Публицистика – ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (3.)

   ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (3.)

   Петър Петров е автор на осем разказа, разпилени в три от книжлетата му. То е белетристика, родствена на тъй модерните в началото на ХХ век, присъщи за романтичния стил внушения за любовта, греха и за силата на нравственото начало. Жената заема ключово място в неговите сюжети, в размислите му върху греховната ни човешка природа; най-често жената е потърпевша, страдаща, но и одухотворяваща битието.

  Едрена, Кремена, Възкресена не са случайна приумица тези неособено познати имена на ключови образи, което насочва към някакъв особен вид изключителност в обикновеното наглед, делничното, повтарящото се. Ето как репортажно като въведение на Чехов започва разказът "Едрена". 

  Преди години – като ревизор на високопланинска опитна земеделска станция, стигнах с теснолинейката до малката гаричка, където дочаквах рейса, отвеждащ ме нагоре в планината. Само през студените и дъждовни дни се застоявах в опушения и нечист ресторант, изпълнен най-често с обядващи железопътни работници и с дървосекачите. Ала постоянните посетители бяха селяните, слезли от махалите наоколо. Нахълтваха и цигани – шумни и весели, които с песните и танците си разведряваха обстановката. Тогава в ресторанта настъпваше оживление и заетите в обслужването му хора се разбързваха.

  На този фон, сред пъстрото, заето със себе си множество, като разказ в разказа, следва драмата на душа, устремила се към любовта и наказана за този свой стремеж с низ унижения и пренебрежение до края на живота си. Едрена е образ на чистия човек, оплетен, окован, осъден от правилата на посредствеността. Внушението на разказа е горчив поплак за човечност и внимание към най-високото духовно изживяване; тази, която би трябвало да царства, да грее в любовта, е смазана от ненавист, от грубо, надменно, показно благопристойно, зло лицемерие. Далечна алюзия ли или реплика спрямо добре известни героини у Йовков и Елин Пелин е Едрена. За мен обаянието й се родее с класическите ликове на унижавани и озлочестени женски съдби от световната литература. Ето галерия типични характери, на чийто фон блести Едрена.

  Бабаджанка един с недодялано безизразно лице мереше, отсипваше и подаваше пълни чаши на стоящите пред тезгяха посетители. Възрастна жена – в кухнята, едно петнайсет-шестнайсетгодишно момче с почти идиотска физиономия, което се хилеше за щяло и нещяло, и между тях – друга, по-млада жена. Тя миеше посудата, изнасяше отпадъците и тогава чувах гласа й, звънък и топъл, да отпъжда кучето. Понякога само, когато навалицата се увеличаваше, изпълняваше и поръчки на клиентите.
  Като гледах как мълчаливо и безропотно се отнася към задълженията си, как грубо се обръщат към нея онези, с които работи, застиналото й лице, силно опънатите назад коси, флегматичното и равномерно тътрене на нозете й в скъсани под коленете чорапи и с подпетени обувки, имах чувство, че край нас се движи сянка от отвъдния свят.

  Атмосферата в занемарената селска крайпътна кръчма ми напомня тягостното настроение, в което Достоевски изгражда сюжета на романа "Престъпление и наказание". Находка за Петър Петров е тонът на лека фриволност и склонност към флирт у случайния свидетел-разказвач.

   – Как се казваш? – рекох й, без да знам защо, шепнешком.   
    – Едрена! – отговори тя рязко, като че ли бе очаквала въпроса ми, а очите й питаха: "Защо? С какво те заинтересувах!"   
    – Хубава си, знаеш ли?...   
    – Зная! И какво от това?... Само вреда съм имала!   
    – Не бива толкова да работиш! Млада си! Ще се похабиш без време! – впивах очи в нея. Беше едрогърдеста, възпълна, пухкава. – Ела! Седни при нас! – И посегнах да я хвана за ръката.    
    – Какво правиш! Мъжът й всеки момент ще влезе – бутна ме лесничеят. – Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!

  Следва разказът на лесничея, понеже това дотук е само въведение към истинската история на поломената любов, довела до пагубни последици. Млада омъжена, Едрена – някога весело, жизнерадостно моме, принудена дълги години да живее без мъжа си. Сама родила и сама отгледала децата си. От самотия се влюбила в друг...

   ...ума си загубила подире му. Живеела като в несвяст. Виждали я да търчи нагоре по урвите с разпилени от вятъра коси, да гази през тръни и коприва, да се свлича по сипеите, да прегазва бързеите, все обзета от онзи мъчно преодолим копнеж, със закопняло за ласки сърце.
   – Полудяла е – шепнели старите свахи, – ще ни докара беля тая севда!   
   – Не е на добре! Поличба е! – пророкували други.   
   Най-често я виждали, кога беряли тютюна или прекопавали картофите. Макар улисани в работа, селяните забелязвали Едрена, която по никое време се появявала из къра. Обзета от неосъзнато безпокойство, тя се отправяла към малиновите храсти, които оглеждала и дето я очаквали... Как е предугаждала и какви сили са я подтиквали – тя си знаела.

   – Магия й е правена! – шушукали под път и над път, докато стигнало до ушите на нейния мъж.

  Пестеливо, с бегли щрихи е представена любовната стихия, но... какво богатство от нюанси и картини, Боже мой! От дълбините на миналото иде, чувам го... жалостив напев на родопска легенда. Труден е животът тук, в планината: труд, труд и труд; въртят се сезоните, кълни тютюневият разсад, картофите пускат коренче, буренакът наваля върху мизерните нивици. И ето я Любовта – безразсъдна, рушаща забраните, нахлува като порой. "Магия й е правена!" шушукат и се кръстят, уплашени от толкова щастие, онези, за които животът е тегоба. Толкова щастие не е на добро, подсказва разумът; и в това подсказване е драмата на този онеправдан, мизерно преживяващ народ.

  Озадачава ме как мимоходом, пестеливо е подсказано толкова много. Инак сериозната литературна критика не забелязва този автор, сложила му е определението "графоман"... А пък самоукият творец докосва рядко докосвани от съвременната ужким висока Българска литература струни в човешкото съзнание, в историческите ни спомени, заложени генетично у мнозинството българи у нас. Любовта е престъпление в свят на жестоки ограничения и недоимък, настоява националната традиция; за какво се сбират наедно мъжът и жената – уговаря ни традицията, нали за да се подкрепят един друг, рожби да си народят, покъщнина да натрупат?! И престъплението следва да бъде изнесено на показ, да се знае и помни: толкова любов не бива!

  През целия ни живот едва ли не материалното и духовното, вместо да са в съгласие, се борят за надмощие; и обикновено материалното печели. Но на каква цена? – внушава да се запитаме авторът "графоман".

  Впечатление ми прави идеалната структура на разказа. Половината му обхваща наказанието за "престъплението". Накратко, озверелият съпруг, сварил прелюбодейците в плътска прегръдка, посича по погрешка вместо жена си любовника. И Едрена е отново сама. Докато съпругът й се губи по затворите, тя тежко заболява и с години обикаля по болниците. И странно, но пак в съответствие с традиционния морал на това местно население, и по-точно, на помаците: щом мъжът й излиза най-сетне от затвора, тя идва да го моли за прошка. Прощава й той, ала на каква цена!

   – Не заслужаваш прошка! Махай се!   
   – Деца имам. Те са тук и моето място е при тях – не отстъпвала тя.   
   – Не я пъди! – намесили се и жените, които ги наобиколили. – По-голям грях ще сториш! Не виждаш ли, млякото я връща. Нека да остане! Прости й! Млада била, съгрешила. Кой на младини не е съгрешавал? Хайде, бъди човек! Било, каквото било!
   – Бива! – рекъл мъжът й, след като дълго обмислял. – Ще й простя, ама искам тука, пред всички да се закълне и да обещае, че напрек на думата ми няма да върви! Че ще е мирна и послушна!

  Със сълзи на очи Едрена обещала. Прибрал я стопанинът. Но скоро на всички направило впечатление нейното усамотяване и занемяване. Не я чули дума да пророни, не видели усмивка да пробегне по устните й, бял вятър да обветри лицето й.

  Както хор в древногръцка трагедия отглася, така и жените жалостиво припяват: "Не я пъди! По-голям грях ще сториш. Не виждаш ли, млякото я връща. Прости й! Хайде, бъди човек! Било, каквото било!" То е пак онзи величествен мотив за прошката, един от любимите сюжети в Световната литературна класика. 

   Петър Петров решава конфликта в стила, характерен за Балканските литератури: прошката е формално дадена, ала в действителност, няма прошка; грехът всеки Божи ден ще се вади на показ, всички пак и пак да видят, да разказват, за назидание. Всеки ден, когато челядта сяда покрай масата, едно от местата е празно; и там се туря ядене, и там чаша вино се туря, и всеки път...

   – Наздраве, ортак! – викал стопанинът и чукал чашата си с чашата пред празния стол. – Не сме те забравили, а, видиш ли! Няма и да те забравим! – смеел се гърлено. – Хайде, жено, чукни се и ти! Чукни се с него, де! Не ти забранявам! Твой човек е! Ха наздраве, ортак!...

   Петров логично оставя образа на Едрениния съпруг на полуосветено място: за него се говори, кажи-речи, между другото:

   ...отбивал редовната си военна служба на другия край на България. Рядко идвал в отпуск, а когато си идвал, не се задържал вкъщи. Обикалял като шугав по баирите, пилеел си младините из другите махали... Заради непокорството си бил осъден от военните, та години се губел по черните роти и затворите. През това време Едрена успяла да му роди две деца, да ги отгледа криво-ляво.

  Събеседникът в "опушения нечист ресторант" ще внуши с репликата си какво излъчване носи съпругът: "Какво правиш! Мъжът й всеки момент ще влезе! Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!" Врязва се в съзнанието ми оскъдно представеният, изолиран в полусянка образ. Зад гърба му е хилядолетната представа за властния, решителния, коравия в мъжествеността, нетърпящия възражения стопанин. Ала стопанин ли е в действителност, или е развейпрах героят, Петров оставя читателят сам да прецени, особено замисли ли се над участта на Едрена.

  Жената е за обич, да украсява света, да го одухотвори – долавям сякаш притеснението на Петров, тази жена не ти е добитък – единствено за да ти ражда рожби, постелята и самочувствието на мъж да ти оправя; едното не спори с другото, но който не цени женската привързаност и хубост, дали е достоен да бъде съдник! Изневярата не иде от женското сърце, а по-често е последица от неуважение, от пренебрежение спрямо човека до теб.

  С печален акорд и изящно приключва разказът. Историята е разказана, жената се е върнала в кухнята на кръчмата, при боклука, назидаващите я викове и кучешкия лай, двамата случайни посетители на това занемарено, забравено сякаш и от Бога място са обронили глава пред празна чаша...

   – Страшна е понякога човешката участ! – завърши лесничеят.   
   – А още по-страшна е мъстта! – додадох аз.

  Имало е период в националната ни литература, когато романтическото светоусещане и подход са се състезавали или успешно са се допълвали с материализма на критическия реализъм. Най-добрите между разказите на Петров възкресяват романтизма в наше време, съединяват изпокъсаните нишки на генетичната ни връзка с фолклора (легенди, предания, поверия), с исконно българската ни рефлексия (отглас, реакция) към света, в която рефлексия съзерцателният елемент, т.е. духовното, надделява. Грубият практицизъм съсипва човечността. Младите поколения българи с упоение пригласят на присъщия за протестантска и католическа Северна Америка и Западна Европа принцип "Ние нямаме приятели, ние имаме интереси" или на наглото питане от заможния простак "Като си умен, що си беден!"

  Разкази като "Едрена" възстановяват самочувствието ни на българи чрез достойнството и уравновесеността на Източното православие, най-близък до смирението на евангелистите клон от християнското учение. Ето, впрочем... къс от Послание І на ап. Павел до солуняни (ІV, 11-12):

  "И усърдно да се стараете да живеете тихо, да си гледате работата и със собствените си ръце да работите (...), да се държите благоприлично към външните и да нямате нужда от никого". 

  И още един цитат, пак от ап. Павел (Послание ІІ до солуняни, ХІІ, 14):

  "Търся не вашето, а вас".

  Самоук, служещ си с няколко чужди езика: говоримо френски и немски, пренебрегван, оклеветен, охулван през целия си живот, упорито търсещ вниманието на литературните среди в родния си град, пловдивчанин до мозъка на костите си, Петър Петров (Василен Ведров) е, въпреки всичко, оптимистичен пример за човек, източвал талант във враждебни условия: болнав, преследван от страх и съмнения, ехидно отминаван от снобите на Пловдив като поредното дълбоко провинциално недоразумение. 

   Малко по обем е писаното от него: седем или осем тихи с излъчването на печал разказа, два миниатюрни сборника с публицистика, осветена от тревожна доверчивост, че си струва да заложим повече на нравственото начало, отколкото на кресливия, толкова модерен напоследък цинизъм (особено у безпомощни, гаврещи се с българина, разхвалвани по медиите жалки автори като Христо Стоянов, Калин Терзийски, Милен Русков и пр.). Неговото творчество – мисля, тепърва ще ни служи да проумеем какви сме, що сме, накъде се е запътила, накъде върви нацията ни. Дали след американския модел цивилизована простотия или... дявол знае накъде!

  Ще ми липсваш, Отшелнико сред четирите стени на толкова познат за големия град, охлузен от ветрове и дъждове апартамент на първи етаж в жилищен блок от Тодор-Живково време. Треперещата ръка няма да пише, бъбривата уста няма да говори едно през друго за световните неправди. Две супер-лимузини мазно-мазно пълзят под балкончето ми, докато пиша за теб, и кой ли ги кара, чии ли са? Нахакани двама кокошкари се изнизват от лъскавите коли; но за теб това вече не е важно, търсачо на Любовта.

   На 13 септември 2001 г. копие от този текст предадох на "великия поет на Пловдив" за списанието му. Вероятно няма да го отпечата. Беше тест от моя страна що за птица е въпросният Пловдивски гений. Тест и за мен доколко издържам на натиск откъм властващият непукизъм и циничните чалга речитативи на някой си Криско, новоизгряващо лекенце, което всеки Божи ден лъже-националните ни телевизии ни навират в ушите и очите.

ПОСЛЕСЛОВ:

   Приключвам темата за простосмъртния Петров. В течение на месец и нещо вместо разговор то беше някакъв монолог от моя страна. Все пак, мисля си, идеята е да представя едно съвсем не меродавно мнение, че достойнство в изкуството е и да не приемаш гримасите на цинизма за талант и творчество. Изкуството древните елини олицетворявали чрез Слънцето, един от върховните богове за утрото на нашата цивилизация, Аполон, е представа за светлина и хармония в преизпълнения с бесове и суета живот на човека.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019 

Plovdiv, 7 avg. 2001 – edited by 19 noe. 2018

Илюстрации:

- Камий Клодел,1864-1943 – любимата жена на Огюст Роден,1840-1917 (горе); 

- Рисунка на гения Винсент ван Гог, 1853-1890: "Селяни ядат картофи" (долу).