уважителните пловдивски майнички любим Бате Петьо. Актьорът Георги Мамалев правеше фурор на представленията си с репликата: "Бисер Киров – целият в бяло, целият в зъби!"

  Дребни мизерии съпровождаха вестник "Демократическо знаме" от раждането до мига, в който ми писна да обикалям с жигулата си, натъпкана догоре със снопове от най-пресния брой, и реших да го спра. Вестникът изразяваше моя стил, манталитет, лична философия, независимо колцина и доколко разнопосочни са били авторите и сътрудниците от цяла България, че и от чужбина. Доколкото съм могъл, пазил съм на не един от авторите и бачкатори в печатницата личното му достойнство, дотам, че да бъда заподозрян в мекошавост. Фразичката "комунистическа подлога" няма как да забравя. Чух я по повод интервю с човек от "вражеския лагер" (журналиста Георги Найденов, бивш областен кореспондент на БТА в Пловдив). Та така стояха нещата в реалността: нормално, разбира се, и вината си е у мен. Но това няма как да ми развали празника. Да, имам повод да празнувам, че си останах, какъвто съм.

  Мили татко! Дърводелецо, Мълчаливецо мой, да можеше да ме зърнеш отнякъде! Нали не съм те разочаровал? Що да казвам, че то е повече от заклеване: няма как на своето семе предател да стана. Огъвай се, тревице жилава, доземи се огъвай, но си длъжна да продължиш този стил на уравновесеност, отдръпнат в себе си и пак с лека самоирония и ирония към света – стил, зададен от Великите първоучители на България и на християнската ни хилядолетна цивилизация.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 5 noe. 2019

___
* (Лат.) Където преди са царували диви страсти, сега цари разумът.
** Сьорен Киркегор, "Дневник на прелъстителя", с. 62.
*** Цит.съч., 113.
**** Цит.съч., с 151.
***** Нейчо Неев (1948), от 1990 до 1993 г. член на Координационния съвет на СДС, през 1992-1993 г. министър на транспорта и зам.министър-председател на Министерския съвет в правителството на проф. Любен Беров, Нейчо Неев е автор на крилатата фраза "Ега ти държавата, щом аз съм й вицепремиер!" Бел.м. tisss.