Публицистика – ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (1.)

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (1.)

   Навършвам моите 54 години. Ходихме с Емил Калъчев и жена му Весна до Араповския манастир, сетне и до местността Четирийсетте извора край Асеновград. Знойната Re. ме последва, когато тръгнах да запаля четирите си свещици в черквицата "Света Неделя" зад високите каменни зидове на манастирския двор. Усети се, пуста женска интуиция! – шепне: "Ако не ме искаш, няма да идвам"*. Обявих на компанията, че този път не съм усетил магията, стоял съм като пън пред иконите. Запалих огънче и за хубавата Re., и за мене си – пред иконата на Богородица, за Чечо** – пред иконата на Иисус, за мъртвите ми родители, да е светъл споменът ми за тях – там, в ниското, в тавичката с пясък пред иконата на Христос.

      ***

   Починал Петър Петров (или Василен Ведров) – един от героите на тези записки. Споминал се на 4 юли от рак, това – на деветдесетия ден подир смъртта на жена му Райна Сарафова, за мен леля Рени от копривщенския род Каблешкови. Съобщава ми за Петров Емил*** по телефона от дома на Чонов в ЖК Тракия; на Тодор Чонов някой му обадил пак по телефона.

   Видяхме се тримата в кръчме край пазарчето за зарзават в ЖК Тракия. По-късно с Емил седнахме в кафенето на ъгъла срещу блока на Петрови, улица "Съборище" № 5, ако не се лъжа. Отскочих да прочета некролога; изненада ме – човекът починал на 4 юли, мен ми го казват днес, 10 август, като новина. Сантименталният, мнителният, докачливият, изпълненият до вежди с подозрения Петрович**** ще ми липсва, въпреки че престанах да го навестявам след смъртта на леля Рени. Бях му обещал да му гостувам заедно с преподобния Марин Кадиев, ала незаинтересоваността у Марин, нехайството, безобразното му отношение към простосмъртния Петрович послужи за оправдание и на моята ужасна немарливост.

   Отиде си от нашия свят писател, когото мнозина тук продължават да възприемат като графоман, а той всъщност бе по-честен към изкуството от мнозина титулувани, вписани в нашенската литературна енциклопедия чиновници в изкуството. Бързаше да си издаде писанията не за облага, не и да се изкипри пред властта, както сториха мнозина т.нар. соц.реалисти, а с невероятното ожесточение на саможивец, решил да документира как болшевишката държавна машина мачкаше самоуважението, но и таланта дори у най-нежните и най-достойните край нас.

   За Петър Петров тепърва ще се говори. Той бе типичният дисидент, т.е. в известна степен симпатизиращ на комунистическата химера, отраснал в семейство, плътно, приятелски свързано с малко известния у нас Кръстю Раковски (1873-1941)*****, но достатъчно честен да каже истината на глас. Е, агитката местни пишещи му отвръщаше с пренебрежително мълчание, ехидни подмятания, дори – колебая се дали това да не го разкажа някой ден по-обстойно! – с опит да го изнудят за пари известни в местните лит. среди любимци, като Тодор Биков (1957-2016) и Добромир Тонев (1955-2001). Преборя ли се с отвращението към ровене в низости от страна на всепризнати писатели и поети, може и да разкажа.

   Не-е, не беше обаятелна личност Петрович! На мнозина галени чеда с добро самочувствие им тровеше спокойствието; но какво ли да очакваме от счетоводител, от човек, който цял живот е раздиплял кирливи ризи!? Беше се наситил да се диви на самодоволни престъпници с власт, и кой знае защо, страхуваше се, че някой тайно го следи, за да го убие, за да го изличи от земята.

   Този мил страхливец и заядливец е може би един от най-деликатните характери, до които съм се докосвал. Леле, какви Пунически войни води да го приемат за свой местните литературни говеда! Предупреждавах го, че им доставя удоволствието да се гаврят с него, да му се надигат, да го унижават, но това признание явно му е било необходимо, за да погледне светът със сериозно око написаното от него.

   Строго погледнато, основна сила на писането му е документираната гадост и скудоумие; а това не е чиста проба висока литература, изящно изкуство, абстрактни образи и събития, но самият скапан живот на две поколения българи между 1930 и 2000 г. – период, когато се вкоренявал комунизмът тук и се разраствал като ракова метастаза: болшевизация изпървом, суровият сталинизъм – после, развихреният "социализъм по съветски модел", рухването (уж!) на едномилионната към края на 1989 г. Българска комунистическа партия, манипулациите с т.нар. демократична опозиция, укрепването на Съюза на демократичните сили (СДС) и на низ ефимерни партии с гръмки имена – уж антикомунистически формации, а бъкани с бивши партийни секретари, кадрови офицери ченгета, любезни доносници на Държавна сигурност. И се разпиляха като облак ято черни кресливи врани по всички партии на обзета от еуфория България. 

   Дисидентът, което всъщност значи: несъгласният, отклоняващ се от праведниците доскорошни партийци на БКП Петров нямаше как да бъде радушно приет за свой в стройните редици на самодоказалите се жарки новоизлюпени борци за демокрация; пък и амбициите му от годините, в които бях по-близък с него, се ограничаваха преди всичко до сферата на псевдо-литературното местно общество от провинциални сноби. Не-е, не беше удобният свидетел на подвизи пост-фактум Петър Петров; знаеше той истината за тях, та ги е плашела вероятно неговата скрупульозност, моралът, който беше възприел от патриархалната честност на градския еснаф, на българина стопанин от епоха преди Деветосептемврийската революция на нравите.

   От 1993 до 2001 г. Петров сколаса с помощта на приятели, с дребната лепта на случайни и неслучайни съмишленици и със свои средства да извади на бял свят шест малки по обем книжлета, напомнящи по-скоро ученическа тетрадка от петнайсетина листа:

      "Погребаха ми сполуката" (32 страници),

      "Кремена" (32 с.),

      "Възкресена" (32 с.),

      "В бездната на безверието" – І и ІІ (общо 136 с.),

      и една... която не знам със сигурност, 

все в малък тираж и на най-евтина вестникарска хартия. Тези книжлета му носеха радостта, че е осъществил мисията си на Малък човек, свидетел и коментатор от своя позиция на случващото се след паметната за нас 1989 г. Обществото на местните пишещи прие книжлетата му за стандартен тип графомания, отмина ги, както често и не само тук става спрямо неудобни за конюнктурата, с пиперлива насмешка или нежно безразличие.

   Беше израснал в средите на комунисти или симпатизанти на комунизма като мечта, но никога не се назова комунист, въпреки че го болеше заради сриването на тази негова младежка илюзия. Беше личност, показателна с поведението, с житейската си мелодрама на Малък човек, неканен съдник и коментатор на събития, както би ги тълкувал непредубеденият съвестен гражданин на Републиката.

   Не е редно да го противопоставям на известни негови събратя по перо, творящи оперативна публицистика и висока литература; той си има свое местенце в пейзажа на пишещите. Да, недоработен, неразвит талант, но за отминаване ли е фактът, че ни остави толкова поводи за самооценка! Ами че в крайна сметка, за кого се пише литературата – за самонапомпалите се плондери по върховете на местната или националната ни чиновническа и партийна йерархия или за простосмъртния, каквито сме по мои си сметки над 96% от българите в днешната ни ограбена от мекерета и пратеници на чужди държави България!

    Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019 

Plovdiv, 7-10 avg. 2001 – edited by 18 noe. 2018

Илюстрации:

- Черквицата Света Неделя в двора на Араповския манастир (горе);

- Мъртвият умира не в гроба, а в паметта на останалите живи (долу).

___

* Четирийсет дни по-късно щяхме да се разделим след десетгодишна любовна авантюра.
** Синчето на Re., вероятно плод на връзката ни.

*** Писателят Емил Калъчев (1932-2013).

**** Петрович го наричах на подбив, може би защото сърбите са ми някак смешни с тяхното честолюбие на нация, която все яде пердах, и все пак свято пази своята национална гордост.

***** Висш фукционер в администрацията на Сталин, един от най-интелигентните чиновници във Външно министерство на болшевишка Русия, убит впоследствие от Сталиновите НКВД-ейци. Бел.м., tisss.