СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО НА ЛЮБОВНИ СТИХОВЕ

СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО НА ЛЮБОВНИ СТИХОВЕ
Четиво с продължение 

   16.07.2005.

 Всяко нещо си има период на узряване, а моята мечта за книга продължава да зрее. Топи се животът ми; и не съм сигурен, че тази моя мечта изобщо си заслужава толкова усилия, толкова търпение и смиреност. Всичко останало пренебрегнах – любов, кариера, семейство, децата си, и защо ми е тази книга! Позачетох се в стиховете на Жак Превер (1900-1977) сутринта, и ме порази пак онази чудна вакханалия на словото, което диша, вълнува се, руши каноните на строгата класическата форма и вае изящен образ на неподкупната човешка душа именно чрез детайли, които често не забелязваме.

  Голяма школа ми е мосю Жак Превер, точно противоположното на строгостта във формата у връстника му Ърнест Хемингуей (1899-1961). Разточителен и жизнелюбив като гейзер или фонтан е французинът; сдържан и човеколюбив – янкито. Хора като Превер живеят сравнително дълго и умират от досадна, често скучна смърт, докато перфекционистите на стилистичната форма случва се да се самоубият драматично показно с любимата си ловна пушка именно на 3 юли, само ден преди Националния празник на отечеството им.

  20.07.2005.

 Тази сутрин постоях на верандата откъм юг, с изглед към Родопите. Поне половин час се любувах на пищната зеленина, на лекия бриз от свежест. Цветята ми цъфтят, полудели в артистична безреда. Листа си нямат толкова, колкото китки. Полях ги, па седнах на северното балконче посред клоните на липата да погледам изгрева – това чудесно космическо събитие, което унесени в делничната унила сивота, преставаме да забелязваме, щом захванем да страним от детето у себе си.

  Липата срещу кухнята ми се извишила вече на метър-два над металния парапет, а мушкатата в бяло и ярко червено греят ли, греят! Сварих си кафето, отпивам първа глътка и си мисля: "Така подреден величествено спокоен и тих си, Живот! Да не ми се пречкаха лошите хора, доста повече да съм постигнал". Двама, които ги имах за приятели, ме измамиха. Виждам наоколо как сякаш всеки, получил мъничко власт и влияние, съсипва онова, което успее да докопа. Та и кърви в космичното* утринно небе тревожният въпрос: Какво постигнаха всички тези объркани кофти човеци, по-щастливи станаха ли?

  Може би тъй, както ми се съпротивява, мечтаното като ми попречиха и пречат да осъществя, мечтата ми по-упорита се утвърждава у мен, тропа с краче и присвила устни ме гледа с пламтящи оченца. Живея като монах-отшелник напоследък. Само кандило и икона ми липсват! Опипвам, оглеждам внимателно света наоколо и все пак ми е хубаво, макар без тръпката по жена. Жените изобщо са особени същества, силно зависими от биологичния си часовник, който им диктува кога да си потърсят мъж, кога (и дали!) да си родят децата, да чезнат по рожбите си и да се състаряват в делничните дреболии, подреждайки уютен дом, вещи. В плен на Времето, което при тях много-много по-бързо лети.

  Мъжете, постигнали висини – Иисус, апостол Павел, Васил Левски, Карол Войтила – споминалият се римски папа, дори изчадия, като Йосиф Сталин и Адолф Хитлер – са изключителни самотници и монаси в личния си живот. Това закономерност ли е?

  Мечтата за книгата ме е обсебила дотам, че пренебрегвам разпиляването по жени; просто ми се струва унизително да си губя времето с тяхната чаровна, интуитивна и нежно упорита компания. Същият хлапак съм си в отношението ми към момичетата; само дето по-дълбоко зарових у мене си изкусителната страст към галене, целувки, прегръдки. От време на време изпитвам страхотна потребност да галя и прегръщам, да милвам по косите и кожата някоя жена, но все повече се убеждавам, че самотата е обичайното състояние на духа.

