Публицистика – ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (7.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (7.)

    Продължение

   Българинът по природа е самостоятелна личност, вълк единак – в най-лошия вариант. Изкуствено присаждане на Източни или Западни чужди на националния ни характер, бит, традиция модели за държавно устройство обслужва посредствеността, отрича талантливото, което носим у себе си от нашите прародители траките – своенравен народ сред дивите племена на Европа, Азия, Близкия Изток. Виним се, че сме търпеливи, овчедушни; това обаче е смирението на творчески устроения, най-атакуваната цел за идеологиите на фанатизма.

   Прилепчивостта на нашите политици към диктатори, склонността им да унижават българина, слугувайки на чужденци, проспериращи в отрязък от най-новата история на света – дали към Райха на Хитлер, СССР на Сталин или САЩ на Банковото еврейско лоби, е факт. Защо, смятате, българската интелигенция е обект на толкова ожесточен натиск от 1878 г. насам? Това случайно ли е? Или неспособни да оценим достойнствата си, приемаме да ни назидават мекерета на поредната велика, всъщност: самозабравила се, освирепяла от алчност имперска администрация?

   Ровичкам из речника за по-често употребяваните чужди думи тук и там като алилуя в християнска молитва. Виртуален (от лат. virtus "годност") – възможен; проявяващ се само при определени условия. Имагинерен (от лат. imago) – въображаем. Афронтирам (от фр. affronter) – оскърбявам, пренебрегвам или не зачитам някого на публично място; отблъсквам го. Дезавуирам (от фр. desavouer) – обявявам някого за лишен от доверие и пълномощие. Top-lofty – англ.: надменен, надут, високомерен, горделив. Free and easy – англ.: непринуден, свободен, необвързан от условности; разг.: забавление.

   08.10.2002

  Внучката Невена навършва днес своите осем години. Чудна възраст, но нямам какво да й подаря освен увереността си, "че утре ще бъде животът по-хубав, животът по-мъдър"*. Осемгодишната млада госпожица може би съвсем неслучайно е рожба на първородната ми дъщеря Вера. Живея, подреждайки нанизи от думи. Живея в дома си като отшелник в сумрачен параклис. Зная, че в параклис не се живее. Думата"сумрачен" озадачава с тревожността, която излъчва. Сумрачен параклис е и балкончето ми над вихрещия се общонационален български песимизъм пред алчността на прослойка невежи новобогаташи. Сред бесове живеем, но кога ли пък на Балканите е било леко и спокойно! И си мисля какъв дар е животът, мила ми Невенче, ако го живее човек по съвест, с достойнство.

  Ето, сготвих си тази вечер супа от леща, а знаеш ли колко вкусна е тази бедняшка гозбица, когато няма от що да се срамуваш, хубаво си огладнял и сметките са ти наред! Започнах несвършваща книга за нас, които крачим преди теб в своя живот на простосмъртни; започнах я кажи-речи в часа на твоето раждане в нощта на седми срещу осми октомври 1994 г.; като вчера да беше. Осем години пиша, и сега си мисля, че някой ден, като пораснеш, няма да е зле да попрелистиш оттук-оттам; пък може и да се усетиш поне две детски пръстчета по-височка, като узнаеш, че не сме били дотолкова лоши ние, българите от твоите два рода.  

    17.10.2002
 
  "Когато Петър влизаше, Корнилий го посрещна, падна пред нозете му и му се поклони. А Петър го подигна и каза: стани, и аз съм човек! Когато влиза при очакващите го мнозина, роднини и близки приятели на същия тоя Корнилий, стотник от Италийския полк в областта Кесария, Петър добавя: Бог ми яви да не смятам никой човек мръсен или нечист. И после, вече беседвайки: Бог не гледа на лице".**

  В моменти на разочарование нека да си припомням това "да не смятам никой човек за мръсен" и да не гледам и съдя хората по лице, т.е. според както изглеждат. Понеже същността ни е нежна, уязвима; а когато човекът е наранен, прокървява, душата му хълца и сълзи размазва, защото той се страхува да не го усетят слаб, а той наистина е слаб духом в онзи момент! И тогава настръхва, нахвърля се да кълне и хапе, с думи те бие.

  Глупост е да вземам тези негови остроти насериозно; ала ще продължа да го предизвиквам, да го разкървявам, за да изгребе, да изстиска от себе си навън злостната гной и жлъч. Какво, че я изплисква насреща ми! Нали затова и го предизвиквам – да му изтече нечистотията. В същото време, докато го чакам да се умори от бяс, да се изразходва, ще си мисля: Само да не ми се разпилее на късове, ах, само дано не побеснее съвсем!

  Постъпвам тъй понякога с най-наглите от онези, които са ми пратили за ученици, с онези между тях, най-невъздържаните, без усещане за скритите мелодии у себе си, крайно честолюбиви, груби. Отминава бурята в душата им, разбират, че не съм отстъпил и не са постигнали нищо с мен. И тогава ги виждам озадачени, учудени, очите им питат: този човек защо ме гледа с кротост? И вече не ехидничат, разколебани са, заничат какво днес върша, чудно им е защо не съм им се ядосал, не съм се разкрещял от омраза.

  Вчера тъй ми се разкрещя дванайсетокласничка една, Пенка от ХІІ-а, че съм й писал тройка на писмената работа. И ми провали учебния час. Не си предадох урока, както е по учебната ми програма за деня, ама защо пък да съжалявам! – в яда си момичето постигна обратния ефект, стана противно на съучениците си. И ми влезе в сърцето, когато извън кожата си от ярост, ми изкрещя: "И не ми казвайте, господине, че съм ви симпатична!"

  Преди години тази Пенка ме беше напсувала в час по литература; после, без да съм я канил, дойде да се извини. Вече няколко пъти ми казва,че не желаела да пропуска учебните часове при мен. Напомня ми жребче, което скача по поляната и къчове хвърля. От момичета и момчета с такъв буен нрав след време излизат най-разкошните, най-пробивните млади българи.

  Разгневи ми се, и какво! И това е част от работата, най-тънката част от онази магия, когато между учител и учениците му се установява доверие. Изкушават да ги съдя, а не бива да съдя, известно усилие е нужно, за да ги приема такива, каквито ми идват, а после да поработим заедно с всеки характер, да му помогна да извади най-доброто, което му е заложено.

   21.10.2002

  Homo scribens*** да озаглавя ръкописа; с латински букви! Заглавието да казва, че става дума не само за българските ни общонационални домашни истории, а за неща, отнасящи се до целия свят и до християнския рефлекс към човека и света. Иде ми на ум фигура, представяваща египетски митар или писар на фараона. Фараонът не ми е важен, но виж, спокойствието на пишещия, уравновесеността, която излъчва фигурката...

   05.11.2002. 

  ...Малцина разбират пълната, абсолютната несъвместимост между партия и изкуство, партия и култура. (...) Когато партията тържествува, няма изкуство. Когато изкуството тържествува, няма партия.****

      22.11.2002.

  Това, което пиша за българите и България, надявам се, се отнася до всяка нация. Навсякъде подлостта се проявява с привидни достойнства, навсякъде талантливото е принудено да се блъска в стени от неприязън, в дебели турски зидове от пренебрежение и назидателност. Всяка власт обособява трапезария за хрантутници, които да я прославят. Старателно всяка власт рано или по-късно строи тъмни подземия за крилете на духа. И така е от хилядолетия, по-точно – от време, което разумът без особени усилия успява да обхване.

      Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 11 noe. 2018

Илюстрации:

- Борис и Невена в лозето им сред наети берачки на грозде (горе);

- Глинена статуйка на митар или писар от Древен Египет (долу).

___
* Никола Вапцаров (1909-1943), из стих. "Вяра".
** Библия, Деяния, из гл.10.
*** От лат.: "пишещият".
**** Георги Марков, из есето "Вечният и неизбежен конфликт". Бел.м, tisss.