БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

  Той е най-малкият от родените между 1909 и 1922 година петима братя Димитър, Дончо, Атанас, Стефан, Кирил – синове на Господинка и Георги Бояджиеви от Харманли. Не знам почти нищичко за живота на тези двама мои предци освен откъслечни приказки, които дип нарядко баща ми през зъби процеждаше, като например изреченото през пролетта на 1972 г. по повод добруджанската ми авантюра (бъдещата моя женитба); казано през рамо – ни похвално, нито назидателно: "Дяд Гьоргище! Кой го знае какво се е разпищолил в онази негова Добруджа!"

  Били толкова бедни, че когато се родил най-малкият, съседите довели семейство бездетни от Бургас да го осиновят. От единственото ми ходене в неговото родно Харманли спомням си как докато изпъваме шия с татко към паянтова съборетина сред занемарено дворче с изсъхнали гергини, хората ни гледаха тревожно иззад прозорчето, а той рече: Да се махаме! И се разбърза нагоре по улицата. Постоях мъничко, преди да го догоня, опитах да си представя как са живели седем души в мизерната къщурка.

  Ай, колко съм ти прал посраните гащи на Улу дере! – подкачаше го най-хлевоустият от чичовците ми, роденият през 1909 г., връстник на Никола Вапцаров, високият, белолик и строен чичо Митко*. Баща ми му викаше "бате Митко", че беше първородният. Няколко пъти ги сварвам двамата да си бъбрят, по-точно казано, бате Митко говори-говори-говори, а баща ми мълком нещо си върши покрай дърводелския тезгях или пренарежда джунджурии из десетина чекмеджета и метални кутии. Като си помисля, и четиримата, без втория брат Дончо, който си падал по живота, че обичал шумните компании и си купил комплект най-скъпи барабани (барабанист бил) имаха слабост към техниката, към ремонтите от всякакъв вид, към приспособления, инструменти, към поддръжка и преустройване на какви ли не машинарии – мотоциклетни двигатели, шевни машини, дърводелски машини, кино-машини, електрически прибори, текстилни машини. Сръчни, предприемчиви, родени да бъдат стопани, всеки в своя дюкян да заляга с мерак и със занаятчийския си майсторлък.

  Вдигам те от тракийската пръст, татко, сантиментален ставам, изправиш ли се в мислите ми пред мен, мълчаливецо! Чак ми се реве заради теб; и как стават тези работи! Кому да обяснявам, че с тази твоя обикновеност и несрета си ми примерът, мярата ми за човеците въобще – кротък, ала така рязко очертан; и доверчив, ужасно неспособен да се справя с хитреци и с всякаква лицемерна измет от надменни тарикати и ловки изнудвачи.

  Майка ми търчи да го оправя по разни служби, пък току възнегодува: "А бе, Кинчо, като не знаеш как да им го кажеш, мълчи си!" Ето такъв случай, когато изрече тези думи, а той я гледаше с ясносините си очи на картечар от войната, без да мигне… Мерак му беше да иде година-две да поработи в Либия. Познат му пуснал мухата: Либия, та Либия: като поработиш някоя и друга годинка, току-виж си уредил борчовете, дереджето, килими ще си изпонакупиш за вкъщи. Братовчедът ми Гошо, на чичо Насо синът, четири години беше строителен техник в Бенгази, и той превъзнасяше Либия. Та ето, приготви си той молбата (майка ми му я съчини и написа) и тръгнаха двамата с нея от канцелария на канцелария, до София ходиха, че тук май нещо запецна и онази негова Либия взе да се топи като мираж в пустиня. 

От софийско някакво министерство рекли: "В Пловдив ти мътят водата, ний не те спираме, но там трябва да си уредиш бакиите, на местна почва". И се оказало, пловдивското окръжно МеВеРе** категорично било против. Нареждат се двамата с майка ми – кавгаджийска семка от калугеровски и перущенски два чорбаджийски рода, пред парадния вход на Окръжното управление на пловдивското МВР. Пред тапицираната кожена порта майка посъветвала баща ми: "Ти, Кинчо, си мълчи, не се обаждай. Остави аз да убедя човека. Отговаряй кратко, и то само ако те питат".

