МИТИЧНИТЕ АНГЕЛ И МАРИЯ

МИТИЧНИТЕ

АНГЕЛ И МАРИЯ

  Според родовата легенда, прапрадядо ми Ангел по турско бил кмет на Калугерово. Заклан е от османлии показно през пролетта на 1876 г. сред селището. Синът му Ненко заминава доброволец в Балканската война да отмъсти, както рекъл, за баща си. Внук на клания на Калугеровския мегдан Ангел е Борис Ненков Ангелов от Пазарджик, известен като Борис Дявола. Виждам го на пост със затъкнат на манлихерата щик. Втората от четирите му щерки на Борис е майка ми, омъжила се за най-малкия от петима братя от Харманли – Кирил, година и половина след като се връща от сражения на Българската армия с войски на Хитлеровия вермахт при реката Драва в Унгарската Пуста. Върнал се без едничка драскотина оттам, където днес е най-голямото Българско военно гробище – над 30 хил. войници заровени.

  Четири поколения мъже преди мен са основа на личното ми отношение с отечеството ми България. Името, ако следвам испанската традиция, ще трябва да е Георги Кирилов Георгиев Борисов Ненков Ангелов Керемидов Бояджиев. Ангел е от Керемидовия род – един от четирите рода, основали Калугерово след бягство от тлеещото в кръв и разруха след зверствата на османлиите Велико Търново, заклал един или двама чапкъни, че трима му посегнали на честта. Ненко – синът му, израснал сирак и пред близките си се клел да отмъсти за поругания си баща на турците, ала на фронта нейде в земите на днешна Северна Гърция издъхва не от куршум, ами от болест. Погнусил се да кусне от мухлясалия хляб в окопите и заболява от холера. Борис, който ми се явява дядо по майчина линия, израства и той сирак от 12-годишен с баба си Мария, сестричката си Мария и майка си Елисавета.

Борис Ненков Ангелов (1900-1972)

  Пожелал я овдовялата Елисавета за съпруга заможен вдовец, някой си Тодор от селото Мало Конаре между Пловдив и Пазарджик, и като харизва двете си рожби на свекървата, Елисавета се преселва в дома на заможния Тодор да се грижи за чуждите сираци.

  Ангел е клан на дръвник за назидание. Невястата му Мария ще да е била хем доста млада първескиня, хем хубавица ще да е била, да влезе в очите на чапкъните от околните турски махалици. А мъжът й Ангел бил кмет. Ще да е бил 35-36-годишен, когато трима мераклии млади турци го посещават в дома му, и както гласял тогава неписаният закон в Османската империя, Законът на ятагана, разполагат се в дома му като господари – ядат, пият, плюскат. Посегнали да се погаврят и с жена му, родилката с шестмесечно бебче. Събличат я гола-голеничка да им прислугва, а пък Ангел заставили насред одаята диван-чапраз да им стои, да гледа какво вършат с жена му, че да им е по-голям кефът. Като се понапили и наситили, един подир друг тръгнали навън да пикаят. Рекъл първият чапкънин на същия Ангел да го съпроводи, че да се не спъне в разкаляния селски двор. И Ангел докопва секирчето от плета и бастисва единия ли, двамата ли, а третият пък успял да избяга. Връща се с глутница чапкъни от околните турски махали...

  На този дръвник са посечени хиляди българи. Станало е малко преди или непосредствено подир въстанието от Април 1876. По онова време Калугерово, като манастирско село, се ползва с особен статут, местните плащат данък не на султана, а на християнския манастир "Свети Никола". Историците да обяснят на що се дължи тази привилегия, важно ми е, че случаят се помни в пазарджишкото градче Калугерово и до ден днешен. Когато най-малката от дъщерите на Борис – леля ми Виолета (1932), сто години по-късно, около 1975 г., отива да си издейства право на земя за обработване, калугеровци прокарват ток, вода до имота й горе, на рида над Калугерово, нещо, което отказали на закупилите калугеровска земя заможни софиянци.

  Екзекуцията на Ангел е показно изпълнена. Курдисали дръвник насред мегдана и в присъствие на съселяните му джелатинът го заклал. Отива си от белия свят Ангел 35-36-годишен, в разцвета на силите. Може и по-млад да е бил, обаче не мога да си го представя кмет, ако ще да е бил по-млад. Тършували нахаканите разлютени чапкъни из Калугерово и къра наоколо за хубавата Мария. А тя през градините и ручеите кални, през трънаци и урви към Пазарджик хукнала с пеленачето шестмесечно, некръстено още. Разправяла на внуците си години по-сетне колко треперела от страх под мостче някакво на реката Тополница, докато над главата й притрополели копитата на башибозушката потеря.

  По онова време да е била не повече от 18-годишна. Може и по-млада да е била. Връщане вече назад за нея нямало. И се прислонява при близки в Пазарджик. Та ето значи, тази Мария, заради чиято хубост властта затрива съпруга й, ми се явява прапрабаба. Пеленачето, кръстено малко по-късно, е моят прадядо Ненко, че върху ненките си го изнесла далеч от чапкъните майка му. През 1912 г., когато се отваря войната между Царство България и Османската империя, Ненко (1875-1912) заминава доброволец на фронта да се бие. Бил ли се е, не се ли е бил, не мога да зная, но умира от болест нейде по бойните поля на Егейска Тракия, както се говори в рода.

  Тази негова невяста повече не се омъжва. Шиела дрехи от шаяк. От нея в дома на родителите ми в Пловдив наследство е крачна шевна машина "Сингер", made in USA от 1837 г., която баща ми измъкна изпод въглищата в старата дядова къща в Пазарджик на улица "Тунджа" № 18, почисти я от ръждата, изработи й красив плот от махагон, основно я ремонтира, смаза я, настрои я и шевната машина работи и до днес.

  Двама сирака оставя Ненко – Борис и Мария. Щом е бил шестмесечно бебенце през пролетта на 1876 г., значи, в трийсет и шестата си година е издъхнал. Жена му Елисавета – моята прабаба, по онова време била 24-25-годишна. Пожелал я за съпруга вдовец с три деца, някой си Тодор от Мало Конаре; свидлив бил, не й щял рожбите. В знак на обич приписва й три и половина декара орна земя в землището на Хаджиево край коритото на река Марица, баш по средата на стария път Пловдив-Пазарджик.

  Подир смъртта на баща си и забягването на майка си 14-годишният син на Ненко – Борис, издебва ден, когато Тодор е нейде по къра, и се изправя пред майка си в заможния й дом в Мало Конаре с нож в ръка. "Зарязала си ни, да гледаш чуждите джерамета. Я скоро да се прибираш у дома!" – били уж думите му. Тази дарена земя край Хаджиево майка му сетне приписала нему, предполагам – от гузна съвест ще да е.

  Парчето от три и половина декара тракийска пръст край река Марица ни е наследство, на мен и сестрицата ми Ели. И като си помисля колко тънка е нишката, източила се от онез митични Ангел и Мария, свят ми се завива. И друго ми иде в ума: момичетата в рода ми по майчина линия първи път раждат, навършили 20-21 години. Така е с Невена от Перущица (баба ми), така е с майка ми, така е със сестра ми, и първата ми дъщеря Вера – и тя роди в двайсет и втората си година Невена (внучката ми), а пък внучката ми роди Виктория (правнучката ми) пак в двайсет и първата си година.

Борис, Надежда (род.6.V.1925), Невена, Спаса (прабаба ми) 

пред черквата в Бачковския манастир на 6 май 1926 г. 

  Двайсетинагодишен, дядо ми Борис взема за невяста пристанушата* от Перущица Невена, 21-годишна, втората от трите рожби на по-заможните в онова време Георги и Спаса х.Трендафилови от стария перущенски род, бастисан от мюсюлмани, ХаджиТрендафилови. Двамата раждат пет деца: Вяра (1920), Надежда (1925), Любен (1927), Василка (1928, родена навръх Василовден) и Виолета (1932). По съвета на брат си Гълъб, Невена (баба ми) кръщава първите три рожби Вяра-Надежда-Любов; ни едно от децата си обаче не кръщава на свекървата. Случайно ли е! Има работи, които не се прощават. А Борис (дядо ми) от малък е буен и независим. 16-годишен се отделя от майка си и захваща пари за свой имот да събира, като чукач на коноп за въжарската фабричка току отсреща – зад канала в Пазарджик. Другите чукачи по норма, норма и нещо, той – две норми и повече правил. Според една от няколко версии, оттам иде прякорът, който му прикачили: Борис Дявола. "Бъхта се като грешен дявол" – казвали за него.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 20 uni 1996 – edited by 23 fev. 2019 

Илюстрации:

горе – авторът на текста през 1988 г.; 

долу – Надежда през 1940 г. (отляво).

___

* Мома, която е пристанала (разг.), сама отишла в дома на момъка, на когото близките й не пожелали да я дадат за невяста. Не я давала майка й, в случая прабаба ми Спаса, затова че Борис по онова време бил фукара (беден), докато семейството от перущенския род било от най-заможните – рано споминалият се (на 36 години) Гочо х.Трендафилов се замогнал, като търгувал с маслини, мандарини, лимони, фурми и друга стока, от Близкия Изток докарана в Перущица. Този Гочо, който знаел турски, гръцки, арменски, местните заради благия му нрав ползвали като кадия да им решава споровете. Бел.м., tisss.