Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 13 ноември 2018 г.

Публицистика – ДРАГО МИ Е, АЗ НЕКАДЪРНИКЪТ


ДРАГО МИ Е, АЗ НЕКАДЪРНИКЪТ

   Преди много години университетският ни преподавател доц. Христо Първев от катедрата по езикознание към факултет Славянски филологии в университета ми предложи да продължа с аспирантура по неговата тясна специалност Българска граматика, като бир парче асистент. Имах по-примамливи възможности за мен си, акълът ми се беше врътнал по разкази, стихове, журналистика, та се направих на две и половина, не сметнах нужно да се позамисля над хубавичкото предложение. Ама тогава (1969-1971 г.) вече бях станал добре платен сътрудник на хонорар във вестник "Народна култура", за репортаж от Нефтохима или за интервю с известна персона в касата на "Култура" ми плащаха горе-долу месечна заплата на баща ми, мебелист седми разряд в пловдивския завод "Напредък", и естествено вирех нос. Нещо повече, гледах с вкисната физиономия София, същата тази снобска София, столица на пишман-интелектуалци и мекерета, към която така пламенно се стреми всеки що-годе поотърсил се от диалекта и бита си настървен провинциалист.

   Отказах и на предложение от приятели в "Култура" (М. Берберов и И. Сарандев) да поостана в София поне още половин година, докато се отвори дупка в щата на вестник "Народна култура". И това отказах. Когато през януари 1972 г. прекосих от Добруджа край Балчик до шоплъка, да си прибера дипломата от канцеларията на Софийския университет, чух, че доцента го канели за професор, имал оферта да иде на Запад – в Швейцария, Белгия, Холандия, и естествено се почувствах малко гузен пред мен си, че пак не съм уцелил шанса, ах, Боже мой! Три години по-късно проф. Първев (с латински букви май се пише Purweff, що не и Parwev's)
* барабар с двама асистенти отлетял за Щатите. Какъв малшанс! Юнайтед стейтс ъф Америка... и моя милост там – тъмен балкански субект, творение, изпълзяло от мрачната изба на пловдивската улица "Ниш" до Страната на неограничените възможности, ех!

  Така ми каза състудентката от курса, Лиляна Янчева
**, която по някое време беше прес-аташе към правителствената резиденция на Тато в Бояна, ако се не лъжа. Та Лиляна от Софето ми рече: "Видя ли какъв шанс изпусна!" – докато въздишахме по студентски спомени от епохата на соца над лично от нея специално варено кафенце с четирилистна детелинка сред каймака, горе на третия етаж в сградата, дето е сега Президентството на Република България.

   И си мисля разни работи по този приятен повод, пък и по други поводи, един от които е, че си купих патлак евентуално да ми е дружинка при срещи от третия вид с мародери от циганското гето Столипиново, и тъй реших, че любовта към България у нас, плюли си на късмета някогашни щастливи овчарчета, Калитковци или Гюро-Михайловци, тази любов, това наше измъчено, изтерзано българско родолюбие е толкова дълбоко впило се в сърцето, че всеки следващ очакван или неочакван, но разгромяващ неуспех в личния ни живот по-яко ни приобщава към този котел от тарикатщина, невежество, самолюбие и пищна грандоманщина.

   Да бях поел с доцента, може би сега да съм, да речем, собственик на къщурка с пет спални, три гаража, джип Чероки Гран туризъм, плюс Порше 911 със сгъваем покрив – настъпана предница, ритнато отзад, черно на цвят и пъргаво колкото си ще: да кажем – 100 km/h за 3,5-4,1 sес., басейн в задния двор 25х50 m да си плувам, отмаряйки в летните жеги между писането на два философски или психологически трактата върху българската граматика, кокетна виличка покрай границата с Канада, където въздухът е наситен с кислород на бучки, кристално чист и горите са рядко населени, плюс трийсетина декара равно подстригана ливада за голф нейде си там на майната, пак в Америка; щях чат-пат да мятам по едно око към онази пловдивска махалица с болка на сърце, с носталгия и предателска сълза, стичаща се по новото ми каубойско яке, щях да съм само проспериращ материално нещастник, някакъв университетски тъпанар и автор на изсмукани из пръсти варианти на Хари Потър или криминалета, защо не и интелектуални бози в стил Паоло Куелю.

   Да-а, ех как лъскаво да ми се е наредил животът! Докато сега – ей ме на! – съм си ма-а-алко гневен, разочарован, с малко поизмачкано като стара войнишка флигорна самочувствие, обаче щастлив, дами и господа съдебни заседатели, яко щастлив. Та си казвам: Ние, некадърниците, несретните ние, синове и щерки на България... Ние, неслучилите в живота, много повече си я обичаме тази наша омаскарена от духовни джуджета и педерасти, грабена от бивши праведни партийци и настоящи демократи родина, понеже си нямаме нищо-нищичко, с което да шашнем, да се изфукаме пред света. И това тук ни е бащиния. Ами да, позанемарено, мръсно, долно, подло място, миризлива свинска кочина, тъй е. Обаче никой вън не може да е повече българин от нас, скъпи граждани на днешна отунзана
*** България. Когато изпукаме един ден, новичкият собственик на това занемарено от нас райско кътче насред Полуострова, най-вероятно готин янки с дъвка в уста, ще ни се изсмее на фасона, дето сме били до такава степен доверчиви, та сме се надали друг да дойде да ни оправя батаците и друг някой месия да разгони от властта пасмината на тарикатите.

Шикагоу (както го произнасят) – градът на емигрантите

   Парадокс: пропуснатата възможност те съпътства; осъществен, шансът остава забравен, затрупан от блясъка на придобитите нови богатства. Но какво е успех? Има ли успехът нещо общо с успешната кариера в обществото? Познавам хора, които цял живот губят, и въпреки това, имат успешен личен живот. Не, в никакъв случай не ще река, че са нещастни, най-малкото затова че госпожа съпругата или любовницата наистина ги обича.

   Излиза, че – губейки, са придобивали; и това нещо не се бележи с финикийски знаци, висок пост, луксозно жилище, респект сред тарикатите, цветущо банково състояние, дори не се и бележи с цветущо здраве: гъвкава стъпка, интелектуална поза: умислен, лявата лапа подпира лакътя на дясната, дясната – с показалец и среден пръст под ушето, небрежно опрени, плавни жестикулации, балансиран тембър, склонност към флирт и авантюрки, свързани с флиртуването: да речем – секс в хотелска стая с мраморна вана и веранда към океана.

   Непостигнатото остава в сферата на мечтите. Блясъкът му огрява мизерното ти днес с откровение: ето, какъв щях да съм, само да бях дал друг отговор някога си, преди трийсет, преди сто години! Припомняш си онзи слънчев миг, софийската златна есен. Тогава нямаше криза за боклука
****, нощем някои от вас се наемаха да мият софийските булеварди по за пет лева, с които 5 (пет) лева цяла седмица си осигуряваш уискито, 0,40-0,60 лв. за 0,1 л., но аз винаги съм предпочитал полската Водка виборова, че хем е по-мека, хем ми напомня за полския химн с ей тези думи "Ешчо Польска не згинала", кой знае защо.

   Припомняш си лекия бриз откъм Витоша, бухлатите девствено бели облачета по софийското небе. Припомняш си дори факта, че в парка срещу Университета тогава те чакаше едно готино момиче; кожата й – какао с шоколад и малко прясно мляко, с маслинено тъмни очи, и как ти дотича, тръшна се при нея на пейката, прегърна я силно през кръста и издекламира бойко, че не се виждаш канцеларски плъх, книжно насекомо, дървояд с академична титла и прочие, ами си роден за друго.

   Боже мой, защо не щеш да забравиш точно тези мигове, питаш се. Дали пък тези мигове не са основа на илюзията ти за самочувствие? Казваш си: Ах леле, колко очарователно, колко нехайно! – И това те изпълва с кеф. Защото коя посредствена душица би изпуснала дори един-едничък от шансовете за просперитет, които ти, и не само в младостта, но и по-късно с лекота си подритвал фалцово или боц, ей тъй, с палеца на левия крак!


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 4 mar. 2001 – edited by 13 noe2018
   Илюстрации:
   - Випуск 1971 г., край езерото Ариана зад Орлов мост (горе);
   - Андерсеновата сага за Грозното патенце и лебедите (долу). 
___
* По онова време живо ме занимаваше проблемът как да си сменя смърдящото на турчин фамилно име Бояджиев (изключая последната частица, родителния падеж в окончанието -ев), та подписвах статиите си във вестник "Софийски университет" с фамилията Кирилов, което е всъщност бащиното ми име.
** Лиляна Янчева е русото момиче до моя милост на снимката горе. Останалите са: Петко от Хисаря, Катина от Благоевград, Кунка Велчева и Рада Панчовска (пред Кунчето) – двете от Панагюрище, Наталия от Сев. България (зад Лиляна), Недялка от Тополовград (вдясно от мен), Стефка от Враца, Яна Мавродиева от с. Камено, Бургаско (зад Стефка), Калудка от Ямбол и Галя от София (съпруга на поета Калин Донков).

*** Ограбена жестоко (пловдивски жаргон).
**** Добавено половин век по-късно. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар