Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 7 ноември 2018 г.

Публицистика – ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (4.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (4.)

   Продължение

   Занимания с речник за чуждите думи в българския език. Концепция (лат. conceptio) – 1. Система от възгледи. 2. Идея, замисъл на творба на изкуството. 3. Документ на централизирано планиране. Концепт от лат.
conceptus, мисъл. Накъсо за "концептуално" – няма такава дума във френския, в английския conceptual ще рече: "отнасящ се до понятие". Предизвика ме настойчивостта у приятеля Емил Калъчев да обсъждаме книгата му "Прощално за времето на самотата", дадена за набор кажи-речи на рождения му ден през август преди доста години в пловдивското издателство, та седнах да я чета "под лупа" още веднъж, двайсет години (в 2002) подир написването й. Предизвика ме, като отчитам правото му да е пристрастен точно към този роман (по-скоро – новела*), който се явява равносметка на три поколения българи, дето приемаха комунизма откъм възможно романтичната му страна и като връх на нравствеността.

    Някои книги узряват в течение на десетилетия след написването; това е ферментация, предусещане за преобръщане на пластове, предчувствие за зараждащи се земетръсни зони след период на привидно спокойствие, на рутина и уседналост. Общественият климат в България през 1982 г., около година, след като ме бяха уволнили от пловдивския младежки вестник, вонеше на екарисаж не само на Червения площад в Пловдив**; образно казано, на екарисаж засмърдя цяла България, когато към съседна Турция се заточиха изселническите колони на носещи арабски имена граждани на Народната република.

   
Предполагам какво изкушило Емил Калъчев да възкресява мечтата на онези, които назовавахме "истинските комунисти" и върху чиято кръв и идеализъм властваха след 1945 г. "партайците", както ги наричахме, т.е. нагаждачите, онези алчни, вечни парвенюта на всяка власт, лицемерите, надменните, безскрупулните, градските шмекери, селските тарикати. Днес, като поотшумяха и опротивяха вълните от креслив антикомунизъм по медии и площади (то пак си беше комунизъм, макар и с обратен знак), видя се, че "сини" или "червени" са същите две роти от армия родени богопомазани и праведници. Само че народът късно взе да разбира този спектакъл на сенките, на сламените кукли. И дойде ред, според мен, новелата на Емил да бъде четена с оглед скритото... дори за автора й! – послание. Защото е обръщане към пра-основата, към пространства на духа, чиято енергия се просмуква към нас далеч отпреди Маркс, далеч преди да се появи на бял свят "Комунистическият манифест" от 1848 г.

   Виждам как авторът на новелата сам себе си оспорва, оспорва своята увереност. Логически сюжетът и образите му внушават друго – не сляпа преданост към идеята, а респект към човечността, към усилието човек да опровергае фанатизма във всичките му красиви за повърхностния разум форми и цветове. Накратко, вярващият се е изправил срещу вроденото си човеколюбие. То е версия на библейския Йеремия, разтерзан, разколебан във вярата си злочест Йеремия срещу верноподанния предишен Йеремия. Не мисля, че новелата защитава болшевизма, който у нас продължават да наричат комунизъм. Смятам,
че – и това е парадоксалното! – е изтънчена критика, отрицание на умозрителните теории за щастието, за смисъла на живота, за умението да се живее уравновесено, и все пак страстно.

  Така че книгата има и по-дълбок, философски смисъл. Особено предвид онова, което се случва днес, края на 2018 г.,
с нацията и управляващите ни наглеци, предвид участта не на милионера Росен Плевнелиев или който и да е друг палячо, а предвид участта на обикновен гражданин на България и.. на света. 

Ив Монтан (1921-1991) в Москва. Столицата на Съветския съюз беше 
специално място за значителна част от френските интелектуалци

   
Елегично звучи заглавието, навява ми възпоминание за шансона "Les feuilles mortes" (Мъртви листа) на френския актьор и певец от средата на века Ив Монтан. Печална е атмосферата в новелата, която в същността е психологически разказ не само за нашите местни – български, спомени от близкото минало и сегашните ни български илюзии относно бъдещето, а и разказ за случилото се сред жителите на Европейския континент и света в последните петдесет-шестдесет години. Световната война, касапницата в безбрежните руски степи, болшевизмът, Сталин (1878-1953), фанатиците сталинисти, фашистите и Мусолини (1883-1945), нацистите и Хитлер (1889-1945), както върви хронологично чумата на века, са само фон, отблясъци от гигантски сблъсък, ехо иззад планините. Било и отминало, настъпила е есента на трезвите равносметки какво сме научили, как ще се живее оттук нататък, в какво да вярваме. Защото в безверие се вегетира, не се живее!

   Емблема на завръщането към нравствеността е Павлов, идеализиран от автора, пък и името нашепва "за Павел", принадлежащия на Павел, на ап.Павел може би. Макар последното авторът едва ли го е имал на ум.

   Двама пътуващи – млад репортер, де факто разказвачът, аз-героят, и преживелият голямата война, масивно-тромавият Благов
*** – участник в антифашистката съпротива и фактор в "строителството на новия живот". Ученикът и Учителят се оказват във фоайе на северен хотел. Зад стъклата прехвърча лепкав сняг, очертава се скучна вечер далеч от България, но в така мечтания за очарован от СССР млад българин, и то в Москва.

   
Навън се случват хиляди важни събития; оказва се, че в съзнанието си човек пренася със себе си далеч по-интересен свят. Така започва книгата, от кратко съобщение, сбутано в ъгълче на днешния вестник: някой пуснал обява, че издирва, нуждае се от... Павлов. Бегли сведения кой е Павлов, а после пред нас се завихря низ от възпоминания. Началото е вик на давещ се в океана от рутина, мъртвило и безпросветна скука; това ме изненадва, увлича ме да чета. Тъй де, нали в онази 1981-82 г. всичко тук изглеждаше да е наред, какъв е този вик?

  Разказаното, в подтекста си, има патетика; по-съгласен щях да съм, ако патетичното не го задава авторът, а се появи в моите си лични представи на размишляващ читател. Умишленото нагнетяване на градусите е похват в публицистичния стил. Е, що пък; не аз я пиша тази новела с претенции за роман! Авторът така преценил, обаче книгата му е факт и ме мотивира да доразвивам важна за днес тема, понеже ме "хваща" като съучастник.

  От днешна гледна точка нещата, послужили за идея на Емил Калъчев, не издържат партийно (от позиция на възгледите им) тълкуване. Гибелта на партизанския отряд "Антон Иванов" в суровата зима на 1942-1943 г., която е исторически факт, е предначертана в канцелариите на Москва, от най-високопоставени партийни чиновници именно там.


1944 г. Партизани от отряд "Антон Иванов", заснети преди да бъдат показно екзекутирани. Отпред са главите на вече убитите им другари.

   Не, не обвинявам, то ми е лично мнение – страшно е, като си представя между какви челюсти са се напъхали с доверчивостта, с чистосърдечната си вяра в Голямата красива химера възторжените наши млади и неопитни в сложния покер с огромни залози между империите на света романтични наивници.
Поучителното, а и любопитното, е как тук са противопоставени умозрителната предубеденост и вроденото човеколюбие. Зад силуета на размишляващия Павлов се очертава библейската фигура на Строителя на Христовата черква. Не съм религиозен, но донякъде все пак умея да чета отвъд думите? Злото обича да се представя с различни лица: ту в образ на Сократ, ту образ на сплетени в кълбо змии или изкусителна кокетка.

