ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение VII)

  Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето. Случва се да казват за нещо: "виж, на, това е ново"; но то е било вече през вековете, що са били преди нас. Няма спомен за миналото; па и за това, що има да стане, няма да остане спомен у ония, които бъдат отпосле...* 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (8)

   30.05.2008

  Следвайки мечтата за свое мебелно ателие, 24-годишен, бъдещият ми баща се явява на изпит в пловдивската стопанска камара, въз основа на който придобива така лелеяното Майсторско свидетелство. Поставен зад стъкло във варакосана златна рамка, чак през 1966 г. той окачи на лично място над охлузения дърводелски тезгях в избената стая на улица Янко Сакъзов, която оборудва по свой вкус с целия набор от сечива и удобства за дърводелеца-мебелист. В делниците денем беше обикновен бачкатор в цех 5 на ДИП "Напредък", макар и с най-високия VII разряд квалификация, а вечер и в неделя сутрин слизаше в неговата светая светих, умирисана на стърготини, талаш, туткал, безир, ацетон и там прекарваше целия ден, та се налагаше майка да ме праща да го каня за обяд и вечеря. 

  С ниско таванче и закнижени прозорци зад желязна рамка срещу крадци, това стайче с размер три на три метра беше неговата голяма лична победа в живота, начин да надмогне оскъдицата, вечния недоимък, заради който детството и юношеството ми минаха в жилища под наем, все навикван от хазяи, като три пъти се наложи да пренасяме оскъдната си покъщнина от адрес на адрес: от втори етаж на улица Захари Стоянов 17 към дълбоката тъмна изба на Ниш 4, оттам пък – към първи етаж на Люлебургаз 17. Само хлапе, израснало под надменния взор на невежи простаци в тъп град като Пловдив, може да си представи редичката унижения по всякакъв повод, често и без повод, на които беше някога подложен беднякът пришълец.

  И тъй, побягналият от Харманли подир двамата си по-големи братя най-сетне се видя и той стопанин на свой имот. Извади събираните от 15-16-годишната му възраст инструменти в мечтаната мебелна работилница. В редици по стените висяха прилежно подредени маткап, разни рендета, длета, клещи, чукове, пили, стяги, ножове, цикли, трион, бичкия, кутии с винтове за дърво (видии), шаблони за заоблените детайли на някогашната виенска мода столове, шкафове, маси, легла и гардероби, които се канеше да изработва според саморъчно нарисуваните с дърводелския му молив скици на груба амбалажна хартия върху кухненската ни маса. Над тезгяха бе направил стелажи за разните видове фурнир – от орех, ясен, махагон, дъб, палисандър. Като аптека, в редици бяха разните течности, прахове (пемза), шел-лак на тъмночервени люспи, ацетон, безир, блокчета туткал, и прочие. 

 Областна стопанска камара – Пловдивъ. 

МАЙСТОРСКО СВИДЕТЕЛСТВО
  Възъ основа на Закона за занаятите дава се настоящето свидетелство на г-нъ Кирилъ Георгиевъ Бояджиевъ, роден на 1922 год. въ Харманлий, околия Харманлийска, область Старо-Загорска, отъ изт.православно вероизповедание, по народностъ българинъ, поданство българско, 
въ удостоверение на това, че той е издържалъ 
предвидения въ чл. 5 отъ закона изпитъ, 
вследствие на което е провъзгласенъ за 
Майсторъ по занаята Мебелно столарство.

    Пловдивъ, 1946 год. 

        Главенъ секретаръ: (подписъ);  Председателъ (подписъ)

 Чета с трепет, вълнува ме правописът с изхвърлените от българската ни азбука за удобство на невежите нововъзкачили се властници в държавата краесловен ер, голям юз и малък юз, ятова гласна... и ме хващат дяволите само като се досетя за фразичката на онова леке от "Комсомолска искра" към двамата стереотипери в печатницата на пловдивската улица Кракра – Пешо и Митето: "Що го защитавате? На Бояджиев баща му е частник". 

  "Баща му частник" за праведния член на Партията би трябвало да значи вражески елемент, противен субект, прикрит или явен враг на държавата. Аз ли не знам подтекста, смисъла на нехайно уж подхвърлената фразичка на типичния навлек в журналистиката, от т.нар. парашутисти у нас, отгоре спуснати на щат, без способности да пишат журналистика, но пък верни и проверени нашенчета. Работата във вестник и радио за такива персони по онова време си беше (а смятам, че още е) синекура, и във всяка редакция се подвизаваха неколцина любимци на местната партийна номенклатура. Те много рядко публикуваха, или въобще не публикуваха свои писания, а функцията им беше да следят предложеното за печат или излъчване по местното радио да съответства на т.нар. партийна линия и на настоящия курс според настоящия исторически момент и настроения в Партията.

  Най-напред татко изработи мебели (спалня, нощни шкафчета, гардероб) за пазарджишките ни роднини, за лелите и вуйчо, после – и за нас. Когато се захвана с третата или четвъртата частна поръчка, едно утро се появиха двама намусени чиновници от пловдивската общинска управа и залепиха хартиени ленти с печата на местното пловдивско кметство, накъсо казано, запечатаха му стайчето, забраниха да се занимава с любимите си мебели  вечер след работа в ДИП-а, т.е. в държавното индустриално предприятие с чудесното име "Напредък". Да си почива, нали? Що ли му е и у дома да се бъхта, когато вече си е изпълнил дневната норма в соц.завода! Та тъй, с най-благи чувства сякаш, държавата, т.е. Партията, му върза ръцете, уби му мерака да се види и той, бедният пети син на баща си – бирника Гьорги от Харманли, заможен благодарение на труда, предприемчивостта, а най-много благодарение на майсторлъка си.

  Гнусна държава бе онази България, но не съм чул татко да се оплаква, да се вайка (затова намразих всички вайкащи се на висок глас), само дип нарядко, като си пийне вечер неговите петдесет грама домашна гроздова, ще въздъхне: "Ех, Надке, да бяхме другаде, нямаше да броим стотинките. Навън, казват, който е трудолюбив, е уважаван". И толкоз – изчерпваше темата за управниците, Партията и държавата. А аз, синът му, попаднал като че случайно в онова гнезденце на мамини рожби и внуци на т.нар. "активни... против фашизма и капитализма", нямаше как да не разбера колко заможен и честит можеш да си и у нас, в България, умееш ли да се подмажеш, да похвалиш управника, да кършиш гръбнак пред онзи, който е на върха. Доносникът информатор на Държавна сигурност бе всъщност "вся и всьо" навсякъде в живота – от люлката до гроба.

  Напредваха не съвестните и трудолюбивите; кариера в обществото и в службата правеха лицемери, пъргави нагаждачи, мекеретата на властта, независимо коя власт, прикрити негодници, които себе си наричаха цвета на нацията, най-достойните или най-будните. Персоната с партиен билет, според стереотип от най-ранната ни хлапашка възраст внушаван, крачи само в първите редици, подвижен агит-пункт, еталон за всеотдайност към идеалите на Партията, копие и подобие на поредния особено скъп роден и високо ценен от "цялото прогресивно човечество" вожд на нашето славно племе. Обърна ли очи към сега упражняващите се властници, независимо към коя политическа дружина се роят, виждам мнозина прясно боядисани като великденски яйца демократи, кресливи защитници на всякакви права и свободи, отстояващи пак всеотдайно, но този път не идеалите на онази Партия-ръководителка, а митичните там някакви си европейски духовни ценности. Сякаш българите сме туземци и мисионери с кръст и меч идват да ни посветят в най-новия крясък на религиозния екстаз.

  Този пир на пошлостта, на разгулния скъп, но и абсолютно безсмислен живот по екзотични плажове и курорти на планетата, наред с нихилизъм към своето, е всекидневие, сякаш мисията се състои основно в това да ехидничим, съсипваме и доунищожаваме и онова, което онези предишни от стройните партийни редици не успяха докрай да унищожат и съсипят.

  Съседът, който информирал властта, че баща ми след работния ден в ДИП "Напредък" се затваря да работи в стайчето с ниския таван, тезгяха, дърводелските сечива и окаченото в позлатена с фалшив варак рамка Майсторско свидетелство, прилежно отбелязал в доноса си за баща ми: "аполитичен, не взема участие в масовите мероприятия на Отечествения фронт и Първичната партийна организация". Дребно човече с неспокойни, шавливи очи и досега ми е представата за доносник, в случая съседът ни зад оградата Панчо, като си помисля как изглеждаше правилият словесен портрет на баща ми, най-малкия от Господинкините петима сина.

  Следва

    Пловдив – столица на културата, Европа 2019

  Plovdiv, edited by 2 fev. 2019

Илюстрации:

- Бъдещият ми баща – 20-годишен, май 1942 г. (по средата)

- Образ на политик в днешна демократична България (долу).

–––

* От Книга на Еклесиаста, Библията. Бел.м., tisss.