САНТИМЕНТАЛНОТО ЧЕНГЕ

   За Историята няма никакво значение дали, събирайки нещата си в книга, авторът е живял охолно и честито или в духовна и физическа мизерия. Но тъй като пиша за честта на милионите безименни, които гладувахме и бяхме жестоко унижавани и оскърбявани от своите червени и сини управници, много държа да се знае за нас – които не престанахме да се стремим към благочестие и достойнство и в най-свирепите времена, когато бандитите се гордеят със себе си, а лъжците и лицемерите са закриляни от най-високите етажи на властта.

   Това не е реакция срещу погрома над душата на един от най-уравновесените и изстрадали народи на континента. Тази книга има претенцията единствено да регистрира онова духовно движение, което остана скрито за света. Названието "българин" няма нищо общо с понятието "вулгарен". Вулгарни в България винаги са били само стремящите се към властта, особено сега, в последните години на двадесетото столетие от Христа.

   Зимата на 1997 година*

САНТИМЕНТАЛНОТО ЧЕНГЕ

   Брадаткото Евгени, симпатичният оперативен служител от VI РУП на МВР, снощи ми каза, че в сборника "Кардиф"**, според него, имало недописани стихотворения, като да кажем "Учителят по мечти". Там можел да допълни още нещо между средата и финала. В други стихотворения пък би написал фразите другояче – по-ритмични и звучни. "Ама да не се засегнеш – рече, – стиховете са особени." "Що да се засягам – отговарям, – това, което ми казваш, е най-положителната критика, която съм чувал. Този стил на писане с грапави фрази си е мое изобретение."

   Едва след отпечатването на сборника с удивление откривам, че в подобен стил са подреждали фразите си две-три хилядолетия преди мен Сафо, Алкей, Архилох, доколкото българският превод дава представа. А че у Евгени стиховете събуждали желание да ги доработва и дописва, е качество, според мен, на добрата литература. Майсторлъкът е да съкращаваш, да оставяш отворени пространства, където да се включи творческото въображение у човека, и така този читател, слушател, зрител... от пасивна, съзерцаваща публика е изкушен да бъде активен разум, т.е. творец.

   Литературата не е регистратор на факти, призвана е да индуцира жизнелюбието, интелектуалната енергия у една нация, на един континент. Да, говоря и за Европа. Учението на Христос е такава енергия от висш разред. У всекиго от нас в латентно състояние съществува по рождение този вид инвенция; у мнозинството от хората обаче тя е неосъзнато усещане, смътно предчувствие за велики дела. "Великите произведения (...) ни обезсърчават – откровеничи Атанас Далчев. – Вдъхновяват ни за работа по-слабите (?! – бел.м.) таланти, несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас" (Ат. Далчев, "Фрагменти", изд. 1967, с. 22). Но е прав, според мен, наполовина: велика е творба, която те зарежда с желание за творчество, а не когато ти го отнема.

   Дончо – полицай, приятел на криминалиста Евгени, познавал лично мафиотския бос Васил Илиев, основателя на зловещите ВИС-1 и ВИС-2, когото убиха ден преди да навърши трийсет и шестата си година. На погребението освен страховити типове с тъмни очила, да речеш, изсипала се Сицилианската мафия, явиха се и любимците на българската нация Христо Стоичков, Боби Михайлов, Туньо (Трифон Иванов), Наско Сираков и поне още шестима, които вече не помня. Гордостта на нацията – коравият Стоичков бършеше сълзи с кърпичка, лично носеше сандъка с онзи труп. Та по този повод снощи стана дума и за серията криминалета на някой си Христо Калчев за българската мафия, където описал фамилията Илиеви с алегоричните прякори Нерон, Калигула, Месалина и връзките на тази фамилия с тип, напомнящ Андрей Луканов в литературния образ на политически дон с прякора Пентхауз***.

   Едрият, масивен Дончо настояваше: "Христо Калчев е фиктивно име. Може и да има такъв автор, дето шкодичката му я гепили апаши, па той се обърнал за помощ към големите мутри, станал им симпатичен, и големите мутри почнали да му пеят пикантерии от биографията си, може! Но друг е истинският автор, и той е по-горен от висаджийските главатари, по-властен ще е дори и от старите-нови структури на Държавна сигурност. Идеята е да замаскират най-алчните на днешна България".