   Трансформацията на някогашните 17-годишни наивници Пайо и Зарко, които в тревожната пловдивска нощ с карабина на пост охраняват т.нар. Народна власт, преобразяването им от съмишленици в непримирими антагонисти е от редицата противостояния между Добро и Зло. Двамата са възпитавани в духа на комунизма, излезли от беднотията, фактически синове на Новата власт. Защо от един момент нататък се оказват един срещу друг? Какво ги е разделило!

 
"Не теренът трябва да се пригоди към проекта, а проектът към терена" настоява инженерът-строител Пайо Дамянов. Иззад масивното си шефско бюро на партиен властник някогашното приятелче от 1945 г., преобразило се в могъщ партиен княз – инж. Зарко Вергилов, нарежда: "Нямаш никакви шансове. Решението за строителство е в ход и само глупак като теб може да си въобрази, че ще спре машината"

   Задвижат ли се лостовете, огромните маховици на партийния апарат в могъщата тоталитарна държава, човешки кости и съвест трошат, племена, цели нации превръщат в множество от озлобени изгнаници.

   Строи се язовирна стена – нещо красиво, изящно като идея; основата, върху която обаче
е стъпила стената, е податлива, няма да издържи на огромния натиск на реалността. Е, каква по-силна алегория за комунизма или за която и да е друга стройна умозрителна идея за нов световен ред! Сега е лесно да се рече, но през 1981-1982 г. кой между нас можеше да си позволи подобен намек за родното смърдящо блато!

   Дали Пайо –
Павлов не е въплъщение на ап. Павел (лексикалното му значение), има ли отношение този факт към човечността, която воюва с огромната машинария на фанатизма в онези години, в онази България? Силно е да се каже. Минава ми през ум: Ах, как доверчиво, като народ, наплашен до смърт и унижаван от властващите еничари, сме влезли в капаните на чуждоземната арогантност и високомерието на зъл месия! Дали подобна е причината, снощи, 28 септември, в София, пред храма на православието "Александър Невски" тълпа от българи да скандира три-четири часа "България – да! Да за НАТО!" Такава ли е националната ни орис лъгани, манипулирани от миражи? И забравяме, че по тракийските градове е шетал преди две хилядолетия ап. Павел? Важен факт за нас, българите, заради изкушенията, заради струпеите на цивилизацията. 

  Затруднява прочита мозаечната структура на новелата-роман. Писана по репортажен маниер, чете се трудно, а повече млади българи би трябвало да я преживеят като драма тази история, ако искат да проумеят онази част от предишните две-три поколения българи, оставащи все още в плен на утопията комунизъм.

   Сблъсъкът между наглед непохватната човечност и ловката злостна пресметливост донякъде напомня философската основа на романа "La peste" (Чумата) на французина Албер Камю (1913-1960) с предупреждение за необходимостта от неспокойствие и трезвост в еуфорични времена на резки промени, за уязвимостта ни, но и за нашата човешка устойчивост в дни на изпитания и погром, каквото се случва с нацията ни днес.

  Множеството обикновено късно стига до прозрения. Прозрението се ражда първом у самотници или у пътуващи от град на град отшелници, живеещи несретно, и именно затова с изострени сетива за Истина и лъжи.

    Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 28 sep. 2002 – edited by 8 noe. 2018
Илюстрации:

- Емил Калъчев (1932-2013), или за българската нация след войната (горе); 
Албер Камю (1913-1960), или за катарзиса в нацията след войната (долу).
__
* Новела – по-голям разказ с психологическо съдържание; роман – обширно повествование с многостранно изобразени типове на лит. герои, картини на бит и събития. Обхваща социални явления и характери в развитие, вж. Речник на чуждите думи в Българския език.
** Пасаж от статията ми в "Комсомолска искра" през май 1981 г. разгневила някого отгоре.
*** Фамилното Благов подсеща за Димитър Благоев (1856-1924) – социалист, 
учителствал в пловдивската мъжка гимназия "Княз Александър І", където днес учи внукът ми. Бел.м.,tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар