Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 10 ноември 2018 г.

Публицистика – ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (6.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (6.)

   Продължение

   Как се появи у някогашния хлапак, скитащ по Джендем тепе и прашните пловдивски улички, по островчетата на Марица или из полето и горичките край града, отвращение от комунизма? Четири поколения мъже преди мен от двата ми български рода утвърждавали име, реноме сред хората върху трудолюбие и честност. От такъв вид разбирания четиримата ми предали, вероятно генетично и чрез начина си на живот, представата що е свобода. В премеждията ги е водил резливият дъх на вътрешна духовна дързост и увереност в българския ни инат, предприемчивост, трудолюбие.

  Прапрадядо ми Ангел по майчина линия е от род, за който в Калугерово казват: води началото си от двамина братя бегълци от старата българска столица Велико Търново, че отрепали турчин. Заселили се край тъничката на това място колкото ручей Тополница сред останки от древно селище и деветнайсетте тракийски могили. Вдигат керемидарна, чийто яки зидове, казват ми местните, личат и днес. Двамата братя дали начало на един от четирите най-стари местни рода, основали селището, известно от турско време с името Калугерово. Описва калугеровци около Април 1876 авторът на "Записки по българските въстания", поживял месец и два сред тях. За овчаря Джендо (1850-1889) това са все буйни, склонни към остър присмех трудолюбиви хора с особено силно изразен свободолюбив дух, което ги отличава от останалото население. Затова и самоуверени млади чапкъни от околните турски махали като вълчета често вандалстват из имотите им, задиряли щерките и невестите им, и не всякога безнаказано.

  І. Имената на прапрадядо ми Ангел и неговия брат Георги са отбелязани върху паметна плоча насред площадчето в днешно Калугерово сред общо трийсетина българи в Хвърковатата чета на Бенковски. Ангел – най-млад между петима братя и четири сестри, по турско бил кмет на селото. Затова че заклал двама чапкъни*, дошли да мърсуват в дома му, за назидание и в чест на техния Аллах и според ислямския им обичай е заклан пред всички съселяни на мегдана. Младата му жена с шестмесечното им бебче побягва през къра, крие се от потерята, втурнала се да я залови, и така се озовава чак в Пазарджик. Едничката си рожба кръщава Ненко; като нямала кому да остави бебчето, каквото и да върши, носела го със себе си, демек, расъл на ненките й.

   ІІ. Този Ненко Ангелов ми е прадядо. Израства в мизерия, сбира имот, жени се за Елисавета (прабаба Ведка), а тя му ражда син (Борис) и щерка (Мария). Когато се отваря Балканската война, Ненко отива доброволец на фронта; на изпроводяк рекъл, отива да отмъщава за баща си и майка си. Умира 36-годишен нейде по фронтовете между наши българи и чалмалии в окоп, както си представям, но не в бой, а от чума през есента на 1912 г.

  ІІІ. Първородният му син Борис Ненков Ангелов е бащата на майка ми. И Борис от 12-годишен е сирак. Шестнайсетгодишен се отделя от вдовишкия дом на майка си, захваща пари да сбира къща да си строи. Чукал коноп за въжарницата отсреща, зад канала. Турили му прякор Дявола, че бесен бил в работата, според чукачите на коноп. Жени се за перущенлийката Невена, и тя сирак; баща й Гочо (Георги х.Трендафилов) умира скоротечно – и той 36-годишен, от простуда, след като пренесъл на гръб през ледената река чувал жито на мелница да му смелят. Борис и Невена раждат (в библейски смисъл) четири щерки (Вяра, Надежда, Василка, Виолета) и син (Любен); замогва се с труд, труд и предприемчивост, но и с пестеливост. Преди Девети (септ.1944 г.) помагал на "шумкарите", единствения син на Борис – вуйчо ми Любен, 12-13-годишен, Методи Шатаров – координатор на съпротивителното движение в Пазарджишко, ползва за личен куриер.


  След Девети партийците не сметнали за необходимо да закачат дядо ми и помня, до есента на 1963 г. с челядта си и наети аргати той обработваше пет лозови градини, имаше двама калфи на колоездачното си ателие сред чаршията на Пазарджик. Сред аргатите на дядо си спомням Асан, циганин, на когото дядо ми му купи кон и каруца и му помогна в кирпичения рай на съседната Пич-махала къщурка да си построи.

  Ред и съгласие имаше в дядовия дом. От 4-годишен ме води по нивите и градините да му помагам уж. Той отзад с плуга, аз отпред водя коня в браздата. Плющи камшикът над главата ми и дядо, както орем, изръмжи страховито зад мен: Кьопе-кьоло-сън! (Кьопек-олсун**), че съм залитнал сред буците чернозем и съм увиснал на юздата.

  От всичките си девет внуци мен изглежда единствен обичаше, че съм му първият внук. Тя и обичта му беше като небръсната мъжка буза: сграбчи ме както мечок с двете си лапи и аз пищя от болка, а дядо с пълно гърло се смее, ама то и смехът му не смях, а на мечешко ръмжене мяза.

  На този адски трудолюбив българин партийците най-сетне през 1963 г., тъкмо когато дойде време да прибира реколтата, влязоха една сутрин в двора (Пазарджик, ул. Тунджа 18) и по списък от тъничка зелена папчица прибраха земеделските сечива и машинариите, качиха ги в каруцата му, изведоха от обора кончето Дорчо, взеха му всичко това, вързаха му все едно ръцете в неговата шейсет и трета година с т.нар. земеделска пенсия от 10 (десет) лева. Трън им бил в очите Борис, че до онзи момент ратаите му, чираците, калфи са доволни, докато другите изнемогват. Бяха онези трима с дълги до петите кожени палта, под дрехата единият бе с автомат.

  ІV. Четвъртият голям мъж в моя живот – баща ми Кирил, от 16-годишен, и той, напуска родителите си. В харманлийската махалица са най-бедните,
независимо че баща му (дядо ми Георги) е бирник. Киньо идва в Пловдив, наема се чирак при арменец-мебелист, някой си Ончо, трупи да разбичва. Режат трупите с бичкия с друг един чирак, а нощем хвърлят талаш върху тезгяха и спят, опрели гръб о гръб да се топлят.

 От юношеските си години баща ми мечтае да си има работилничка, едно по едно донася сечива: рендета, дърводелски стяги, длета, триони, котле с двойно дъно за варенето на туткал, тезгях, измайстори си сам планя и пр., и пр. Денем се бъхта в местното мебелно предприятие "Напредък", вечер слиза в избата, дето си бе устроил работилничката. Дърводелския му тезгях го пренасяхме където и да сме се местили да живеем под наем: първо в избата на улица "Ниш" заемаше, наред с моето легло, кажи-речи,
половината стая, после в миниатюрната барака при въглищата и дървата, когато отидохме да живеем под наем на съседната улица "Люлебургаз", и накрая, когато най-после вече имахме свое жилище, тезгяхът зае почетно място в работилничката, която си подреди по свой вкус, като бе окачил на видно място над тезгяха Свидетелство за занаятчия, издадено след изпит пред комисия на местната Пловдивска стопанска камара от 1946 г.

  Но т.нар. Народна власт и на него видя сметката, и нему върза ръцете. Изработи два гардероба, като комплект от семейна спалня и нощни две шкафчета, и... явиха се едно утро чиновници от общината, важни двама запечатаха с ленти от хартии избата и го глобиха, защото след деня в мебелния цех на "Напредък" поработвал на онзи тезгяха долу в избата. "Частник" беше знак за неблагонадеждност, ако не знаете вие, българи, родени след нашето поколение на родени в първите години на соца. Та оттогава го обявили за частник моя мълчалив дърводелец. Вероятно го е прочел в досието ми, според онова, което се изпуснал да каже пред двама печатари, колегата Георги Петров (1946), спуснат в "Комсомолска искра", като протеже на другарката Дража Вълчева – първи секретар на ОК на БКП в Пловдив: "Не защитавайте Бояджиев, на Бояджиев баща му – частник".

  Та ето ги дебелите зидове, върху които през годините, неусетно някак и за мен, и за околните набирах отвращение към партиеца, съвсем реално, осезаемо отвращение от възгордял се михлюзин и тепегьоз, който освен да пречи, да издевателства над достойнството ти на българин, май друго и не върши. Как да ти стане мил лицемерът, който се бие в гърди колко е загрижен, как се жертва за народа, за унижените по света! Ако захвана да разказвам гадостите, на които съм се нагледал в моя живот досега (имам пред очи стореното от обновилите се за една нощ някогашни партийци и всички онези, които се нарекоха демократи и антикомунисти, то ще е кула, по-висока от кулата в библейския Вавилон.


