ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение V)

 Истинският характер на човека се разкрива в дребните неща, когато той престава да следи за себе си. Състраданието е основа на целия морал.* 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (6)

    XI-XII.1999.

  Сънувам... От какви пластове на подсъзнателното се появява фигурката на бившата ми съпруга; без лице, а като докосване – присъствие на силно угрижен, притеснен човек. Носим своите четири пакета край пресичащи се железопътни линии. Не можем да прекосим, понеже влакове непрестанно профучават в двете посоки. Малко преди една жп-естакада обаче, току зад завой в усойна планинска местност, хвърлям двата си тежки денка между траверсите; на дъното на хлътнатината лъщи незасъхнала кал, наскоро е валяло. Жена ми тъкмо домъква своите две вързопчета и се колебаем дали да клекнем между релсите или да изчакаме отстрани, вече й крещя да слезе в ниското... когато съглеждам търчащ с фенера си към нас иззад завоя някакъв омазан с машинно масло железничар, размахващ отдалеч ръка да се отстраним, а зад него с набъбващ грохот израства силуетът на многотонна жп-машина... 

  И се будя... Шест часът, часовникът пиука да ставам. Какво щеше да се случи по-нататък, как тъй, защо сънят ми приключи на най-драматичното място? Каква е ролята на онази, която отдавна смятам, че съм изтрил от себе си: освен няколко пейзажни спомена, в които отсъства, макар да са по време свързани някак с присъствието й в миналия мой живот? Какви послания извират към мен от дълбините на подсъзнанието? Имат ли те значение за днес или за близкото утре? Наивни, глупави въпроси! Като плътна плюшена завеса е бъдещето; не че ме плаши, но уют не съзирам отвъд настоящето – неясни мрачни зъбери под рядка мъглица, пръски от разбушували се вълни, блъскащи муцуна в стръмен каменист бряг.

  Предпочитам екшъни, в които моите Добри надделяват над Злодея. Тук и сега обаче не знам кои са добри. Знам само, че озлобеният сам си ръфа плътта, рови в отпадъците на света и отвращението замъгля мозъка му. И това кому е нужно!? В песимистичната философия откривам не толкова отчаяние, колкото недостиг на енергия за творчество.

  Волфганг Борхерт (1921-1947). Завърнал се изтощен и болен от войната; умира съвсем млад в базелска клиника (Швейцария), малко след като съм се родил тук, насред Тракия, в мърлявия, неизтрил кръвта и сълзите след англо-американските варварски бомбардировки мой обичан и ненавиждан Пловдив. 

Волфганг Борхерт* 

  Разказът му "Жълтурчето" за група затворници, сред които разцъфтява любовта, възхищението им от мизерно цветче, поникнало по чудо между камъните край затворническото каре за разходки, този разказ на родения в мъгливия северен Хамбург Волфганг Борхерт ми иде наум, когато чета пасаж от "Светът като воля и представа", завършена от гениалния Артур Шопенхауер, когато е бил тридесетгодишен. Ето Шопенхауер какво казва:

     Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите,          килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, 

    по бойните полета или в местата за изпълнение на екзекуции, ако          види всички тъмни обиталища на нищетата, където тя се крие от            хладния поглед на любопитните, той в края на краищата сигурно ще        разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове.

Артур Шопенхауер (1788-1860)

  Съпоставям 30-годишния (през 1818) Шопенхауер с 26-годишния (през 1947) Борхерт – 

              Бих искал да съм фар в нощта и вятъра – 
              за дребни и големи риби, 
              за всяка лодка – 
              а пък самият аз 
              съм кораб във беда! 

  И какво се получава от тази съпоставка??? И какво се получава от тази  съпоставка? – питам. Жизнелюбието не се ли усеща най-остро, най-мощно именно в най-душните подземия на изпитанията! Страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, изходна точка. Изстраданият оптимизъм, ето кое ме възхищава. 

  Противна е слабост, маскираща се с копринените одежди на песимизма, пък дори и представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни величия като Томас Ман с любимия Адриан Леверкюн и прочие. Земята, населявана от мъже и жени с български обичаи, нрав, манталитет, традиции, поверия, минало, реч, все ни праща сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се лесно не затрива, дами и господа заможни негодяи! 

  Село Пейково – нейде в Странджанския балкан, си построило параклис. И понеже по онова време – преди около осемдесет години, Пейково не се и казвало Пейково, а пък на всичко отгоре било и в пределите на Турция, каненият за освещаването наш поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, хич и не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, напомнящи владишко облекло, един от своите: турили му вместо калимявка бакърен котел на главата, връчили му железен дилаф наместо владишкия жезъл, наметнали го с груб козяк вместо епитрахил. И така на 12 септември 1912 година, баш на народния празник Малката Богородица, с веселие, с глъч, с хора и ръченици, с песни параклисът бил по народному осветен не пред клира, а пред Бога и света. 

  Каква е тази духовна сила! Има ли власт и мизерия да я спре? 

  Когато по Тодор-Живково време манастирите, черквите, параклисчетата наоколо из цяла Странджа били изоставени, разграбени, съсипани поради нехайство или страхове от някой симпатичен и начетен партиен доносник, единствено това местенце сякаш напук продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на същия онзи езически и древнотракийски, и полу-религиозен християнски "владика". Сънувала жена от рода извор с лековита вода, снежнобяла кобилка, в дълбока черна локва затънала... И кобилката се преобразила в русо момиченце, момиченцето пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н., и т.н. 

  Там сторили градежа. 

  Какви комплекси избиват квакащите днес по стъгдите на държавата ни, какъв е този креслив жабешки концерт от насилващи се да ни се докажат? Толкова жестоко е поломяван коренът ни, че съвсем не ни се налага да се перчим, да се правим на велики. Величието е в унижението ни. Държавата ни е отвратителна, подла – и като че винаги е била такава, но българското пак оцелява, и даже по-жилаво става, госпожи и господа, колкото по-нищи духом са политиците пред строгото обществено мнение на народа ни.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 1 fev. 2019

–––

* Роденият през 1921 г. Волфганг Борхерт е връстник на баща ми Кирил (1922-1983), възможно е да са стреляли един срещу друг от двете страни на фронта, както на плажа край Китен през лятото на 1961 г. случайно стана ясно с австриеца Кампъл Винцент от Виена, с когото оказа се, че двамата си допадат, като мъже, надживели в младостта си Голямата световна касапница. 

** Текстът на трите предходни части от това есе под надслов "Щом любов нямам..." е печатан в бр. 12 от 2000 г. в пловдивския вестник "Арт-клуб" с редактор Тодор Биков. Бел.м., tisss.