Публицистика – ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

     14.02.2001. 

    

   За най-естественото право личността да доработва, да променя както позицията, така и себе си. Нали докато сме живи, се учим! Иде ми на ум, като чета в книгата на Стефан Цанев "Убийците са между нас", издадена през 1996 г., спомен за известния детски поет, любим на хиляди хлапета от моето поколение*. Тук мъдрецът, драматургът Стефан Цанев разказва как през далечната 1963 г. главният редактор на вестник "Стършел", като поставил в уводната страница стихотворението "Репетиция за парад" на младия по онова време поет, го предпазил от репресия не само от страна на строгата партийна цензура, но и – много по-важно! – предвардил го от физическа разправа от страна на силовите органи на властта. 

  Да припомня, това е исторически отрязък от Най-новата родна история, когато функционират лагерите, в които психически, нерядко и физически, са умъртвявани т.нар. от партийния агитпропчик "ренегати", "буржоазни отрепки", "шпиони", "агенти на империализма" и пр., меко казано, творци, заподозрени, че не споделят достатъчно безрезервно, коленопреклонно, вдъхновено и решително правилната Партийна линия. Не стихотворение, цяла поемка бях нанизал десетина години по-късно, някъде около 1974 г., та и от този факт се чувствам пристрастен към описания от Цанев случай. Може да е било под влияние на писаното от поета Стефан Цанев, с чийто стихове още през 1963 г., едва в IX клас, в литературния кръжок на Никола Джоков – Джоката в пловдивския младежки вестник "Комсомолска искра", на четвъртия етаж в сграда насред Червения площад, ние – около дузина  запалени по литература гимназисти, девойчета и момчета с жълто около човката, всеки четвъртък вечер учехме що е поезия и що е публицистика.

  Всъщност, през онази 1963 г. името Стефан Цанев за нас беше символ на честна позиция спрямо фалша. Значи, подражавайки на поета Стефан Цанев, съм писал нещо, вероятно неумело, за онези траещи по седмица-две необикновени зрелища – трудолюбиво на Червения площад в града множества от работници и ученици от всички възрасти репетират масов ентусиазъм със съответните бодро изкряскани "Да живее БКП", "Вечна дружба с СССР" и прочие лозунги за предстоящия всенароден празник. Дивотия! Може ли ентусиазмът да се отрепетира! Естествено, триумф и вакханалия на сляпата вяра няма как да не буди учудване у човек, който разсъждава нормално, с ума си.

  В статията Стефан Цанев припомня жест на писателя Асен Босев. Ето какво му казва (както твърди) Босев десетина години подир случая: "Не знам защо реших да ти помогна. (...) Спасението беше да се играе ва банк: на първа страница, на най-видно място (...), афиширано – лично поръчах винетките – в упор, да се стъписат: Сигурно ние бъркаме. (т.е., цензорите щели да се объркат – бел.м., tisss) И успяхме, нали?" Това бил казал Асен Босев някъде около 1973 г. в дома си. И тъкмо решавам, че най-сетне съм открил пример как рицарството, духовният аристократизъм са надделели над бетонната самоувереност у праведния партаец на БКП, та тъкмо да си помисля, казвам... и пред очите ми лъсва частушка, писана от същия Асен Босев в навечерието на 20 декември 1949 г. за предстоящия седемдесети рожден ден на другаря Йосиф Висарионович Сталин:

НА ЕДИН ПРЕДАТЕЛ...

Днес цял народ за него казва:
– Държал съм бил змия у пазва!
А винаги змията той
я щедро награждава с бой –
за миг главата й премазва...

  И за да не стане обърквация, за да е ясно в чия чест са тези редове, ето началото на послание в същия стил, сътворено очевидно пак с участие на Асен Босев, който е сред обявените от Партията "водещи интелектуалци" през въпросната 1949 г.:

ДО ГЕНЕРАЛИСИМУС СТАЛИН

Само Вашето проницателно око можа да види и разкрие престъпната шпионска група на (...). Ние Ви изказваме дълбоката си благодарност, задето ни помогнахте да разкрием и обезвредим шпионската група на Трайчо Костов, която в съгласие с предателската банда на (...) и под диктовката на англо-американския империализъм си беше поставила за цел да...

   Е! Това е пак Асен Босев. Има разлика, разбира се, когато говориш за врагове на Партията изобщо или когато се отнася до участта на реалния човек, в случая: участта на талантливия млад Стефан Цанев. Озадачават обаче последните думи на въпросната статия от книгата на Стефан Цанев "Убийците са между нас": 

"Ние си водим много точна сметка кой и кога ни е забил нож в гърба, а много бързо изтриваме от паметта си ония, които са ни прикривали със себе си. Защо?"

  Наистина, защо ли Сатаната и неговите подопечни посягат понякога към казана с врящата смола да отърват от мъки някоя объркана грешна душа? Това проява на милосърдие ли е? Индулгенция за натворени гадости! Или – което ми се вижда най-логично: начин да се купи талантът, да се огради, да се прикотка, да се приобщи, да се подчини? Ами че този стил у Стефан Цанев случайно дали не напомня милото писъмце до генералисимуса?