  Андрей Вишински – Генерален прокурор на СССР (1935-1939), външен министър (1949-1953), въвел перфиден метод за смазване на обвинения, прилаган по времето на Сталин в СССР и в България от 1945 до 1956 г.

  Питам се, да не беше ни сполетяло това "добро", "най-прогресивният и хуманен стил на управление", къде щяхме да сме българите сред другите европейски народи? Петдесет години рязаха българския ни корен, учеха ни на вярност към чужда империя, още от детската градина ни внушаваха: дължите благодарност на Големия брат. Ако това не е предателство към България, как да назова манипулацията спрямо цялото ни поколение!

  До трийсет и третата си година доверчиво съм вярвал в комунизма, та спомням си, питам веднъж баща ми: Защо не си станал комунист? Бил си на фронтовата линия срещу нацистите, върнал си се с орден от сражения край Драва, какво те спря? А той ето какво ми каза: "След Девети появиха се по улиците на Пловдив едни хора, вързали си червена лента на ръкава, и като видях, че това са все михлюзи и хаймани, дето не мислеха нито за занаят, ни дом да свъртят, казах си: нямам работа при тях. С политика се занимават хора, на които някога им викахме развейпрах; ние работим, та пушек се вдига, а те майстори на големите приказки, размахват юмрук, заклеймяват, крещят, качи се такъв върху стол, домъкнат от кръчмата, и ето му трибуна за пред кибиците, сече въздуха, разперил като орел ръце, обещава майка си и баща си, светло бъдеще обещава, звезди ти сваля от небето, а като го погледнеш, работа за пет пари не може да свърши".

  Несведущ беше в политиката, според него, политиката е създадена за тарикати, кокошкари и дребни шмекери, за провалени хора. Как пък точно фалшивите хора оглавиха властта у нас не само след Девети септември 1944 г., но и след Десети ноември 1989 г. е дълга тема за размишление. Честният е доверчив, че по себе си преценява, случва се и да повярва на медени приказки, а колко бяха умъртвените или прогонени от България, заплашени с куршум или от процес, скалъпен по Системата Вишински***?

   Интелигенцията ни след Втората световна война е унищожена. Убивали по селата и само от завист, че еди кой си има прилежно стопанисван имот, който имот овластеният аргатин и перекенде няма как по закон да заграби. Така десетки хиляди заможни и предприемчиви българи са титулувани от допълзели до властта злобни елементарни хора за "кулак – народен враг" и насетне от т.нар. Народен съд участта им вече е предрешена. Народ без мислещи лесно се манипулира!

  Родени след кървавата вахканалия на сталинизма след края на Втората световна война, още с жълто около уста, като деца и юноши, бяхме лесна плячка на типичните за марксизма и последователите му лъжи. И все пак кой носи вина е открит въпрос. Какви претенции лично имам към властта, освен да ми осигури ясни правила и закони по същия обществен договор, сключен още щом съм изскочил с рев от майчината утроба! Останалото да зависи от мен, не от някой комисар или доносник, от някое мекере на властта или празен човек, който решил да ми реди живота, да ме омайва, че се жертва за мен, а да виждам, че е паразит и живее от далавери.

  Младите не знаят, и като че ли и не щат да знаят за миналото. Близките им, които не надживяха соца, ги няма да разкажат. Затова ги споменавам тези някогашни живи, та който желае, да прочете, и ако може, да опита да си представи тихия ад на Светлото минало чрез образи на своите мъртви.

     Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 6 oct. 2002 – edited by 10 noe. 2018
___
* От тур. Развратникпровален тип, коцкар.
** От тур
. Кучи син.
*** По силно занижени официални сведения, екзекутираните в България чрез приетата под натиск на СССР съдебна практика са над три хиляди. Умъртвените след решение на т.нар. Народен съд у нас са повече, отколкото са умъртвените във всички разположени на запад от България европейски държави. Инквизиторът на партията Вишински е зловещ образ от кървавия период на соца до първите години от управлението на Т. Живков. Бел.м., tisss. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар