Публицистика – НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (2.)

Qued antea fuit impetusq nunc ratio est.*

НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ

    Продължение

    14.05.2001.

   "Колкото по-развита е рефлексията, толкова повече тя умее да се владее."** Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, демонизирайки опонента, открай-докрай зачерквайки качества и човешки черти у него. Ето, това прави, това демонстрира напоследък писателят Николай Хайтов! Не виждам начин да се съглася с него; не обичам простака, пък ако ще да ми се явява и в образа не на Хайтов, ами на султан Сюлейман Великолепни.

   "Интересното винаги съдържа една рефлексия към себе си, така например в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя творец. Едно младо момиче..." и пр. Отнесена към изкуството, аналогията с младото непокварено момиче ми изглежда твърде многозначителна (бел.м., tisss): "Най-благоприятното за едно младо момиче е да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (...). Човекът, притежаващ развито естетическо чувство, винаги ще намери, че едно момиче, което е невинно в дълбокия и в истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено..."*** 

   Тази страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на по-дълбока основа за уважение. В модерната българска проза "Диви разкази" са сред най-доброто и това е авторът сред съвременните български писатели, когото поставям, кажи-речи, най-високо; възможно ли е с лудешки натиск, макар и да има сериозни основания спрямо Радой Ралин, писателят Хайтов да ни се показва като елементарен тип, когато е автор на блестяща белетристика? 

   А защо да не е възможно! 

   "Не желая нищо, което да не бъде в истинския смисъл дар на свободата. Нека подобни средства използват слабите прелъстители. Но какво ли могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете едно момиче тъй, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е... и си остава некадърник. Аз не бих завидял на неговата наслада."**** 

   Отнесени към художествената литература, в случая – и към публицистиката, еротоманските редове у Сьорен Киркегор откриват корена на моето дразнене от навика на големия Николай Хайтов безмилостно да налага мнение, като мачка с авторитета си далеч не толкова злостни в упоритостта си характери. А може би вече е дошло време уважаван, но и толкова обладан от представата за собственото си величие типичен грандоман да бъде поставен на точното място в националната ни менажерия от шаячни характери с аромат на кисела байганьовска пот. 

  Кой съм, че да го съдя! Българин, и нищо повече. Именно като простосмъртен, мога ли да си позволя лукса да слизам на неговото посредствено ниво? Казват, когато Дяволът реши да ритне някого, рита го не с копито, а с човешкия си крак. Изкушен съм да докарам не само Хайтов, а който и да е подобен грандоман... до бяс. В такъв случай този тип самовлюбени персони са моята слабост, обичам ги точно както котката обича мишлета, както окото зад микроскопа внимателно и с любовен интерес изучава реакциите на прищипнат жабешки мускул.

  От една страна, Хайтов е голяма фигура сред българските писатели, самороден талант. Възхищавали са ме негови наброски от сборника "Вълшебното огледало", легенди и действителни истории от бита и духа на Родопския край, сценарият на сериала "Капитан Петко войвода", който залепяше моята България за телевизора, епичните разследвания върху кощунствата на идиоти с костите на Левски. От друга страна, липсата на чисто академична култура (въпреки че Н. Хайтов официално е академик), т.е. липсата на онзи тип цивилизованост – малко скучен, малко досадно любезен и скрупульозен, ала все пак необходима предпоставка за умни разговори по важни за нацията дела; та това си е чиста проба липса на възпитание, Боже мой!

  Хайтов обаче не идва на голо място, нито е първият в тази форма на безогледно отрицаване. Мнозинството от големите личности в най-новата ни история са хора именно от този сорт – наедро скроени, със замах и сякаш не с най-фините сечива: Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... И как губят тези свидни родни фигури пред личности с друг душевен строй – Климент Охридски, Евтимий, Пайсий, Софроний Врачански, Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, цар Борис ІІІ, академик Михаил Арнаудов, външния министър Иван Башев, когото, според някои софиянци по онова време (1971 г.), Т.Живковите хора умъртвили на Витоша*****.

   Едните стоят предизвикателно и героично. На вторите като да са им любими сенчестите места; а у тях именно откривам повече духовност, и те ме зареждат с повече оптимизъм и вяра за бъдещето на България.

   19.05.2001. 

