Публицистика – ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (2.)

   Откъм потъналото в мрака пристанище се издигнаха първите празнични фойерверки. Народът ги приветства с възторжени викове. Котар, Тару, всички те, както и тази, която Рийо бе обичал и загубил – всички, мъртви или виновни, бяха забравени. Старият астматик имаше право: хората си оставаха същите. Но в това се криеше тяхната сила и тяхната невинност; и сега на това място, превъзмогнал цялата си болка, Рийо почувства, че се присъединява към тях.

   Сред засилващите се викове, чийто ек се повтаряше многократно, докато стигне до терасата, и сред разноцветните светлини, увиснали на все по-многобройни гроздове в небесния простор, доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне един спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, и най-сетне, за да каже онова, което човек научава при бедствие, а именно – че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение.

   Но той все пак знае, че този разказ не може да бъде летопис на окончателната победа. Той свидетелствува не за друго, а за онова, което сам трябваше да извърши и което без съмнение бяха длъжни да извършат срещу насилието и неговото неизтощимо оръжие въпреки личните си терзания всички, които – не можейки да бъдат светци и не искайки да приемат бедствията, се помъчиха да бъдат лечители.

   И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии, че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги прати да умрат в някой щастлив град.

   Албер Камю (1913-1960), краят на романа "Чумата", 1947 г.

   ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (2.)

   

   Цената, пазарната стойност на най-високи персони у нас се чете върху смръщените им вежди, изпъчената им гръд, вирнатия нос. Това е цената, която искат, за да са ти верни; можеш да ги купиш и препродадеш, и не всякога на загуба. Цената на демокрацията се заплаща от обикновения спазващ законите гражданин на Република България, не от политически шмекери от всякакъв род, галеници на медийното пространство. Ако комунизмът беше преди всичко насилие над ума, интелекта, лъжедемокрацията у нас всъщност е пост-комунизъм. Затова длъжността учител звучи иронично, но и печално в държавата на циничната любовна чалга.

   Съвест се не купува с пари, слава, служебно положение. С нищо се не купува и от никого не се страхува онзи, който е учител по призвание. Нека вдигнем очи да се огледаме какво вършат Негово величество парвенюто, лицемерът, фукльото, всички онези самозвани лъжедаскали на нацията? 

Врагове са ни не онези, с които не сме на едно мнение; нас, българите, ни мори войнстващата посредственост.

  "Мина времето на динозаврите"... За този стих от химна на училището, където работя, част от колегите си изгубиха съня. Колега, която бе и зам. директор по учебната част*, ме пита: "Жоро, аз динозавър ли съм?" Казах й: "Не, скъпа. Ти си само едно малко динозавърче". Прие го за шега уж, ала прави-струва, специално заради "Мина времето на динозаврите" комисия от литератори състави, два пъти на педагогически съвет ми се гневят, че се почувствали обидени бившите членове на БКП. И си остана без динозаври текстът, независимо правото ми на автор.

  Бележка, отпечатана в местния всекидневник "Глас" през януари 1993 г. под заглавие "Цената", подигна неодобрение сред част от колегите ми в училище! Час и половина слушам гневните реплики на... да, десет душици бяха, помня ги до една – които се причислиха към обидените. Десетимата настояват публично да им се извиня чрез същия вестник; задвижиха свои връзки, отговорни фактори в местната градска управа.

  Не бях споменал нито едно име, обаче се познали; и оттам ме връхлетя това горещене. Заболя ме не от тях, а затова че останалите деветдесетина колеги в учителската стая кротко попиваха скандала. След педагогическия съвет трима на излизане в тъмното крадешком приближиха да ми стиснат ръка, а следващите две седмици мнозинството ме отбягва като прокажен. Но сетне простиха май, размахват пръстче, усмихват ми се с печални очи: "Знаем си те. Шило в торба си ти". Демек, спогодили се торбата и шилото.

  По повод книгата на Василен Ведров (псевдоним на някогашния беден счетоводител Петър Петров) "В бездната на безверието"... Късичката ми рецензия се появи във вестник "Пловдивски неделник". По-късно поетът на Рогош Тодор Чонов среща престарелия Петров: "Брей, ти го-о-о-оляма книга си написал! Чета по вестниците..."
  Въпросната рецензия за книгата на Петров.

  Пристрастие – в най-човешкия смисъл на думата – към участта на българина, уважение към етичните норми откривам в тази книга. От нейната искрена, почти наивна поради приповдигнатия й тон проза иде полъхът на моя Пловдив като родно място на характери, от една страна, смачкани в скучното си провинциално битие, от друга – извисени до онова качество, което наричаме общоевропейско модерно съзнание. Защото сме народ, който жестоко е лъган в своята доверчивост. Как ви се вижда този самопоканил се кореспондент на вестници и вестничета, на пошли, тъй дразнещи радио- и телевизионни рубрики?

  Откривам строгата взискателност при възпитание на поколението млади българи, излъчването на достолепие и самоуважение от чистия български дом, респекта пред бащата, очарованието на майчиния силует. Тази книга връща моралните стойности на мястото им, излъчва уважение към семейството, като важна част от обществената среда за изграждане на характер. Любопитно е да се съпостави героят на В. Ведров с "хероите на нашето време" – Ехидничещият. Непукистът. Симпатягата-шмекер. Безцеремонният грубиян. Злият шегаджия – потупващ те по гърба тъй, че да си глътнеш езика. Зализаната естрадна глезла.Неврастеничният фукльо. Проспериращият подлец. Изкачващият се в кариерата си червей. Лакомото животно от бизнеса... И деликатният, но твърд глас в стила на най-доброто от европейската и световната публицистика.

  Лично аз не бих се заел с разгръщане на стари сметки. Но не мога да отрека – униженият българин е в правото си да изправи нашето "минало незабравимо" пред съда на собствената си съвест. В този смисъл книгата има драматичен сюжет. Който я прочете – а тя се чете на един дъх! – едва ли ще съжалява за развредените стари рани. Демокрация или комунизъм, общественото ни съзнание се определя от тези негръмогласни, но сурови завръщания към преживяно и изстрадано. Все пак властта преди 9.ІХ.1944 г., сочи авторът, колкото и корумпирана, колкото и жестока, и алчна да е била, мнозинството обикновени хора тогава живееха почтено, спазваха традициите и морала на българина. Бедите на България произтичат преди всичко от системно развращаваното обществено съзнание. Липсата на уважение към нацията в политическите и стопанските катаклизми направи българина податлив на манипулации от най-посредствени политически чучела. 

  Ето защо тази книга е нужна и си струва да се чете и препрочита от младия читател. Защото цената, която плащаме ние, обикновените граждани, не може да се изрази единствено с финикийски знаци. Защото все някой трябва да ни припомня от време на време какво представлява Чумата на днешния свят.

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 8-10 mar. 1997 – edited by 19 noe. 2018

Илюстрации:

- Гола сеч на 40 дка гора край Гребния канал в Пловдив (горе);

- Горящи четири сгради от архитектурния бисер в града (долу).

–––

* Цвета Иванова (1946). Бел.м., tisss.