   Отбелязвам тези нещица, като пристрастен към творчеството на поета, драматурга, публициста Цанев. Крилати фрази за цялото мое възпитавано в условията на всеобхватна партийна агитация поколение от българчета, родени малко преди или след славния за партийците Девети септември (1944), бяха изхвръкналите като искри от разжарено огнище послания:

    "Носете си новите дрехи, момчета!"
    "Момчета, внимателно на завоите!" 

или    
   "Послушните момчета не ги съдят".

   Лягахме и ставахме с подобни горди сентенции. Що се отнася до поета Асен Босев, запомнил съм преди всичко стиховете му, посветени на деца, обичах да го чета, докато съм бил хлапе от пловдивските махали, само не виждам какво повече има да се каже за личността Асен Босев освен онази латинска сентенция: De mortius aut bene, aut nihil**, но с горчивата ирония, че бил и той в лични договорни отношения със Сатаната.

    15.02.2001. 

   Джефри Чосър (1340-1400), "Кентърберийски разкази"***. Не зная как ли звучи на английски, на моя мил български обаче Чосъровият слог твърде ми допада. Както се изрази знойната Re. тези дни: "Стига си задълбавал в разни драми и нещастия; нужно ти е нещо по-весело, по-свежо". Е, може и не точно с тези думи да го каза, но важното е, че така го приех. И така, да сменим строгото с иронично-шеговитото!

   Ето ви тук няколко реда (стр. 41), подходящи като мото към изследване на кривулици в човешката греховна душа...

А подир туй, без много да отлага,
той яхнал коня си, раздиплил флага
и тръгнал със войските си...

  Една дума само: раздиплил... и грейва усмивката. Ха, иди оттук-нататък гледай трагично към сюжета!

(Стр. 48) Понякога, уви, така безумно 
срещу съдбата ний роптаем шумно,
а тя ни дава често, без да знаем,

дар по-богат, отколкото желаем.
Мнозина към охолство се стремят,
а то им носи болест или смърт,
мнозина други бягат от затвора,

а вкъщи ги убиват близки хора.

И често, паднали на колене,
не знаем за добро ли, или не 

се молим...

    * * *  
  Асен Иванов Босев, роден на 22 ноември 1913 г. в село Руска Бяла, Врачанско. Печата едновременно с Никола Й. Вапцаров от 1932-36 г. Завършил право и дипломация през 1942 г..; за разлика от поета-несретник прави успешна кариера в живота – зам.главен редактор на партийния вестник "Заря" след 9.ІХ.1944 г.; редактор в официоза на БКП "Работническо дело"; по-късно – съветник по културните въпроси при Българското посолство в Москвац; от 1961 до 1965 г. (когато е епизодът с невръстния в тънкостите на вътрешнопартийната дипломация Стефан Цанев) е главен редактор на партийния седмичник вестник "Стършел".

Пловдив – културна столица, Европа 2019

Plovdiv, 21 noe. 2017 – edited by 21 noe. 2018

Илюстрации:

- Стефан Цанев (1937), роден и той на 7 август, но 10 г. преди мен (горе);

- Никола Джоков (1934-2000), моят първи учител в журналистиката (долу).

___
* Вж. Стефан Цанев до Станка Пенчева (1929-2014) "Спасението беше да се играе ва банк".
** За мъртвите или добро, или нищо (лат. сентенция).
*** Изд. 1980 г., превод от английски: Ал. Шурбанов. 

   Илюстрацията долу: Никола Джоков – първият ми учител по писане и достойнство, като за мене си броя и случай, когато в пловдивското издателство "Христо Г. Данов" през лятото на 1970 г. изсъска към поета и главен редактор в издателството Иван Николов фразичката "Ей го наемния убиец, дето те бастиса във вестник "Култура", като ме сочеше с жест на подлизурко и наглец. Става това пред очите на моя състудент от Ивайловград Христо Джелебов, с когото заедно отидохме при Джоката през пролетната ваканция като при наш обичан учител по писане, и след като от лаф на лаф си разказахме студентските подвизи в София. Като чу, че критичната рецензия в "Народна култура" е моя, Джоката скочи и изчезна от тясното стайче в издателството, като ни остави двамата с Ицо да се чудим какво ли му стана на нашия любим учител по журналистика и стихове. Появи се в рамката на вратата пред тържествено влизащ пухкав образ с брадичка тип катинарче – най-добрия, според мен, преводач и версификатор сред съвременните български поети Иван Николов, когото дотогава не бях срещал, ала за чийто сборник стихове, посветени на руски поети, "Етажерка" от 1970 г. бях писал къса отрицателна рецензия, която рецензия разбуни част от известните някогашни поети и лит.критици, бе спомената в обзорната статия на мастития Максим Наимович в предговора на годишника на Съюза на българските писатели "Поезия 1970". Бел.м., tisss.