ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение VI)

 Отечество любезно, как хубаво си ти!

Как чудно се синее небето ти безкрайно (...)

Ти рай си, да, но кой те прилично оценява?

Не те познават даже децата ти сами...* 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (7)

  

   25.08.2006

  Литературното творчество – както е при всяко изкуство, е начин на омагьосване. Значимият творец или демиургът "играе" тъй, че публиката – очарована – забравя обикновеното човешко същество от кожа, кости, жили, воня, нерви, коси, жлъчка, кръв, плът… и открива божество, излъчващо потоци енергия. Ако в музиката има строги закономерности, художественото рисуване, а пък в най-значителна степен литературата – особено поезията, по всякакви начини са склонни да пренебрегват канона, следвайки една единствената цел: да омагьосат, да изкачат съзнанието на типичния (стандартен) простосмъртен в други, по-високи сфери на битието. Тежко им, не успеят ли; тогава публиката ясно вижда дебелите шевове, грубите тропоски, сочи с пръст фъндъците пух и перушина, стърчащи на всички посоки от неумелия образ, присмива се на артиста или снизходително го потупва по гърба: Карра-а-ай нататък; по-нататък може и да успееш! Останала ли е неочарована обаче, веднъж прогледнала ли е трезво отвъд сърцераздирателните клоунади на нещастника, тя (публиката) упорито му се съпротивява, та и не позволява да бъде омагьосана, т.е. превзета духом. Получава се като с веднъж несполучилата любов, просто първото разминаване с Голямата Тръпка е край, край и край, никога на това място щурци не ще пеят, цветя не ще цъфтят, няма да има любов между точно тези две сърца.

  Мисля, по това публицистиката или литературната критика се отличават от самото изкуство. Там, където публицистът разчита на умело обмисленото слово, на ловко подредената фраза, точно там Поетът, истинският Артист нещо си бъбри нехайно, каканиже или се премята като смахнат клоун по сцената… и – как става то, не знам – но излезеш ли веднъж с негова помощ от всекидневното, реалното, ти ставаш нещо като наркоман, който започва непрекъснато да търси начин да види света наоколо многоцветен, по-вълнуващ, красив, еуфоричен, наситен с щастливо приключващи екшъни и безкраен романтически хепиенд. Големият артист е шаманът на племето. Нужна му била логика?! Ама това е друг тип логика – познанието, което ни предава артистът, актьорът, художникът, поетът, певецът, носи трансцендентален характер, иде от бездните на космоса в божествената човешка душа.

  Как упойващо ми въздейства онзи мирис, дето се носи от старите схлупени соби, наблъскани с исторически родни реликви и битови предмети от Османско време! Копривщица и Клисура, Панагюрище, Калофер, Карлово, Сопот, черковните руини сред къра от епохата на траките, богато изографисаната черква над селото Шипка, чаршията в Трявна, единствената улица на Габрово, овчарските колиби на завет и по припеците на Троянския балкан, каменният мост над бълбукащата стръмно вода насред Брацигово и къра зад лозята край пътя, където била някогашна Перущица, чаршията на Пазарджик и пак там – катедрално тъжната черква "Света Богородица" до реката, оглозганата от куршумите на налитащия башибозук на Тосун бей Баташка черквица, шуртящата над позеленели улеи и сух калдъръм ледена планинска вода, ромолящата кристална вода от извори и от кайнаци, от бронзови или поръждавели чучури, ароматът на чимшир и здравец, на напечена от жежкото слънце прогнила, изгризана от дървоядите дограма сред запустели буренясали дворчета, дето днес се мотаят улични помияри, домашно прасе и съседските кокошки, оградени, в плен на внезапно разлашкани и рушащи се каменни или кирпични дувари… Мирисът на шаяк и гайтани, просмукани от прах, тежкият лъх на овча вълна, тръпчивият – на оборски тор, примесени със следобедното гугукане на гургуличите семейства или ситното лястовиче жижикане, цицикане, придаващо особена лепкавост на въздуха наоколо, струйката аромат на угнила шума в яркозлатистия тракийски подиробед…

  Каква палитра от аромати, отблясъци, замайвания, шумове, звуци, допирания до кожата на душата, Господи Боже мой! И всичко ми говори, и всичко ми шепне: Това ти е мило и драго, защото това е мирисът на майчиното ти мляко, сине на Тракия, Мизия, Северна Добруджа, Егейския юг, Босилеград, Македония многострадална.

Калофер, църквата "Арх. Михаил"

  Смятали Христо Ботьо Петков за черната овца в рода. Каза ми го престарото отче някъде около 1976 г. край дувара на Калоферската черквица над мраморния равен площад, дето току-що монтираха микрофоните за Втори юни… Ама че самолюбец бил този синковец! Тщеславието му мерило бой (ръст) не с кого да е, а с везирите на султана, пък и със самия падишах. Изненадан, възмутен от клокочещите стихии, които съзирал у сина си, благонравният и родолюбив даскал Ботьо, дето си сърбал кайвето сегиз-тогиз в компанията на местния каймакамин, предвидливо отдалечава буйния дангалак ча-а-к в Одеса… да учи. И както често се случва, вместо да укроти стихиите, налива с бащината си милозливост шарлан в огъня. Едно говорят онези, които са общували приживе с Христо Ботйо Петков, друго четем у самия Ботев; да съпоставим, па сами да решим кому да повярваме, или и двете страни са прави, че описват различни нива в битието на тази необикновена личност.

  "Ботев се отнасяше с всички приятелски, но много се смееше (…), весел, отворен характер" (Ст. х.Гендов).

  "Добър другар. Весел, красив по външност, приветлив в обръщенията си към всички, той правеше крайно приятно впечатление и бе считан за добър момък (…), никога не предизвикваше другарите си към препирня (…), и когато препирнята вземаше горещ характер, той не само не се забравяше и не говореше резки думи, но с душевната си доброта заставяше спорещите да се смекчат" (Г. Смилов).

  "В интимна среда той беше много весел, шеговит (…), като се развеселеше, декламираше самичък" (Д. Ночев).

  "Отнасяше се много сърдечно към хората. Не бе сребролюбец; когато имаше пари, даваше на всички ни, а когато нямаше, гладувахме всички" (Ст. Блъсков).

  А сега да чуем и самия него.

 "Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще дам съдържание и на своите глупости" (из писмо от 12.II.1876 г.).

  Питам се: ами да я нямаше тази висша степен самовлюбеност, да даде началния тласък към висините на измъчената ни Българска гордост у 28-годишния потомък на благия даскал, какво ли би бил сега Алтън Калофер в нашето съзнание! Може би щяхме да го споменаваме заради фината тъдявашна наша дантела за дамско бельо и покривки, дето биела връх с брюкселския терк дантелени кувертюри, перденца, салфетки и дамски кюлоти… Излиза, че най-драстичното отрицание на уседналия порядъчен живот в онези условия на Османската империя е усукало, запрело, та и източило най-перспективна нишка в бъдещето на целия ни Български род.

  "Каквото и да е написал той, каквото и да е казал, душата му всецяло е участвала в думите му, в плача му, в смеха му" – пише за него Захари Стоянов, който лично не го е срещал никога. Медвенският овчар обаче казва най-същественото за твореца – а то е, че тоновете си за публицистика (Ботев е преди всичко публицист, вестникар, газетарин, както сам се нарича) и поезия вади от дълбините на своето его, което не е амбиция за лично устройване, а олицетворява самия епицентър на Българския ни генетичен код и жизненост.

  Колцина измежду нашите артисти не стоят дръпнати по-настрани от огъня, който изгаря рисуваните от таланта им герои: един Вазов, да речем, с всичкото уважение, което му дължим! Пък и колцина други. Чуйте го как само говори даскалският син – същински стопанин на България! Е...? И?! Къде отишло самолюбието, младежкото грандоманство? Няма ги. Прелели се в нещо, качествено ново, отричащо егоизма и противната грандомания във всичките им лъстиви преображения. Ай, колко велика нужда имаме сега от такъв тип личности, а не от кокошкари, завистливо бленуващи т.нар. Западна цивилизация!

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 1 fev. 2019

–––

* Редове от известно стихотворение на Иван Вазов, дано и него не бастисат новите началници от учебниците за българчета заради т.нар. европейски духовни ценности! Бел.м., tisss.