  На днешния ден през 1990 г. от пловдивската печатница излезе брой 1. на строго политическия вестник "Демократическо знаме". Тщеславието ми нашепва, че тази дата ми е личен празник. Вестникът беше сред първите различни издания в пост-комунистическа България. Като редактор (глав.ред. – леле!) опитвах се да въведа уравновесен тон на писане точно в развихрящия се Пир на посредствеността******, когато след 32-те години Тодор-Живково управление наченаха да падат табутата в медийното ни пространство и зазвучаха първите кресливи речи с призиви за мъст. Поизморените правоверни партийни шефове от соца отстъпиха място на младите хищници, помогнаха им да се вградят в новоформиращата се (уж нова) политическа и стопанска върхушка, да натрупат начален капитал и личен капитал доверие сред обзетия от наивни очаквания народ.

   Спомените около правенето на вестника ми носят куп горчиви открития, ама и известна гордост, че още в онези първи дни и месеци след 10 ноември 1989 г. съм налучквал кое-що от грандиозната манипулация, на която ние, обикновени българи, бяхме подложени. Вълкът козината си мени, нрава – не! В материален, битов план съм си все същият, а най-услужливите "съмишленици", членове на онази първа от възстановените след Десети ноември Демократическа партия - Пловдив, разбирам! – гледали преди всичко себе си да уредят, да се влеят в парвенюшкия лъже-елит. Същественото е, че се представяли за едно, а били нещо съвсем друго. 

   Можеш ли да си щастлив в бягство от себе си! 

   Ето защо извършилите веднъж компромис с нравствеността все се ограждат с каменни зидове от нормалното (https://www.balkanleaks.eu/bgoc.html#bulgarian) и света на обикновения българин. Тръгнат ли из народа пък, т.е. когато излязат от луксозните си обиталища, то е шествие, празник на популизма, фалш, фалш, фалш и парвенюшка суета. Питал съм се, например, защо естрадната глезла Бисер Киров ми напомня за президента Петър Стоянов, любимия на пловдивските майнички и шефа на българските артисти "Бат Петьо". Актьорът Георги Мамалев правеше фурор на представленията си с репликата "А сега Бисер Киров – целият в бяло, целият в зъби!"

  Дребни подлости и мизерии съпровождаха "Демократическо знаме" от раждането му през 1990 г. до мига, когато ми писна да обикалям с жигулата си (натъпкана със снопове от по 200 екземпляра с новия брой) частни и държавни разпространители, павилиончета, гари, че и мои ученици срещу комисионна бях наел да ми помагат, и реших да спра вестника. Той изразяваше, въпреки всичко, моя манталитет, личната ми представа и идея за случващото се, независимо колцина и колко разнопосочни са били авторите и сътрудниците ми. Пазил съм личното им достойнство, дотам, да бъда подозиран в... мекошавост. Та така стоят нещата в този град – нормално. Ала и това няма да ми развали празника. 

  Татко мой под троскота на общинското гробище! Дърводелецо, Мълчаливецо! Не съм те разочаровал, нали? Огъвай се, тревице жилава, и да продължим този стил, зададен от християнската цивилизация и от Великите първоучители на България.

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 3 noe. 2018

Илюстрации:

- Сьорен Киркегор (1813-1855), пръв философ на екзистенциализма (горе);

- Черквата към преустроена от цар Иван-Асен II през 1231 г. крепост (долу).
___
* (От лат.) Където преди са царували диви страсти, сега цари разумът.

** Сьорен Киркегор (1813-1855), "Дневник на прелъстителя", с. 62.

*** Цит.съч., 113.

**** Цит.съч., с 151.
***** Вж. http://park-vitosha.org/%D0%B7%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%B5%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5/%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%BC/%D0%BF%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%BD%D0%B8-%D0%BC%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B0/%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D0%B1%D0%B0%D1%88%D0%B5%D0%B2/
****** Нейчо Неев: "Ега ти държавата, щом аз съм й шеф!" (Роденият през 1948 г. хасковлия Нейчо беше зам.-министър председател в правителството на проф. Любен Беров, вж. https://www.blitz.bg/obshtestvo/intervyu/neycho-neev-quotegati-drzhavata-shchom-az-sm-y-vitsepremierquot-go-schini-edna-glukha-zam-ministrka_news119134.html. Бел.м., tisss.