Публицистика – ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (3.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (3.)

     Продължение

   "Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише. И той винаги и при всички обстоятелства търси трибуна, т.е. да публикува. И когато тази трибуна му се отказва в родната му страна, талантът му го задължава да намери, където може."* Пак това същото е образно казано в евангелието, в пасажа за светилника, който не е даден да го държим под одър. "И тогава по ирония на съдбата Сталин беше този, който спаси романа на Шолохов** от унищожение, от гнева на предшествениците на квадратните момченца от "Литературен фронт".***

   На точно такова едно квадратно момченце от Литературен фронт имах удоволствието да се дивя в разстояние на около три-три и половина часа миналия неделен ден. Светлозар Игов, а може би по-точно, г-н проф. Игов. Имах неясна представа за "изнасилен талант", а се оказа, че и това кофти определение не съответства на реалността. Насилен талант... Има такова животно; но реалният г-н Игов ме разочарова. Жалко, приемал съм го за нещо глупаво и все пак свежо, а се оказа плондер, въздух под налягане с аромат на мокра кокошка.

   Запознах се днес в училищната библиотека с хроника на кариерата му до 1978 г. Роден в началото на 1945 г. в китното селце Радуил, Софийско; пиперливи анекдоти се носят из околните селища за жителите на Радуил, чуто от Ангел Грънчаров (1959) от с. Долна Баня, кажи-речи негов земляк. Завършил специалност Славянска филология в Софийския университет "Климент Охридски" през 1966 г., специализирал (какво ли ще рече това!) в Белград и Загреб, вероятно аспирантура (1967-68), едва на 24-25 години вече редактор (1969-70) във в. "Литературен фронт", в сп. "Съвременник" (от 1971), в Института по изкуствознание към БАН (от 1976), но и автор на сборник "Високо при извора. Критики и есета", изд. 1974 г. Такава кариера можех и аз да имам; обаче избрах друго. И като си съпоставям дереджето на прост даскал с успехите на професора, д-р на филологическите науки, чл. кор. на БАН, и пр. таквиз прелести, кефя се – ами не, не съм сбъркал. Леле, какъв ли тъпоъгълник, какво ли квадратно момченце щях да съм!

   Около час професорът прави разбор на Славейковата поема за Гергана и внезапно влюбения везир османлия. "Концептуално","субординация" и прочие термини, все чуждици, ми прехвърчаха край ушите, за да разбера вероятно що за лъв е господинът. Стана ми неудобно за него, та забих по едно време лакът в ребрата му отляво – дяволчето от детските ми години на пакости, щуротии, заядливости се бе ухилило до уши (влизах в ролята на Глупака Ванка пред великия човек): "Не е ли то поема за любовта? За любовта нищо не спомена. Каква е тази субординация! Където има любов, везирът слиза долу при робинята или въздига робинята при себе си. Или според теб**** любовта е като казармата, с устави, ред, субординация?"

   Все пак, да не го съдя. Ей такива едни си ги мисля – пристрастен съм повече от нормално, възможно е и да бъркам, ще се радвам човекът да излезе готин, ама ми се насъбра: толкова години да се правя на балък! Естествено е честолюбието ми да се разбръмчи: "Альоу, Умника! Виждаш ли къде можеше да си!" Но оттук пък иде онзи кеф да си река: "Гледай си работата, драги! Всичко ти е наред. Животът е шоу на суетата и ти си не по-малко суетен от ей този самовлюбен чешит, седнал до теб".

   Игов поне двайсет пъти употреби думата "концептуално", та объркан уж от тези сложни научни термини и тълкуванията му, зинах: Че какво па толкоз го кефи думата "концептуално", та ми вади очите със синоним на нашата си дума "основно"! Е, не! Концептуално звучи бамбашка, анджък понаучному!

    Питам професора къде му е центърът, оста на мерната му система за оценяване коя творба е добра, коя не. Гледа ме, стори ми се, изненадан. Не се разсърди, та си рекох: бързо схвана. "Всяка творба и всеки автор оценявам според контекста, според стила, според епохата. Всеки случай, всеки автор – различно". Възможно е да не бяха точно тъй подредени и точно тези думите, но в този смисъл беше отговорът.

  "И все пак – продължих, – коя е твоята Полярна звезда, точката, според която се ориентираш при твоите разбори и тълкуванията? Ще го кажа по-образно – къде в Европа, върху материка на християнската цивилизация е твоят ориентир, еталонът, с който сверяваш мерната си система?"

   Изгледа ме от патъците, та до щръкналата ми във всички посоки коса. Озадачен ли, що ли! И опитвам да го поуспокоя. "Ето, говоря интуитивно. Твоят център не е Италия с нейните Флоренция, Рим и Неапол, но не е и Франция. А може би Германия? Ами не, не е Германия. Всеки случай, на запад е от България точката ти за ориентиране, поне така интуитивно те усещам. Къде всъщност ти е центърът, демек, твоята Полярна звезда, а?" – питам. И той изтежко рече: "Да, малко по на запад от България, в онази тясна крайбрежна ивица, където е Хърватско, там, дето Изтокът се среща със Запада".

   Логично би следвало да го попитам защо не България, ама не попитах. Спрях се, да не би да се засегне. Говори като грамофонна плоча около час колко сме изостанали от Западна Европа, как духовното ни развитие било пострадало от исторически и ред други обстоятелства. 

   "Нищо ново не чухме" – рекох.

Георги Башиянов, бивш университетски преподавател*****

   Освен Игов, в гостната на боксониерка сред пловдивския жк Тракия бяхме още трима филолози – двамата гимназиални даскали: аз и Георги Башиянов, и домакинът: издателят, бивш кмет на Стария Пловдив, както обича да напомня, и суров поет Тодор Чонов, който се явява и редактор на мижавия ми първи и единствен до онзи момент сборник стихове. Та продължих: "Дотук минусите си ги знаем. Но ти кажи това изоставане от Запада какви предимства ни носи!" 

   Отмина с мълчание този въпрос. 

   Час по-сетне, когато същите тези четирима се пренесохме в близкото кръчме, се обърна и рече този път с човешкия си, не с тенекиения си глас на университетско светило: "Да, наистина, това изоставане може и да ни носи предимства. Заслужава да се помисли. Виждаш ли, не съм забравил въпроса".

   Беше доста словоохотлив. Припомни кога си какво бил написал и как партийната – комунистическа, дебело подчертано, критика го фиксирала изпод око. В мухабета им почти не участвах. Тримата похапнаха по една шкембе-чорба, пих една бира покрай тях. Между другото, похвали се, че написал изключително сполучлив роман, "Най-добрият роман в нашата днешна Българска литература"– вметна, като приветливо се усмихваше.

   "Как се казва твоят роман?" – рекох. "Елените", това му е заглавието" – рече. Станаха, тръгнаха към квартирата на Чонов, аз пък се прибрах с колата. Минах край пазарчето в нашия занемарен, за разлика от жк Тракия, краен квартал Изгрев, току зад някогашния подреден, но напоследък изоставен, изтърбушен, заринат в стар боклук и ръждиви тенекета РУМ (районен универсален магазин) "Изгрев", паркирах жигулата в гаража, качих се горе и се хвърлих в леглото. 

   От изпушените цигари, от кафетата и изпитата бира усещах се леко замаян, но и странно спокоен. На въпросите, които като да го учудиха, отдавна знаех какъв е моят отговор. Само дано не съм ядосал човека! – мина ми през ум в просъница.

   Но това беше миналата неделя. Днес се зарових до уши в книгата му, обемист сборник стереотипни вестникарски статии, есета уж, "Грозните патета", продукт на издателство "Български писател" от 1989 г. Не ми хареса стилът; суховат, па и претенциозен ми се видя. Очевидно обаче е "мислеща тръстика"; бихме били добри приятели, ако поизчисти от себе си суетата, самодоволството на университетски професор, навикнал да му се възхищават простосмъртните, да го четкат по косъма.

*  *  *

   Вълнуващи преживявания ми носи четенето. Желал бих писаното от мен да се чете със същия интерес, който ми достави сборникът есета на Георги Марков "Когато часовниците са спрели", издаден в онази мътна и еуфорична за нас, българите, 1991 г. Светлозар Игов – обект на горните наброски, разбира се, е частица от огромния сатанински механизъм за смазване на таланти или за приспособяването на тези таланти според конюнктурните нужди на някогашната, па и на днешната партокрация у нас. Такива обаятелни, ерудирани суетни врани бяха притегателен център за неопитни млади автори, неусетно за неопитните автори, манипулираха в името на "Партийната правда", подготвяха следващата вълна наивници, които метафорично и пряко да славят марксизма-ленинизма, без и да си дават сметка, всъщност, без да съзнават хищната му същност.

   Мнозина от някогашните ми приятели, жарки, гневни идеалисти ей тъй, неусетно, се бяха превърнали в глас на "партийната съвест", поласкани от височайшето внимание на някой партиен вожд, печатани, приветствани с бурни овации в литературната периодика. Имам ли право да ги съдя! Та нали до четирийсетата си година, кажи-речи, и аз бях в плен на пищната ренесансова илюзия за Свободата-Братството-Равенството! В първата си книга ("Сутрин рано", 1983 г.) имам и такива наглед верноподанни редове:

Но всъщност болшевики мъртви няма!
Те все така безшумно ще вървят
през обръчи, засади и куршуми,
ще минат всеки път и кръстопът
и в днешното ще бъдат помежду ни.

  Различното в моя случай е, че плътно бях привързан към средата, в която съм се родил и в която съм се учил да мисля и възприемам света. Тази родна българска стихия ме зарежда с мерак за писане, в опит да документирам разрушаването на Отечеството ми. Нищо, че жестоко ми се е надсмивала или по-зле! – просто не ми обръща внимание. Както казваше дърводелецът-мебелист баща ми Кирил: "Какво правите по цял ден там, в редакцията на вашия вестник, а! Пишете ли, пишете ли...?" Имал съм луд късмет, че не успели да ме превърнат в свой властниците. Ай, колко леко тогава, колко удобно бих се превърнал в агитпропчик и "наше момче"!

  Впрочем, къде ли е Радуил? Ще ми се да го открия върху моята карта на България. Виждам, има село Радуй в Пернишко, отдето е родом писателят Добри Жотев (1921-1997) – Бащата, както мило го наричат поетите от т.нар. Априлско поколение, но Радуил, Софийско го няма на моята пътна карта в колата. Трябва да е занемарено българско селце с мирис на оборски тор, непрана овча вълна и горени дръвца, ухание на печени чушки и лютеница, варена на двора, с аромат на зрели дюли в одаите с дъсчен под, жулен с керемида от жени, коленичили с високо запретнати поли боси и на четири крака, с присмехулно червено и бяло мушкато в дъсчени сандъчета по прозорците, с лениво подиробедно жужене на мухи и лястовичи цвъртеж. Всеки случай, надявам се, не се намира нийде другаде – ни в Хърватско, ни по бреговете на Адриатика.*****

      Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 27 sept. 2002 – edited by 7 noe. 2018

   Илюстрации:

   - Млад и любимец на студентите, Светлозар Игов, род.1945 (горе);

   - Усмъртеният в Лондон Георги Марков – Джери, 1929-1978 (долу). 

___
* Георги Марков, цит.съч., стр.15.
** Става дума за романа "Тихият Дон".
*** Георги Марков, цит.съч., стр.18.

**** На "ти", в удобната за мен роля на наивен и простак.
***** Светлозар Игов: На политическата ни култура й липсва Ренесансът,  !http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=406927 Проф. д.ф.н. Светлозар Игов, според уикипедия е велик български учен, литературен критик, историк, есеист, поет, белетрист, преводач, автор на литературоведски изследвания, студии, статии, очерци. 

***** Георги Башиянов, председател на „Екогласност” в Пловдив и председател на СДС след Славян Сапарев: Користните седесари пропиляха идеята,

 вж. https://arhiv.marica.bg/%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D0%B1%D0%B0%D1%88%D0%B8%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%BA%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D1%81%D0%B0%D1%80%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D0%BB%D1%8F%D1%85%D0%B0-%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D1%8F%D1%82%D0%B0-news323604.html Бел.м., tisss.