Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 9 май 2019 г.

ПОЗНАТО И ТОПЛО

  Защото Бог строго е заповядал на идещите, кога дойдат, какво да вършат, за да бъдат живи, и какво да пазят, за да не бъдат наказани...*


ПОЗНАТО И ТОПЛО  
  
  Срещу къщата, която обитаваше семейството на Петър, зад пътя, по който денем и до късно нощем бръмчаха коли, се издигаше черква**. Тя бе строена преди много години, стените й бяха обрасли обилно с бръшлян, а кръстът й беше най-обикновен, железен, и желязото бе поръждавяло от мъглите, ветровете, саждите. Над парадното стълбище висеше живописна картина, избеляла от слънце. На нея беше изобразен конник, който тъкмо пробожда ламя с копието си. Човекът, който нарисува това върху тенеке от варел за нафта, отдавна се беше разделил с този свят, ала конникът, нарисуван с блажна боя, е все тъй върху буйния си бял кон невъзмутим, храбро вгледан в бъдещето. Черквата се наричаше "Свети Георги" и в празнични дни, като Великден или Гергьовден, тук се тълпеше народ от околните села и градчета, мъже с мустаци и жени с тънки плитчици. Често тук те донасяха своите новородени, които попът кръщаваше. По-нарядко идваха младоженци да се венчаят. Когато настъпваха черковни празници, камбаната ечеше с мелодичен звън. Бе изработена преди стотина години сред вихъра на сражения, които се водеха по онова време на Балканите, в модерна за онези години австрийска леярна сред поръчките за оръдейни лафети и цеви за далекобойната артилерия.

  Бащата на Петър беше дърводелец. През свободното си време работеше в стаята под първия етаж на къщата край прояден от дървоядите тезгях. Като в аптека над тезгяха бе наредил дърводелските си сечива, поизхабени, стари и железните им части бяха кафяви от ръжда. В събота след обяд и в неделя през целия ден и до късно вечер бащата на Петър се затваряше в тази като че ли забравена от света монашеска обител. Към улицата бяха обърнати закнижени с оризова хартия две прозорчета, за сигурност от циганите крадци укрепени с решетка от чугун. Минеше ли кола по улицата, къщата цяла потръпваше и работилничката под първия етаж се изпълваше с глух тътнеж. Ала точно тук черковната камбана откънтяваше ясно.

  Петър бе студент трета година в столицата. Прибираше се все по-рядко и по-рядко при своите. Петте години като насън минаха, откак се раздели с родния дом: две години в казармата, три години в София. И сега градът му изглеждаше чужд. Зимата почти бе свършила, пролетта едва почваше. С едно рядко красиво момиче си дойде от София. Познаваше момичето от ученическите години в гимназията. И то беше от този град. Когато влакът потегли от Софийската гара, ръмеше дъжд, омесен с парцали сняг; когато допухтя до Пловдивската гара, времето бе слънчево и ведро. Той изпрати момичето до автобусната спирка, целунаха се, и след като се качи в стар раздрънкан автобус, тя отпътува с очи, отправени назад към него, а той пое пеш към къщи, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на коженото си яке.

  Свечеряваше. Пъстро множество от млади и по-възрастни жени и мъже се разхождаха в мекия провинциален залез по улиците. От ресторантите, широко разтворили врати и прозорци, долиташе музика, а някъде вече бяха изнесли маси и столове под открито небе, под клоните на дърветата сред току цъфналите в жълто храсти. Отдалече той съзря ярко светещите прозорци на Къщата зад пътя, който сивееше в този пустинен час или два преди настъпването на вечерта. Отдалече видя и силуета на черквата с онзи поръждавял кръст най-горе. Черквата глъхнеше тайнствена иззад изрисуваните стъкла. Когато наближи, чу ритмичното стържене на ренде в избата, зад закнижените прозорчета на бащината работилничка.

  Петър натисна звънеца на входната врата и минута по-късно светлинка плисна върху тротоара. Отвътре някой бе запалил електрическата крушка.

  – Да имате тук някой си Петър?  
  – Петър е в София рече майката, защото не го позна в първия момент.

  После седяха край старата дървена маса, яденето изпускаше ароматна струя над порцелановите паници, прозорецът бе разтворен и върху фона на звездното, почти резедаво небе тъмнееше силуетът на черквата. Навън се виждаше и един от хълмовете на града. На върха му горе***, осветен от прожектори, се издигаше паметник. Самотният войник от едри блокове дялан сиенит беше като пехотинец, изостанал от бойната си част, която продължила към Централна и Западна Европа, което се беше случило преди много години. Виждаше се и стара лоза, чийто бледозелени едва покарали кичури шумоляха току пред прозореца. И всичко това, наред с нежната светлинка в очите на майка му и внезапно сякаш посивялата коса на баща му, беше хем тревожно, хем уютно и мило.

  Следния ден надвечер Петър отново се видя с момичето. Бе мургаво, с дълги черни коси и стройни нозе. На рамото й висеше чанта с капаци и с външни джобове, която му напомняше войнишка сумка. Всъщност, Петър не искаше да се връща по това време в родния си град, но тя настояваше. Изгаряше от нетърпение да го покаже на приятелките си.

  Вечерта бе задушна и топла, типична за този южен град. То означаваше, че пак ще вали. Двамата поостанаха на автобусната спирка. Докато чакаха, небето пак притъмня. Заръмя. Огромните дървета в Градската градина отсреща не се бяха събудили още от зимния мраз и кората на влажните им стволове и клони лъщеше, отразявайки светлините на града.
  

  – Да си ходим! предложи Петър.  
  – Ще дойдат рече тя, докато се взираше в посоката, от която трябваше да се появят приятелките й.

  От тъмнината изплуваха светлини на автобус. Каросерията му блестеше от влага, напомняше допотопно животно с големи светещи очи-фарове. Спря на спирката и чуха механизмът за отваряне на вратите как въздъхна, а хората, слизайки, разгъваха чадърите си и поемаха в дъжда. После пак със съскане автоматът захлопна вратите и изпразнената кола продължи в нощта. Всички слязоха и никой не пожела да се качи.

  Петър погледна часовника върху фасадата на градската Поща.
  
  – Почти час мина.  
  – Не знам какво е станало – рече момичето. Вероятно нещо им се е случило. Иначе щяха да дойдат. Те са ми най-добрите приятелки. 
  – И на добрите приятелки може да им се случи нещо непредвидено каза Петър. Нали?
  – Да! кимна мургавото момиче с очи, помръкнали под кичурите влажни коси, прихвана го плътно под ръка, притисна се силно към него, и плътно притиснати, поеха нагоре по улицата покрай хълма с Каменния войник.

  Нямаха си чадър. От ръмящия дъждец косите й полепнаха по личицето. Полъхна вечерникът, и тя опита да пооправи косите, като отметна рязко главица назад. Вървяха по силно оживена улица. Зад витрините лъщяха прекрасни неща. И спираха, и вървяха, и пак спираха пред лакомства или вещи зад изкусителните витрини. Тя не измъкваше ръка изпод лакътя му и той се чувстваше малко неловко.  
  – Искам това! И това... А онова може ли? И него искам. А как ще ми стои онази синя рокля, кажи де! Червените лачени сандали с каишка на глезена и висок ток нали ще ми стоят идеално? Не преставаше да бъбри.

  Петър мълчеше.

  После дъждът спря. После тръгнаха по криви и тесни улички, дето им беше и уютно, познато. Минаха покрай старото квартално кино. То беше облепено с афиши и вятърът развяваше като дрипи пъстри хартии с образите на известни актьори, любимци на публиката; вееше афишите като дантели с печатаните върху им хубавци в артистични пози.

  После видяха старата сграда на гимназията, в която бяха учили, Петър си спомни миналите години – някои неща му се явиха изневиделица като на филмова лента в забавен каданс. По-късно часовникът върху един от хълмовете сред града удари десет часа. Пак бяха на автобусната спирка, този път
на отсрещния тротоар, срещу подгизналите от влагата алеи на Градската градина. Червеният автобус допухтя с дрънчене, спря пред тях, момичето пъргаво изкачи стъпалата и докато му помахваше с ръчица хем възторжено, хем тъжно, залепи устни върху задното стъкло на автобуса; така му показваше вероятно колко силно е влюбено.

  Автобусът сви зад завоя и Петър отново остана сам.

  – Къде се губиш! посрещна го баща му.
  Майка му вече си бе легнала и Петър чуваше неравномерното й дишане. Тя работеше в местния Завод за електроматериали. Тъкмо в завода й бяха приключили края на тримесечието, а работата очевидно я преуморяваше. Мъничките й, присвити в юмручета ръце от време на време потръпваха върху завивката, когато въздъхваше в съня си. Дори насън не успяваше да се откъсне от онова, което изпълваше целия й досегашен живот.
  – Къде беше? рече бащата. Не беше въпрос, ами покана да побъбрят: Искаш ли да пийнем?  
  – Искам каза Петър.

  И бащата се вдигна, извади от шкафа залъскан, но и поръждавял ключ, отвори витринката, донесе каничка, три четвърти пълна с ракия. Изми на чешмата две миниатюрни конусовидни стъклени чашки и ги напълни.

  – Наздраве!  
  – Хай, наздраве!

  Седяха пред дървената маса в Старата къща и Петър се позагледа във внезапно сякаш посивелите коси на баща си. Гледаше и ръцете на майка си, потръпващи върху старото кърпено одеяло. Вън пак заваля. Далечни гръмотевици отекнаха на няколко пъти. Въздухът пак се изпълни с ромон, а водосточната тръба край отворения прозорец пак загърмя, сякаш беше сърдита на дъжда. Черквата отсреща се издигаше строга и величествена, въпреки старостта й, а Каменният войник върху хълма, сякаш умислен, търсеше нещо отдавна изоставено в Миналото.
  

  – Тъй живеем обади се бащата. Бе казал нещо преди това, което Петър пропусна да чуе, и в знак на извинение му се усмихна, рече напосоки:  
  – Е, ама разбира се.  
  – Как върви учението?  
  – Справям се.
  – Тъй, човек трябва да учи, особено докато е млад. Наздраве, сине!  
  – Ще гледам да не закъсам. Наздраве!

  Бащата отмести чашата с ракия, сложи грубите си ръце върху дървената маса, погледна сина. Петър усети неудобство. Бе слушал от чичовците, от четиримата по-големи братя, че когато бил млад, почти колкото него сега, какво ти почти... година или две дори по-млад от Петър, баща му бил на фронта, стрелял с картечница по хора,
войници като него и те, само че от отсрещната страна на фронтовата линия. Било отдавна, по време на войната. Прибрал се от окопите без дори драскотина, кипящ от енергия, изпълнен с планове да си подреди живота. Смятал да отвори ателие за мебели. Но властта не му позволила, не му позволили новите властници да си бъде стопанин на труда и имота. "Не може – рекли важните хора в някаква канцелария, сега са други времената. Оттук-нататък ние само на общата нива ще се трудим. Ще строим живота нов, човече, живота нов ще построим!"

  Както и да е, минали десетина години; и къде с оскъдни спестявания, къде с дребни заеми от бедняци като него, къде с помощ от приятели и съседи, бащата спазарил на изплащане за следващите десетина години етаж от Старата къща, оженил се, родил му се син, взел, че кръстил сина си Петър, по името на загинал през пролетта на 1945 година редник от велосипедната картечна рота нейде из калните, разорани от шрапнели и танкови вериги зеленчукови градини покрай придошлата от топенето на снеговете голяма река в Унгария, там където и днес може би са селцата Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя.

  Сега същият мъж –
човек най-обикновен, от плът и кръв, ала мълчалив, сдържан, твърде скромен, оцелял под свистенето на куршуми и грохот на снаряди някогашен редник, гледаше сина със сините си пронизващи очи на картечар от велосипедна рота за запушване на пробиви от немците в редиците на настъпващата ни с руснаците армия и Петър се почувства не толкова неловко, колкото силно, ама много силно притеснен.

  Рано сутринта на другия ден в къщата се появи Тодор. Тодор бе среден на ръст, хубавец със сини очи, сламеноруса коса и хубави руси мустаци.
  – О, кого виждам в старото гнездо! извика от вратата Тодор. Готов ли си да се поразтъпчем?
  – Ама първо ще пийнем.
  – Иска ли питане!
  Петър извади каничката с остатъка от снощи; имаше два пръста ракия на дъното. Пиха без чаши, как на фронте – имаше такъв лаф на руски, кой го знае по какви пътища изостанал от онези месеци, когато млади мъже в окопите играли, образно казано, на криеница с госпожица Смърт. Та тези двама тук нямаха нищо подобно на ум, просто фразата е такава, а и на всичко отгоре е на руски език.
  Петър подхвана с напевния глас на силно набожен:
  – За многая лета, тебе раба Божий Теодоррр! 
  – Жив и здрав да си и ти!

  Петър качи нозе върху масата:
  – Направи и ти тъй рече. Да няма къде да изтече.

  Тодор качи единия си крак. Засмя се пресилено: 
  – Не го знаех този номер. После ще се разтъпчем, нали?
  – Ще се разтъпчем, как па не рече Петър. Каквото си наумим, правим го. Наздраве, Теди!
  – Да ти е сладко!

  – Оплачи се нещо, Теди.  
  – Всичко си е наред при мен. При мен нищо интересно няма, че всичко винаги си ми е било наред. Не се оплаквам, но е време дом и жена да си имам. Макар и тъй да съм си добре.
  – Не съм ли ти приятел, Теди?
  – Откъде измисли това име! Казвам се Тодор.  
  – Ще унищожим ли по още една папироса, Теди? Харесва ми това име. 
  – А мен не ми харесва.
  – Знаеш ли най-новото?
  – Не знам най-новото, пий си ракията!  
  – Добре де, няма да си Теди, щом не ти харесва. Наздраве, Теди!

  Пиха. Не беше кой знае какво пиене, само по два пръста домашна ракия. Всъщност, беше ритуал при всяко завръщане на Петър в родния град, при всяка среща след месеците раздяла. Седяха мълчаливи и всеки гледаше пред себе си. Чуваше се как ветрец фучи в пролуките на вратата и в зле уплътнените рамки на прозорците.
  
  – Никога не съм имал влечение към цигарите и алкохола рече Тодор и свали крака си на пода.
  – А аз имам влечение рече Петър, – умирам за луксозни цигари. И към луксозните момичета имам влечение. Наздраве!

  – Каза ли й за мен стрелна го Тодор, гласът му стана глух, а гърлото пресъхнало, та прокара език по изпръхналите си устни.  
  – Наздраве, Теди.  
  – Не ми наливай повече. Разправи ли й за мен?  
  – Нали ти писах!  
  – Писа ми.  
  – Добре, Теди. Ще зарежа шибаното ти име. Никога повече няма да го чуеш от мен. Понеже все пак наистина си съответстваш на името.

  Тодор стана, отвори прозореца и се върна при масата. Като пристъпяше, олюля се, сякаш кой знае колко бяха изпили. Вятърът блъсна поривисто прозореца, открехна с трясък едното му крило, стъклото издрънча, нахлу свеж въздух, разпиля цигарена пепел по масата и пода. Слънцето едва-що изгряваше, небето бе пурпурно. Листата на старата лоза шумоляха като топлокръвни същества. Бяха бледозелени и едва развили се. Отзад беше улицата в локви от снощния дъжд. Камбаната на черквата "Свети Георги" от другата страна на улицата тъкмо започна да бие. Девет сутринта.

  Петър огледа стаята. Тук му беше уютно и топло. Черковната камбана ечеше в свежия въздух, а Старата къща скърцаше и се олюляваше като голям стар кораб, който се носи из океана и си търси пристанище. Откъм далечния край на улицата се зададе градският автобус, дрънчеше, сякаш празна бъчва се търкаля по паважа. Препълнен с пътници, той ръмжеше към заводите в отсрещния край на града. Отмина и пак настана тишина.


  – Когато срещна хубаво момиче, сравнявам го с нея подхвана Тодор. Струва ми се, че за мен тя е единствена. – Пое си дъх: Може би така е, защото след нея другите бяха все непостоянни. А може и да не съм имал време да се разочаровам и от нея, знам ли! Но не мога да я забравя. Така ми се ще, а не мога да я забравя. Какво да направя, че да я забравя?  
  – Нищо. Нищо не бива да правиш... Теди. Просто я забрави. Да пием!

  После вървяха по влажната трева. Тревата беше съвсем млада, току-що покарала. Отдясно течеше реката, слънцето се отразяваше във водите й. Стигнаха железния мост. И той беше поръждавял от влагата и от зимните студове, само релсите лъщяха. Бавна, тромава композиция от вагони с въглища и трупи мина по моста и въздухът се изпълни с тътен и грохот. Локомотивът бе сглобен в Австрия преди войната. Беше стар локомотив и двамата приятели разбраха това по инициалите на австрийската фирма върху лъскава елипсовидна плочка от бронз. Тя се набиваше в очи. Нищо повече не си казаха. Вървяха. Петър пушеше, Тодор кашляше от време на време, усмихваше се неловко като човек, дето съвсем си е на мястото, по някое време взе да си подсвирква. Което за двамата означаваше, че му е адски печално. 


  Същата вечер Петър пак стоеше на спирката. Червеният автобус пак допухтя и мургавото момиче дотича и му се метна на врата с грейнало лице. Сега тя носеше чадър, макар небето да бе ясно и звездите там да блещукаха.
  – Здравей! – лъхна му в лицето тя. Как изкара нощта?
  – Отлично. А ти?  
  – И аз.

  Вървяха покрай Градската градина. Фенерите светеха с мека светлина изпод току-що развилите се листа. Снощният дъжд и беломорският вятър, който идеше срещу течението по коритото на Марица, бяха раззеленили дървета и храсти. Празнично облечени хора седяха по пейките и лицата им белееха в тъмнината. От летния ресторант наблизо долиташе музика и гласът на певица. Певицата пееше фалшиво сантиментална песничка от годините на войната, но сега думите й бяха други. Някой беше променил думите, нищо повече. Инак мелодията си беше същата.

  Наближиха ресторанта. Той бе потънал в разноцветни светлини. Масите му бяха сгъваеми, както и столовете. В средата имаше циментов дансинг, петима музиканти свиреха под навес, накичен с рози от пластмаса, найлон и поцинкована тел. Келнерите тук бяха облечени във вишнево-червени костюми, с папийонка върху бяла копринена риза. Отстрани тъмнееше езерото. Светлините на ресторанта се отразяваха тъй, сякаш плуваха по люлеещите се вълни. Беше феерично и празнично. Електрически крушки висяха по клоните, и щом вятърът се усилваше, светлините скачаха по лицата на посетителите. Това създаваше илюзия, че всичко е в движение, в непрекъснато движение.
Дансингът бе препълнен. Двойки танцуваха и сред масите. Певицата се оказа възрастна жена с прическа ала гарсон и огромен бюст, възпълна, в дълга до пети рокля от синя лъскава материя, с деколте, което подчертаваше гърдите й. Лицето й лъщеше и тя геройски се бранеше от потта с розова кърпичка. Пееше изключително шлагери, стари шлагери. Гласът й бе писклив на височините, дрезгав на ниските тонове, но пеейки, умееше да си придава вид, че се вживява в песента, и това допадаше на публиката. Публиката идваше специално заради нея.

  Появи се единият от пищно облечените келнери, възрастен достолепен мъж с посребрели слепоочия и оплешивяващо високо чело.
  
  – Имам маса за двама, тъкмо като за вас каза той.
  Масата бе в самия край над полюшващите се вълни и лесно я откриха.
  – Шампанско и... специалитетът на заведението, моля! поръча Петър.

  Келнерът се поклони и отмина. Момичето се загледа подир него.
  
  – Колко е добър! рече. Колко мил е този възрастен мъж! Толкова ми е приятно, когато съм в компания с възрастни мъже. Харесват ми мъжете с посребрели коси. Като брокат. Тогава мъжът предизвиква доверие. Да-а, у възрастния мъж има нещо и познато, и приятно. Очите му имат отстрани бръчици. Харесвам ситните му бръчици и спокойствието му. Харесват ми мъжете с посребрели коси и бръчици. Знаеш ли, искам и ти, мили, да си с посребрели коси и ситни бръчици около очите.

  Момичето се усмихна. Петър гледаше към езерото. Повърхността му бе тъмна и гладка. В далечния край се образува мъглица, която висеше като валмо прежда фантастично над гладката повърхност.
  
  – Що да се насилваме! продължи момичето. Не съм пила, пък и едва ли ще заобичам някога тъпото шампанско. Това посочи масата с ястия ще ти струва пари, много пари. 
  – Но ще ти хареса каза той, без да я поглежда. Гледаше танцуващите.

  После вървяха по дълга пуста улица. Бе тихо. Нямаше дървета, нямаше хора, нямаше светлини. Звездите висяха като зрели чепки грозде върху нощния небосклон, отраженията им се полюляваха в калните локвички от снощния дъжд.
  
  – Пиян си обади се момичето.
  – Теб това какво те засяга! намръщи се Петър.    

  – Не ми хареса шампанското, нито конякът, ни водката каза момичето, и като пое дълбоко дъх, продължи: Не ми харесва, че сме в това време по улиците. Не ми харесва даже градът. Не ми харесва, че си се напил. Ако искаш да знаеш, не ми харесваш и ти в този момент. Всичко тук ме плаши. Всичко ми изглежда плоско, жалко, мръсно и отвратително тук и сега.

  Петър се изсмя. Гласът му прозвуча неприятно и внезапно почувства, че и него сякаш го заплашва нещо, което не можеше да определи какво е, не можеше да го види, не можеше да го докосне, но по някакъв си начин това тъмно нещо докосва сърцето му и го кара да прокърви.
  
  – Ако сега ни види... притисна се момичето в него.  
  – По дяволите! отдалечи я, отблъсна я. Все ми е едно. И ще му кажа, когато му узрее умът. Все ми е едно! Тръсна глава.  
  – Защо се правиш на герой! Никога не съм го обичала, глупчо, не съм! 
  – Какво си мислиш за мен? спря се и я обърна към себе си Петър.

  Тя мълча доста време, забила очи в земята. Не отговори и продължиха мълком. После спря, опита се да го прегърне, да се гушне в него, но той рязко се дръпна и тя залитна.

  – На теб ти е много, много, много, много, много, студено – прошепна.

  Когато се завръщаше към Къщата сам след полунощ, по-скоро, рано сутринта, Петър се ориентираше първо по Каменния войник на хълма. После се показа Черквата. Вятърът си играеше с картината на светията, който с копие пробожда зелена ламя с изплезен ален език. Единият край на тенекето в рамка се бе откачил и Свети Георги висеше полегнал над плочника, а ламята се бе изкатерила върху него, раззинала паст, все едно му се присмива. Голямата камбана под купола отзвучаваше глухо и тайнствено в изтъняващия здрач. Предутринен ветрец полъхна откъм лозата. Прозорецът на Старата къща зад пътя светеше.

  Щом влезе, видя баща си гърбом към вратата, вперил се в омачкана амбалажна хартия. Чертаеше нещо с дърводелския си молив.
  
  – Какво пак рисуваш? рече Петър.  
  – Бюфет. Голям бюфет с чекмедженца и ниши за по-важните дреболии. Замислил го бях отдавна, но досега се залисвах с глупости. Няма за кога повече да отлагам.
  – Какъв е този бюфет? Какви са тези важни дреболии!  
  – Бюфет! рече меко бащата и го погледна безизразно с ледените очи на убиец, картечар от войната. Най-обикновен дървен сандък, сине.

Пловдив – културна столица, Европа 2019
Plovdiv, 28 mar. 1969 edited by 9 maj 2019 
___
* Библията, Трета книга на Ездра, VІІ-21. 
** Първият православен храм за жителите на квартал Мараша, обединили се в 1846 г. от идеята да изградят християнски храм в тази чисто българска махала, 
http://www.plovdivskamitropolia.bg/hramove/1897-hram-qsv-georgi-pobedonoseq-gr-plovdiv.html
*** Днешният войнишки паметник е висок 16 м, само статуята – около 10,5 м. За прототип скулпторът ползва Алексей Иванович Скурлатов, жител на село Налобиха в Косихински район на Алтай, свързочник във Втората световна война. През есента на 1944 г., докато редникът работи по възстановяване на телефонната линия между София и Пловдив, скулпторът му нарисувал няколко скици, които впоследствие използва. Висок, рус, със сини очи, Скурлатов впечатлява с излъчването на редови руски войник. Узнава за гранитния си двойник четвърт век по-късно, едва през 1981 г., когато е обявено името на човека, вдъхновил скулпторите. Поканен да посети Пловдив, за първи път Алексей Скурлатов вижда паметника навръх своята 60-годишнина. 

  Имам си личен мотив за отношението ми към Паметника Альоша – редник Скурлатов е връстник на баща ми, също редник в касапницата на войната, когото споменавам в разказа. През лятото на 1981 г., когато Скурлатов идва в моя роден град, баща ми издъхна на шестия ден в столичната клиника Пирогов, след като бе горял в жигулата си, "самовъзпламенила се" на паркинг пред блок 51 на МВР срещу пощата на жк Тракия в края на същия месец, когато за критична статия бях уволнен от местния младежки вестник. Бел.м., tisss.

1 коментар: