ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (13.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

Четиво с продължение в обратен ред

  14.02.2001. 

    

  За най-естественото човешко право личността да доработва, да променя както позицията, така и себе си... Нали докато сме живи, все се учим! Иде ми на ум, като чета в книгата на Стефан Цанев "Убийците са между нас", издадена през далечната 1996 г., спомен за известния детски поет, любим автор на хиляди деца от моето поколение*. Та Стефан Цанев разказва как през 1963 г. тогавашният главен редактор на вестника на ЦК на БКП сатиричния седмичник "Стършел", поставяйки на уводно място стихотворението "Репетиция за парад" на още неопитния по онова време 26-годишен поет, го предпазил от репресия не само от страна на строгата партийна цензура, но и – особено важно! – предпазил го от физическа разправа от силовите органи на властта. Да припомня, това е онзи отрязък от Най-новата ни история, когато функционират лагерите за превъзпитание чрез унижения, дето психически, а не рядко и физически, са умъртвявани т.нар. от комунистическия агитпропчик "ренегати, буржоазни отрепки, шпиони, агенти на империализма" и прочие, меко казано, творци, заподозрени, че дип не споделят самоотвержено, коленопреклонно, безрезервно и екзалтирано правилната линия на Партията.  

  Не стихотворенийце, цяла поемка бях нанизал, само че десетина години по-късно, някъде около 1973-1974 г., та от този факт се чувствам пристрастен към описания от Стефан Цанев случай. Може и да е било под влияние на лириката на Стефан Цанев, с чийто стихове още през 1963 г., като гимназисти кръжочници при Никола Джоков-Джоката (1934-2000) в младежкия местен вестник "Комсомолска искра", запалени по литературата десетина гимназисти се учехме на поезия всяка четвъртъчна вечер на последния етаж в канцеларията с изглед към най-луксозния по онова време хотел Тримонциум. Днес тази сграда – не хотел "Тримонциум", разбира се, а някогашната сграда, където се помещаваше младежкият вестник, не съществува. Всъщност, през онази 1963 г. името Стефан Цанев за нас бе ярък символ на честна позиция спрямо фалша. Подражавайки на поета Стефан Цанев, и аз съм писал нещо, вероятно хем посредствено, хем неумело, за траещите по седмица-две необикновени зрелища: трудолюбиво на най-големия площад в Пловдив ученици, селяни, физкултурници, самодейни ансамбли и работници да репетират масов ентусиазъм със съответните дружно и бойко изкрякани "Да живее БеКаПе, Вечна дружба с братския еСеСеСеР" (която абревиатура ний, махленските хлапетии от бедняшките улички в северното подножие на Джендем тепе си превеждахме като квичахме "Сутрин Сталин Сере Рано", и прочие чудесни лозунги, който представляваха страховити закани към световния империализъм относно борбата ни за мир и хармония, както и гордост от успешната борба за преизпълнение на петилетката в съкратени срокове, и накрая цялата гюрултия бе посветена всъщност на предстоящия всенароден празник и на цялото прогресивно човечество. 

  Дивотия! Та може ли ентусиазъм да се репетира? Естествено тази вакханалия на сляпата вяра и дивия партайски фанатизъм не може да не буди учудване у човек, израснал нормално сред нормални хора, който трезво разсъждава и е с акъла си, ала ние раснахме като троскот по припеците в общинското гробище край шосето за Цариград, тъй че отрано свикнахме с идиотщините като нещо красиво, романтично и ясно от само себе си. Това – между другото. Да продължа с поета Стефан Цанев.

  В статията си Стефан Цанев припомня жест на писателя другаря Асен Босев. Ето какво му казва (както твърди Цанев) Босев десетина години след случая: "Не знам защо реших да ти помогна. Спасението бе да се играе ва банк: на първа страница, на най-видно място, афиширано; лично поръчах винетките, в упор, да се стъписат: Сигурно ние бъркаме... (демек, политическите цензори ще вземат да се объркат –бел.м., tisss). И успяхме, нали?" Това рекъл писателят Асен Босев около 1973 г. в хубавичкия си собствен дом. Приятно звучи! И тъкмо решавам, че най-сетне съм открил случай на донкихотовщина сред българите и как рицарството, духовният аристократизъм е надделял над железобетонната самоувереност у праведния див партаец, тъкмо да си помисля, казвам... и пред очите ми лъсва нахакана частушка, писана от същия Асен Босев в навечерието на 20 декември 1949 г. за предстоящия седемдесети рожден ден на скъпия на всяко сърце Йосиф Висарионович Сталин:

НА ЕДИН ПРЕДАТЕЛ...

Днес цял народ за него казва:
– Държал съм бил змия у пазва!
А винаги змията той
я щедро награждава с бой –
за миг главата й премазва...

  И за да е ясно в чия чест са огнените редове, ето и началото на послание в същия стил, сътворено с участие на същата личност – другарят Асен Босев е сред т.нар. от най-високото минаре в Партията водещи български интелектуалци през 1949 г.:

ДО ГЕНЕРАЛИСИМУС СТАЛИН

Само Вашето проницателно око можа да види и разкрие престъпната шпионска група на (...). Ние Ви изказваме дълбоката си благодарност, задето ни помогнахте да разкрием и обезвредим шпионската група на Трайчо Костов, която в съгласие с предателската банда на (...) и под диктовката на англо-американския империализъм си беше поставила за цел да...

  Е! Това е същият Асен Босев. Има и известна разлика, разбира се, когато говориш изобщо за враговете на Партията или когато се отнася до участта на реалния човек, в случая, до участта на талантливия млад поет Стефан Цанев). Озадачават ме обаче последните думи в тази статия от книгата на Цанев "Убийците са между нас": 

"Ние си водим много точна сметка кой и кога ни е забил нож в гърба, а много бързо изтриваме от паметта си ония, които са ни прикривали със себе си. Защо?"

  Наистина, защо ли Сатаната и неговите подопечни посягат понякога към казана с врящата смола, за да отърват от физически мъки някоя объркана грешна душица? Това проява на милосърдие ли е? Или е индулгенция за натворени гадости? Или – което ми се вижда и най-логично: начин да се купи талантът, да го обградят, да го прикоткат, да го приобщят, да го подчинят? Ами че този стил у обръгналия Стефан Цанев (в предишния абзац) дали не напомня онова послание до генералисимуса? Отбелязвам си тези неща като човек, пристрастен към творчеството на идеалиста, драматурга, публициста, поета Стефан Цанев. За цялото ни възпитавано в условия на мощна партийна агитация поколение българи, родени непосредствено преди или след славния за партийците Девети (септември 1944), бяха изхвъркнали като искри от разжарено огнище крилатите Цаневи фрази, които приемахме за откровения:

    "Носете си новите дрехи, момчета!"
    "Момчета, внимателно на завоите!"
    "Послушните момчета не ги съдят".

  Лягахме и ставахме с подобни горди сентенции. А що се отнася до поета другаря Асен Босев, запомнил съм го преди всичко със стиховете му, посветени на деца, обичах да го чета, докато съм бил хлапенце, но не виждам какво повече може да се каже за човека Асен Босев освен онази латинска сентенция: De mortius aut bene, aut nihil"** с горчивата ирония, че имал и той личен договор със Сатаната.

    15.02.2001. 

  Джефри Чосър (1340-1400), "Кентърберийски разкази"***. Не зная как ли звучи на английски, на моя си роден български обаче Чосъровият слог ми допада. Както се изрази знойната Re. тези мразовити дни: "Стига си се задълбочавал в разни драми и нещастия; нужно ти е нещо по-весело, по-свежо". Е, може не точно с тези думи да го рече, важното е, че така го приех. И тъй, да сменя строгото с присмехулното! Ето няколко реда (стр. 41), подходящи за девиз, за мото към изследване на кривулици в човешката ни греховна природа...

А подир туй, без много да отлага,
той яхнал коня си, раздиплил флага
и тръгнал със войските си...

  Една дума само: раздиплил... и грейва усмивката. Ха иди оттук-нататък гледай с трагизъм на сюжета!

(Стр. 48) Понякога, уви, така безумно 
срещу съдбата ний роптаем шумно,
а тя ни дава често, без да знаем,

дар по-богат, отколкото желаем.
Мнозина към охолство се стремят,
а то им носи болест или смърт,
мнозина други бягат от затвора,

а вкъщи ги убиват близки хора.

И често, паднали на колене,
не знаем за добро ли, или не 

се молим...

    * * *  
  Асен Иванов Босев е роден на 22 ноември 1913 г. в село Руска Бяла, Врачанско. Печата едновременно с Никола Вапцаров от 1932 до 1936 година. Завършил право и дипломация през 1942 г., за разлика от Вапцаров, прави успешна кариера в живота: заместник главен редактор на партийния вестник "Заря" след 9. ІХ. 1944 г., редактор в официоза "Работническо дело", по-късно – съветник по културните въпроси при Българското посолство в Москва, от 1961 до 1965 г. (когато е епизодът със защитата на невръстния в партийните тънкости и хитрости Стефан Цанев) е главен редактор на партийния седмичен вестник "Стършел", който вестник всеки петък, като ученик още от основното училище "Сашо Димитров" (II-III клас), се редях да купя единия от общо пет екземпляра, които оставяха за продан в павилиончето, което някога бе на ъгъла срещу кварталната млекарница на леля Иванка, на онова кръстовище, където Пещерско шосе и улица "Васил Априлов" и сега се пресичат под прав ъгъл. Някога то беше известно с името "Поста", заради девойчето от Червената армия с по едно червено байряче в лявата и дясната си ръка, чрез които байрячета през пролетта на 1945 г. указвала посоката на точещите се военни колони от руски камиони, танкети, танкове, оръдия и пехота. Вестник "Стършел", парче халва и кисело мляко – беше най-големият ми кеф в онези мои детски години. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 21 noe. 2019

___

* Стефан Цанев (1936) до Станка Пенчева (1929-2014), "Спасението беше да се играе ва банк".
** Лат.: За мъртвите добро или нищо.
*** Изд. 1980 г., превод в стихове от английски: Александър Шурбанов.

  Илюстрацията долу: Никола Джоков – първият ми учител по писане и достойнство, като за мене си броя и случай, когато в местното издателство "Христо Г. Данов" през лятото на 1970 г. изсъска към поета и главен редактор Иван Николов фразичката "Ето го наемния убиец, дето те бастиса в Народна култура, като ме сочеше. Става това пред очите на моя състудент от Ивайловград Христо Джелебов, с когото заедно отидохме при Джоката през пролетната ваканция като при наш уважаван учител по писане, и след като от лаф на лаф си разказахме студентските подвизи в София. Като чу, че критичната рецензия в "Народна култура" е моя, Джоката скочи, излезе от тясната си канцеларийка, та двамата с Ицо взехме да се чудим какво тъй изведнъж му стана, но ето, появи се Джоката в рамката на вратата пред тържествено влизащ пухкав образ с някак смешна брадичка тип катинарче – най-добрия, според мен, преводач и версификатор сред съвременните поети – Иван Николов, когото дотогава не бях срещал, но за чийто сборник стихове, посветени на руски поети, "Етажерка" от 1970 г. бях писал къса отрицателна рецензия, която разбуни част от известните тогавашни поети и лит.критици, беше спомената в обзорната статия на мастития Максим Наимович в предговора към годишника на Съюза на българските писатели "Поезия 1970". В онзи момент Джоката, за мен лично, безславно загина. С Христо Джелебов от Ивайловград – и той негов ученик от някогашния ни кръжец, добър приятел от общите ни студентски години, бяхме долетели от София специално за да се видим с Джоката и да му се поизфукаме като на много близък и уважаван човек, чието мнение високо ценим. Бел.м., tisss.