Публицистика – ИМИТАТОРИ В ИЗКУСТВОТО

  Понеже си харесвам дома, обичам котките – те постепенно се превръщат в негова душа. Огледалата да мислят повече, преди да отразяват. Бъди себе си; светът се радва на оригинала! Изкуството е наука, само че много по-ясна. Поетът не открива, той чува, не търси поетичното, както на градинаря не му пука за уханието на розите. Вярвам в късмета; как иначе да си обясня успеха на персони, които са ми противни! Стар трик у жените е да те изкушат да вярваш, че си обичан, когато едва те понасят, и да си крият любовта, когато те обичат. За умрелия гробница е сърцето на живите. Луната е слънцето на статуите. Мода е шаренията, която се демодира. Пенелопа се явява последно изпитание, което Одисей мъжки трябвало да понесе, приключвайки скитанията си по света. Най-скъпите рокли защо се носят... за да бъдат съблечени!*

ИМИТАТОРИ В ИЗКУСТВОТО 

  Кое е по-необходимо като подход за поезия и всякакъв тип творчество? Според Михаил Берберов (1934-1988) ясно е кое. На мен обаче не ми е ясно, особено що се отнася до изкуството. Образи на транцедентното** за мен са гротескните пейзажи и образи на Йеронимус Бош, вплитащи елементи от телата на насекоми и мъртвешки кости в представата за човешкото у нас. Трансцедентален е образът на викащия в известната живопис на норвежеца Едвард Мунк. Транцедента-а-ални са разтеклите се подобно сперма часовници на Салвадор Дали, мустаците на Салвадор, източени в краищата, обърнати войнствено нагоре. Транцеденталното го откривам у птиците в класическия трилър на Жан Кокто.

  За мен – син на родения в провинциално Харманли, където най-забележителното е надпис на арабски върху каменен сводест мост от ХVІ век на Османската империя, транцеденталното е гърч, систола на човешкото съзнание пред непонятния космос, сърдечен спазъм в кръвообращението на съвременната цивилизация. Забелязахте ли, че в седемдесет и седемте книги, съставящи Библията, трансцедентното винаги напуска пределите на познанието, стои извън социалния опит, като обаче е начало на вехтозаветния мит за Сътворението на света, но и финал на страховития Йоанов апокалипсис (откровение свише), представа за завръщане на изначалния хаос, като наказание за неумението ни да се справим със собствените си бесове.

  Ако у поетите закичването с понятие плашещо бих приел за игра, за симпатична поза, мен този съспенс (стрес пред въпроса какво ще последва) не ми е нужен, по простата причина че изпитвам – наивно може би, доверие към това толкова тъжно социално животно, към този "зоон политикон" човека. За Адам от края на второто хилядолетие подир Христа социалното е уют за моите страсти, но и отправна точка за красивите ми мечти. Отнемете ми това убежище, и ще се разпълзя сам наплашен в подножието на гроздовете от галактически структури, разстроен както латерна с фалшив набор от стари шлагери. Брррр, че мразовито!

  Тъй че между "трансцедентален" и "социален" предпочитам второто, пък дори и когато се отнася до такава шарения, като поезията или абстрактната живопис. Защо да избързваме; оптимист съм, човечеството изживява все още детския си период, може би точно сега ни предстои да излезем от ерата на пубертета, от амбицията да доказваме колко сме съвършени ("венец на творението"), без да съзнаваме колко сме недоработени, уязвими и нежни... все още.

  "Все още" с многоточие е последна от петте философски поеми в книгата на моя приятел и духовен брат Михаил Берберов, вж. "Морето се завръща", изд. БП, 1974 г. Ето цитат от тази книга:

Голямото е малко. Малкото – голямо.
Продължавай.
До атома – в обратната посока: продължавай.
Търси най-истинската форма.
Нима тя няма име?
Или е вън от думите, които винаги я гонят?

("Завръщането на морето"). Само че мен малко повече от формата ме интересува съдържанието, т.е. социалната функция на изкуството. Вероятно за извънземния разум, ако го има! – сме очарователни с лутаниците в тази наша иначе съвършено уравновесена математически изящна космическа Райска градина. Ала ние все още не знаем това. Защото ако някаква Сила изведнъж разчупи онези Седем печата, зад които е ключът към Абсолютната истина, сигурен съм: тутакси стресът ще ни убие.

  Ето затова предпочитам метафората у италианеца Салваторе Куазимодо за онзи лъч, по-точно казано, за човека, пронизан от божествен лъч върху "Земята, която е всъщност звезда", или човеколюбивите метафорични късчета на Уолт Уитман и Габриела Мистрал. В крайна сметка, дали Библията не е възможно най-разбираема социална беседа върху високите философски тревоги на човечеството пред лицето на вселенския Творец?

  Виждам, и всички виждаме: половин Европа благоденства, преборвайки се някак с хаоса в човешката душа; останалите бедстват, сякаш за да се види до какво води пренебрежението към нравствените императиви над нас. Онези хора свято вярват в сключени договори, в честната дума, ние не. Свикнали да живеем в бедност, се възмущаваме, предизвикателно наричаме лицемерно онова общество; забравяме, че онези хора са изминали своя трънлив път, платили си данъка чрез собствената си история и поражения, поучили са се, а ние – о, разбира се, че имам предвид най-напред българите! – ние тепърва започваме да учим своите уроци.

  Комунизмът създаваше илюзия, че за повярвалия в лозунга "Свобода, братство, равенство"*** достатъчна е безпрекословна вярност към Партията и вожда – току виж сме се уредили, па и ще изпреварим всички останали, които не разполагали с най-мощното, най-модерното, най-върховното постижение на света – марксизма. Прогресът ни се явяваше по право и един вид чиста математическа закономерност (абсолютна химера!), необходимо беше да следваме предписанията на болшевизма, да скандираме, обърнати с лице на Изток, към т.нар. Трети Рим Москва думичките "ленински", "сталински", "димитровски", "живковски". Ай, че романтични наивници!

  Полякът Казимеж Брандис в есеистичната си книга "Писма до госпожа Z." (изд. 1980 г., с. 106) предупреждава: "При пътуване на Запад е добре да се помни всичко това. Страните, които ще посещавате, са добре екипирани от историята и всяка от тях на времето е плащала за това съответна сума, която днес дава лихви. Ние едва сега плащаме тази цена, а за лихви ще има дълго да чакаме".

   Текстът излиза на полски в далечната 1963 г., а пък ние все още се опитваме да го разчетем като сигли върху древен палимпсест****.

ПОСЛЕСЛОВ

  bogpan, постинг от 10.06.2006.: "...Не считам, че въобще следва да се говори за унижените и оскърбените. Мисля, че това е дело индивидуално и е въпрос на Духа, който е във всеки от нас..." 

   tisss, 6 юли 2006, 02:40 ч. Re. bogpan:

   Когато бях по-млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който оттогава насам все се върти в главата ми. "Почувстваш ли желание да критикуваш някого - ми каза той, - просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които ти си имал."

   Той не каза нищо повече, но двамата с него винаги сме се разбирали, без много-много да приказваме, и аз долових, че той имаше предвид нещо повече от това. В резултат придобих склонността да пестя преценките си - навик, който ми е помагал да вниквам в личността на много странни хора и също така ме е правил жертва на немалко досадници. Първите два абзаца на "Великият Гетсби" (1925 г.) от Джон Фицджералд

   bogpan (Богдан Пангелов), 6 юли 2006, 7,44 ч. Re. tisss:

   – Единствената причина, да се появя в една чужда тема, в чужд монолог е споменаването на ника ми или цитирането на някаква мисъл, извадена от контекста обикновено. Елементарната етика предполага да не се намесваш и да прекъсваш чужди диалози или монолози, както е в конкретния случай, и то от позиция на някакво мнимо превъзходство, още повече да даваш оценки. За съжаление, в определени среди, които за удобство бих нарекъл "пеещи", това не само не е присъщо, но и точно обратното – налице е грубо, безпардонно вмешателство и оценки – неща твърде далечни за подобен род сетивност и разбиране. Менторският тон е категоричен, думите са груби от типа "влачене по корем" и изреченията запращат изненадания автор обикновено "на майната си". Характерното в подобни изказвания е липсата на анализ, липса на опит за диалог, липсата дори на опит за елементарно човешко разбиране. Различните са стъпкани в калта и музиката свири. Питам се тогава това ли е примерът на поколението и защо да се учудваме от някои неприятни примери у по-младите, когато те вече са квалифицирани като "млади хищници". Еднаквото предполага еднаквост, резкият тон – рязък, око за око, зъб за зъб. Светът се върти, а нищо у човека не се променя и така ще остане, докато не се приеме не на думи, а да се изживее, да се обърне в същност "Всичко е Любов”.

   tisss, 6 юли 2006, 18,46 ч. Re. bogpan:

   – Представяте ми се толкова уязвим, че разбирам, споренето – ако въобще има някакъв смисъл – ще ми отвори проблем как да не Ви нараня повече от това, което неслучайно сторих. Виждам, стиховете, които пишем, коренно се различават. И що от това! Ако има нещо, което заслужава дискусия, вече за трети или четвърти път го обявявам – това е стилът. Вие отложихте този диалог. Готов съм да Ви се извиня. Знаете, предполагам, онази нашенска: Само мома, дето не се е хванала на хорото, само тя не е била щипана. Да, готов съм да Ви се извиня.

  Изкуството (литературата естествено е на първо място) не е борба за тщеславие, а за възможността да си говорим за нараняващия, жесток понякога, и въпреки това, изкусително завладяващ ни живот около нас и в нас. Да, такъв стил крие и редица опасности, и драми от личен характер за автора, но какво всъщност ми представяте Вие! Уважението ми към съзерцателното и акварелните зарисовки на кротост и на смирение моментално ми се изпарява, обърна ли очи към кощунствата, който ни заливат. А Вие ме занимавате с птички и тревички. Нима предпочитате изкуството под формата на Салон за галантни обноски и виртуална хармония – Вие хвалите мен, аз хваля Вас и дружно облайваме врага на хармоничната ни компания?!

  Да употребяваш таланта си за бягство от реалността, е, това трудно го разбирам. Повтарям, не желая повече да Ви наранявам, та ще се постарая да не го сторя оттук-нататък. Имате сериозни основания да ме вините и аз нямам право да Ви се сърдя, защото съзнателно съм Ви предизвиквал. 

Пловдив – културна столица, Европа 2019

Plovdiv, 17 avg. 1998 – edited by 13 noe. 2018

Илюстрации:

- Жан Кокто – сред най-влиятелните личности на съвременна Франция (горе);

- домашната котка – душата на един дом, независимо богат или беден (долу).

___
* Сентенции на Жан Кокто (1899-1955), вж. https://lira.bg/archives/102887

** (от лат.) transcendens, entis "извън"; термин: "Който е извън опита, съзнанието и познанието".
*** Liberte, egalite, fraternite! – лозунг на Френската буржоазна революция от 1789 г.
**** Старинен ръкопис върху по-стар текст. Бел.м., tisss.