  Гледам жени как ловуват и си мисля: "Леле-е, колко са зависими от материалното! Колко силно ги привлича лъскавкото, успехите у мъжа!" А точно с тези две не мога да се похваля, пък защо ми е сврака, която ще посегне да ме превръща в придатък на материалния си стремеж към вещи. Двете ми хубави дъщери, и те ли са същите? Доколкото ги преценявам, самостоятелни са и са свободолюбиви, но не мога да си ги представя в сътрудничество с мъж, заради когото биха пренебрегнали своя мил, вроден чисто женски егоизъм.

  Вчера хванах да набирам на компютъра стихосбирката "Порто Фино". Наистина е чаровно съчетанието от Нехайство, Ирония и Печал, което излъчват стихотворения като "Парашутист", "Герберът", "Рогата" и прочие. Подтекстът: нещата от живота не бива да се вземат твърде насериозно; всички сме мимолетни, ефимерни, преходни на този свят; всичко е Динамика, търсеща хармония, но и рушаща установени вече граници и забрани. Стиховете от сборника "Порто Фино" наподобяват по стил грубо издялан монолит, от чиято сърцевина би трябвало да струи човечност и представа за едрите неща, като стойност в съзнанието ни, в душата. Този подход заимствам от Превер, но с разликата, че французинът Превер е повече сантиментално-патетичен: Щом двама се обичат, на тяхна страна съм**, предадено по смисъл. Лирическият ми двойник, моят шепнещ резоньор не би го изрекъл толкова категорично, видимо той е отдалечен, а и по-ехиден, мисля си. Но тази дистанция е, за да се оставят героите по-самостоятелни, по-автономни в чудатата си логика на лица от живия живот.

  Това, както и при Превер – рожба на Париж и на онази "Франция на интелигетните артисти с добро самочувствие", са сюжетни стихотворения (при цялата условност на понятието "сюжет" в случая) и случката, като силно въздействаща атмосфера, е оставена повече сама да говори, без моята авторска намеса. Не навсякъде, обаче! Тук-там се изкушавам да хвана бика за рогата. Но така е – изключенията подкрепят правилото. В показността на нехайството към рима и ритъм, ако е умело сторено, се таи деликатно вслушване в тоновете на сърдечния ни ритъм. Никой нормален човек не бърбори в мерена реч, нали!

 А това нехайство е само трик, заблуждаваща маневра – за да се изкуши четящият да оспорва автора като институция свръх-обективна, подобен на самия Господ Бог, немилостив към драмата на своите марионетки в шоуто, наречено стихотворение.

  Нежността в тези стихотворения от "Порто Фино" би трябвало да има влиятелен съмишленик именно в огрубяването, в нехайството към т.нар. висок поетичен слог. Поне такава ми е идеята за формалната страна на сборника, който продължава сам да се пише. Стихотворенията се натрупват, подреждат се в екзотични колонии като коралов риф и не ми остава друго освен да се радвам как пред удивените ми очи се появява от делничната пяна нещо красиво, поне по замисъл.

 Следва

  tisss, удоволствие е да се четат Ваши текстове. Скромното ми мнение е, че имате дарба да създавате хармония в словото, изковавайки една умереност в отразяване на "стакатото" и не непременно грозното във възприятията ни, но онова – чепатото в реалността. Това кара някои художници да бъдат сюрреалисти, предполагам: като не успяват да разберат и осмислят толкова оксиморони и абсурди в заобикалящия ни екзистенциален хаос. В размислите Ви по чудат начин се съчетават както дълбок философски трагизъм, така и особена благост в усещането, мъдрост при улавянето и отсяването на "цветното" в иначе заобикалящото ни клише, наречено живот. Като резултат се получава прекрасна живопис. Indifferent Suns #2814578 - 06.07.2011***

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

 

Plovdiv, edited by 6 noe. 2019 

–––

* В първичния смисъл на гръцката дума "коsmos". 

** В превода на Валери Петров тази идея звучи ето как в музикалното стихотворение "Барбара":

      Спомни си, Барбара, и моля те, прости,

      че без да се познаваме, говоря ти на "ти" -

      макар за миг видени, макар и отдалече,

      щом двама се обичат, на "ти" със тях съм вече".

Във френския оригинал музикално стиховете възпроизвеждат ромоленето на дъжд по тенекиите на покрива с разнообразни повтарящи се съчетания на сонорната съгласна "р". Бел.м., tisss.  
*** http://forum.all.bg/showflat.php?Number=2813771&page=0