  Влизат. Чинно застават пред бюрото. А як подполковник някой си иззад бюрото папка дебела три пръста вади – чете, пуфти, шари с показалец по редовете, мърда с устни, сегиз-тогиз бърше очила, повдигне поглед, мери изпод вежди баща ми, па като отгърнал и последния лист на досието му, писано от хора на властта, с тенекиен глас отсякъл: "В чужбина ний само наши хора изпращаме, проверени хора. А ти кой си, какъв си й ти на тази държава, че теб да пратим? Партийният секретар в квартала и другарите от ОФ-е черно на бяло отбелязали, че си аполитичен. В кръводаряването и при почистване на градинки, при засаждането на дръвчета и цветя, във всенародните акции за събиране на хартия и старо желязо как ни веднъж не си се включил, в нито едно квартално мероприятие не си участвал! И сега се натискаш. А? Що се натискаш!" – захванал да барабани с пръсти по бюрото.

  Обадила се майка: "Дошъл си от фронта с Орден за храброст. Можем да ви донесем ордена да го видите". А на чешита с пагоните, като за небцето да му залепнало онуй "аполитичен"; аполитичен, та аполитичен, дръпнал им назидателно слово да си налягат партакешите. Либия ли? Каква Либия, драги! Бъди рахат, че не сме ти взели мярката. Либия не е хапка за всеки никаквец! Либия ще видиш, ама през крив макарон... Рекла да се обади пак майка ми, но в онзи сюблимен момент баща ми, който дотук попивал с очи тъпанара с пагоните, кротко се обърнал към нея: "Наде, хай да си ходим, мойто момиче! Гарван гарвану око не вади". Това само рекъл и настанало сякаш Второто пришествие. Разкрещял се онзи ми ти шапкар: "Марш вън! Вън от кабинета ми!" Но те и без това тичешком тичешком вече се юрнали надолу по мраморното стълбище, докато онзи зад тях гърмял-трещял; пак добре, че не наредил часовият на изхода да ги арестува! 

  Тъй загина още една твоя мечта, мили мой татко. Пак за работа се беше размечтал, за какво друго! Работата беше твоето щастие и твоят празник, твоята гордост и веселба. Докато съседите наоколо живееха с труд, но и с отдих – ходеха за риба, киснеха в кварталната кръчма, бистреха политика, пиеха, посбиваха се, блъскаха белот и табла до полуда, вкупом ходеха по мачовете на местните четири-пет футболни отбора, враждуваха помежду си или се изтягаха в неделния ден, обзети от сладичко безделие, ти, мой мили татко, все нещо работеше. Стърже рендето в полутъмната изба, там, в работилничката; в твоята светая светих ухае на туткал и чам, на талаш и стърготини, та адвокатът от третия етаж над нас Запрян Джонгов – когато се преселихме да живеем срещу черквата "Св. Георги" в Мараша*** не се стърпя веднъж и пред мен, татко, ти рече: "А бре, Кириле! Какво пак си се заврял в избата като къртица? Все нещо режеш, стържеш, ковеш. Че какъв християнин си ти, черковните празници не почиташ!" Зинах да му отвърна на набожния праведник, но баща ми ме тупна по гърба: "Не се разправяй".

  Сприятелихме се сетне с този 75-годишен стар адвокат. Бил в началните години подир Девети септември 1944-та Голямото добрутро: "Ний – казва, двамата с Трайчо Костов ей така на! – както с теб сега, коляно до коляно сме си хортували, като депутати в нашето Народното събрание". Ударила ли го Народната власт, не го ли ударила, не ми е известно. Щом е жив и се хвали, значи не го ударила. Председател бил на адвокатската им колегия в моя роден Пловдив някога подир Девети септември (1944.). Кани ме да му погостувам в родното му село Правище, може би Пазарджишко. И не му отидох на гости в Правище. Че как да ида! Нали съм син на къртица, трябва да си знам дереджето и ролята в този свят. Пустият му Запрян!

 "Аполитичен" – страшноватичка дума. Хем много съдържателна. С този етикет партийците кръщаваха всеки, който не бе склонен да им се мазни, не се изказва пламенно по събрания и агитки, раболепно не кърши кръст, не пъчи гърди, не квака по митингите с "Да живей" и "Ура", не пише тайно сведения за комшията, не лепи афиши за славната борба с империализма, не скандира по площадите, не се натиска да носи байрака, не слухти край черковния дувар по Голяма Богородица, Великден и Коледа да запише в доноса си кой палил свещи, кой се кръстил пред иконите, нито се натиска свой човек на властта да стане, не се натяга в мероприятията на низовата ОФ-организация или първичната партийна организация на БеКаПе, не се горещи, не ръкомаха бурно, не вири юмрук към тавана.

  Години по-късно (есента на 1980 г.), когато ми предложиха да работя на обществени начала, което ще рече: без заплащане, в Отечествения фронт на едва-що застрояващия се краен квартал на Пловдив Изгрев-изток, хич не се колебах, рекох на майка и на татко: трябва да й узная механизма на тази дяволска машинария отвътре как действа, как се движи.

  Така геройски загина и приветлив на вид колега от местния някогашен младежки седмичник, доскоро заместник-главен редактор на може би най-тиражния в Южна България ежедневник пловдивския "Марица". Бившият секретар на ГК на ДКМС в Сливен, протеже на първия секретар на ОК на БКП Дража Вълчева, зло не ми е сторил. Но една нощ в старата печатница на улица "Кракра" 11 по време на дежурство двамата стереотипери Пешо Пуловера и Митето Митничаря подхванали тогавашния заместник-главен на "Комсомолска искра": "А бре, Гошо, едно момче от нашта черга имаме при вас, какво тъй сте го заяли? Кой-къде, все него наказвате?" А Георги Петров, който инак знае да си мери приказките, ги посъветвал: "Че какъв ви е на вас Жоро Бояджиев! На Бояджиев баща му – частник".

   

 Туй то, частник! – етикет в устата на верен човек, който по онова време ни пишеше досиетата във вестника. И Митето, като ми препредава какво им рекъл Гошо Петров от Кичук Париж, угрижен вече не толкова за мен, колкото за себе си, не пропуща да добави: "А ти сега да не вземеш тъпан да биеш какво сме ти казали! Ний фактически нищо не знаем".

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 10 uli 2013 – edited by 24 fev. 2019

Илюстрации:

- моят баща по Главната на Пловдив, лятото на 1944 г. (горе); 
- бедният бирник, чието име и фамилия нося, ок.1947 г. (долу).

____

* Почина от притеснение, два месеца след като военен камион смачка паркирания му пред пловдивската Военна болница мотоциклет с кош NSU 500 куб.см. Това NSU и бял акордеон "Ноner" бяха единственото му безценно имущество на пришелец в този град на Тракия.
** Пловдив ми е роден град, но не знам по-печално Царство на посредствеността с местните хора на властта. Детството ми мина сред бедняци, които се отнасяха към чиновника като към Власт; чантаджия зовяхме единствения в махалата чиновник, който просто се отличаваше с масивните си рогови очила; със завист проследявахме как с пружинираща походка върви по улицата с издута новичка кафява чанта от телешки бокс. Кой знае дали обяда си или халва е носил вътре, но ние, махленските босоноги хлапаци, си представяхме документи, документи, документи, много документи, нещо опасно според представите ни на деца на най-обикновени бедняци от махалицата, населена от пришълци в подножието на Джендем тепе и ограничена от Пещерско шосе. 

*** Един от най-старите райони на Пловдив между река Марица и Бунарджика. Бел.м., tisss.