   Беше вече притъмняло. Навън ръсеше досаден дъждец. Миришеше на изгнила шума и на старо олио от близката пивница. Миришеше отвратително и на печена в старото олио риба. Седяхме върху пластмасовите столове под двата фирмени чадъра на "Кока-Кола", Евгени доливаше от време на време в чашите ни пивка и уханна мускатова ракия. Денят си беше отишъл, унила отпуснатост витаеше над главите ни. "Васко Илиев беше много интелигентен мъж. Не съм го чул да говори хъшлашки, цинично. Наистина беше организатор и мозък... е-е, като Ахмед Доган, например. Смачка кокошкарите, дребните апаши; изгради дисциплинирана армия сред хората си; захвана се с големи игри; намеси се в сферите на едрия бизнес и диктуваше положението в цялата държава – продължава Дончо. – А виж, брат му Георги наистина е идиот, всичко можеш да очакваш от него. Книгите за двамата и сестра им обаче са писани с определена цел."

   Обади се Евгени: "Целта беше да се покажат именно тези, а не големците, които им предоставиха свобода за действие, докато зад гърба им разграбваха България. Само че за големите акули никой не смее уста да отвори. Много са нависоко във властта... Те източиха капиталите на България. Към чуждите банки непрекъснато тече поток от пари. Е, един Красимир Премянов, кой може да му каже нещо! Ама до него няма как да стигнеш, ако тръгнеш да го разследваш".

   Дончо допълва: "Има си човекът мрежа от чейндж-бюра. Негови хора държат обменните бюра за валута по цялото наше Черноморско крайбрежие. И да не си помислиш, че има тук нещо незаконно? О не! Всичко е според закона. Ами Иван Татарчев?!"

   "Чакай – казвам, – поне главния прокурор Татарчев не закачай."

   "Докато този човек е на върха на държавата, никой не може да барне нашите мафиоти – рече Евгени. – Той и братовчед му Андрей Луканов, с когото не могат да си поделят наследствен някакъв македонски имот в Ресен и затова не се понасят, двамата са бащите на Българската мафия. Абе ние сме си направо продадени. Най-прогнилата държава в тази част на Европа сме!"

   "Забравяш Русия" – пресичам го.

   "Не е така – продължава Евгени. – В Русия всичко е разпределено по райони, по отрасли, известно е кой откъде взема. Докато у нас е боричкане и хаос между тези, които грабят."

   "Виж Илия Павлов, шефът на Мултигруп, как почтено живее – казвам. – Наскоро четох интервю със съпругата му: колко добре си прекарвали с трите им деца в Ню Йорк ли, в Калифорния ли... и как нашата Дарина от шоуто на Слави си общува със съпругите на господата от американския финансов елит: благотворителни акции за бедните негърчета, интелектуални сбирки, кампании за озоновата дупка, фондации за бездомните кучета, котки и прочие. Та тя де, готината съпруга на г-н Мултигруп, така се изразява: в живота – казва – всичко е случайност. Това, доколкото схванах, бил девизът й. Хвали колко прилежен съпруг и баща е мъжът й, колко щастливо се любуват на живота, какво доверие цари помежду им."

   "Пътник е той! – рече Дончо. – Мацето вярно си е правило сметката. Присъдата може вече и да му е прочетена и някоя сутрин ще осъмне безутешна с милионите му. Такива като него кратко живеят."

   "Защо! Добре си ръководи хората" – казвам.

   "Той ли ръководи! – снизходително ме огледа Дончо. – Смяташ, че нещо зависи от него?!"

   "Харесва ми Богомил Бонев, мъжкар и половина – реших да сменим плочата за лошите хора у нас. – Ако някой в правителството ми вдъхва доверие, това е той." "Абсолютен професионалист! – възкликва Евгени. – Знае какво иска, но и как да го направи." 

   "Само дето между него, баш министъра, и вас, редовите полицейски служители, някъде се къса връзката" – допълвам.

   "Знаеш ли за какво си мечтая? – прекъсва ме Евгени. – Нещо простичко е. Да ме цени прекият ми началник, това си мечтая. А то на практика нас само ни навикват. Работа – бол, районът ни – голям, цял ден трябва пеш да обикалям улиците, да се катеря по блоковете. Началството пита: що не си хванал крадеца; а как да го хвана? Дванайсет часа вървя по петите му и накрая ми се измъкне. Ама шефовете това не ги интересува, те питат: защо не си го заловил? Затрупани сме от бумащина. Преди да тръгна по адреси, трябва да представя план. Когато се върна, трябва да напиша отчет. Само като си помисля, че трябва да пиша, и нервите ме хващат! Това ли ни е работата? На писари сме се обърнали."

   "Да ви кажа ли, момчета, какъв ви е проблемът? – подхващам. – Обикновеният българин, този, дето и мафиотите, и кокошкарите, и държавниците го мачкат... той не ви вярва. Няма ви доверие, и по-лошо: страхува се от вас. А точно този унижен и обезверен днес честен човек може да ви бъде най-верният помощник в борбата с престъпниците. Ето, моята съседка видяла крадците, когато разбивали гаража ми. Когато й предложих да дойде с мен при вас, да ви разправи, вика ми: А, полицията ли?! Полицията не си върши работата... Че как да си върши работата, като не искаш да й помогнеш! – казвам й. И тя знаете ли какво ми рече!... Разправи ми как нейния мъж преди два месеца го напада група мъже насред Столипиново. Били го, ритали го. Повалили го на земята. Взели му портфейла и документите. Прибира се пеш от работа пеш, за по-напряко минал през Столипиново; и като се довлякъл целият в кръв и насинен у дома, рекъл на жена си: Никъде няма да се жалваме. Ще ги хванат, ще ги пуснат и после лошо ни се пише. Онези манговци у дома ще довтасат да ни тормозят, по документите ми знаят вече къде живея, къде работя, къде си плащам данъците, тока, водата. Били ме, обрали ме... забрави! Прави се все едно нищо не се е случило, да не ни се струпа по-голяма беля на главата!"

   "И е права!" – за моя изненада се съгласява с нея точно оперативният служител по криминалните дела, най-печеният криминалист в този район на Пловдив според хората наоколо, които са си имали работа с него.

   "Е – казвам, – вече деветнайсета година се занимаваш с измета на обществото; подир някоя и друга годинка ще се пенсионираш. Като се обърнеш през рамо назад, какво ще видиш? Какво ще ти е удовлетворението от тази твоя работа? От ден на ден все по-гадно става, калта ни залива вече до раменете."

   Замисли се. Отпива от чашата си, гледа пред себе си... Бавничко започна: "Една възрастна жена теглила заем и със спестени в беднотията парици си купува цветен телевизор. Докато да му се нарадва, на втората седмица й разбиват апартамента, задигнали й телевизора. И тази старица идва при мен... Открих крадеца. На другия ден я викам да си получи телевизора, а тя се разплака. След половин час, гледам, стои до вратата на канцеларията ми. Питам я: Какво има, да не са изнесли и нещо друго покрай телевизора?... Държи ръцете си зад гърба. Влезе, остави ми върху бюрото кутия локум и лимонада. Вярвай, сега пък на мен ми се доплака."

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 19 avg. 1998 – edited by 4 apr. 2019

   Илюстрации:

   - Гената (криминалистът Евгени) напомня ми на дългокосия актьор (горе);

   - една от слънчевите стари женици, ограбвани от политическия елит (долу).

___
* Предговорът към сб. "Кардиф" е писан през т.нар. Виденова зима, когато учителската ми заплата се равняваше на 5 американски долара.
** Книга стихове, която издадох през 1998 г. на мои разноски в тираж 300 екз.

*** Penthouse (англ.) 1. Сушилня, навес, заслон; 2. Надстройка върху плосък покрив; 3. Луксозен апартамент на последния етаж на висока сграда. Бел.м., tisss.