Публицистика – НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (1.)

НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (1.)

    12.05.2001.

 
  Може би има и щастливи изключения, но те, според мен, са изключения, потвърждаващи наложилата се през последните десетина години идилия в горния курс на Българското училище. Днес там царства безкомпромисна съпротива срещу учителя като нравствена институция. В известен смисъл Учителят, ала не възпроизвеждащият папагалски чужди, заимствани пози чиновник – даскал сред 15-19-годишните българи, е последното оцеляло усилие да се удържи достойнството на личността в България.

  Младите едва ли ще разберат какви унижения съпровождат учителското поприще в години на тоталния хаос в държавата ни; липсва им опит, дори сянка от старание им липсва, за да усетят тази лична драма. Те са свежи, напористи, с добро самочувствие – и в това не би имало нищо лошо, да не беше тази великолепна младежка жизненост отлята в бронзови гротескни форми на наглостта и липсата на домашно възпитание.

  Вилнее злобна гавра с учителя. Мога да изредя случаи, и не само от моята педагогическа практика, но и от време, когато съм бил ученик в една от пловдивските гимназии, когато беше в реда на нещата в ІХ-ХІ клас паралелките да са седем, осем, и то препълнени с ученици... Защо е тъй! Учителите ли са причина? Дали нацията поначало е невъзпитана, груба, цинична спрямо всичко духовно?

  Не смея да обвинявам младите: те следват модел на поведение, който обществото на нашето поколение българи задава. Вижте какви хъшлашки схватки се водят по нашите медии! Нарушаването – ала не мимолетното нарушение, а направо стремителното, целенасоченото разрушаване на всякакви неписани закони на благоприличието, на двехилядигодишната ни християнска цивилизация се приема у нас за тържество на егоизма и самодоволството. За уравновесеност, уважение към човека и смирение като че вече не може и да се говори.

  Обричаме сегашното младо поколение българи да бере в бъдеще все същите плодове на неандерталщините, от които толкова страдаме като нация. Имам си моите възражения на мислещия срещу недомлъвките на Симеон Сакскобурготски, ала чувствам – масовият българин веднага, за някакви си два месеца от появата му на политическата сцена, го обгради с доверчивостта на народ наивен,, наплашен от доморасли безскрупулни политици, от безгръбначни интелектуалци.

  Потресени сме от себе си и няма как да го признаем с ясни покаяния, понеже сме упорити, понеже сме израснали в лапите на лицемерстващи партийни вождове. Сочеха ни партизаните като пример за честно служене на Отечеството, а оцелелите след Девети септември 1944 г. партизани с много малки изключения бяха изтикани в сакралните пространства на митологията и фалшивите легенди; ако все пак бяха стойностни личности, държаха ги далеч от пряката власт, ползваха ги като първа отбранителна траншея за подчинение спрямо СССР.

  Завръщаме се при корените на своето, но сме объркани. Какъв вой от бесове се надигна, как най-отвратителната тиня шупна на повърхността и ни замъгля зрението! И за всичко това ни отмъщават сега идещите подир нас. Нямат романтичните ни илюзии, липсва им и добрият пример. Ние не можем да сме пример за тях; пример за тях са Николета Лозанова, Митю Пищова, Фънки, Лорд Бул, та ми е тягостно заради всеки истински Учител, когото невежествената тълпа от напористи млади с проклятия разпва на кръст, докато бленува как някой идва на бял кон да ни оправя батаците.

  Българското училище днес смърди на нравствен разврат. Не съм си и представял такова пренебрежение, толкова нехайство към възпитанието и правилата, събрани на едно място. Лицемерието по Живково време не вонеше толкова! Да си учител в прекия смисъл на това понятие вече си е героизъм. Критериите от миналото – отречени; по камбанарии и минарета джуджета на духа възвестяват закона на джунглата, цитират внимателно планираната отвън нравствена разруха в държавата, кой знае от какъв зор назована демокрация, а то е власт на цинизма, непукизма, алчността. 

  В този ред ето стихотворение, писано вчера през четвъртия и петия учебен час, докато готвех табло със снимки от време, когато Училището изглеждаше (поне отстрани) мечтания Храм на науката и възпитанието.

ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО

Което е било, си е отишло,
и все пак в нас е още живо то –
навярно спомените са излишни
като варак, подобен на злато.

Училище, с теб бавничко стареем:
звучат различно детските ята,
ала учител просто е идея –
учителят не може да е стар!

Науката е храм и плодна нива –
да се погледнем честно във очи:
животът е една голяма книга
и школското звънче докрай ечи.

  Налепих едрите цветни фотографии от 1983-85 г. с оживени, ведри лица на учители и ученици, с българското знаме, в униформи (всяко училище с различна униформа), фанфарна музика, светнали от слънце класни стаи; и по средата с флумастер нанизах текста, писан за срещата тази надвечер с бивши випускници. Каниха ме, не отидох. Какво да им река, пък и що ли!

    13.05.2001.

  Един съсед чат-пат ми гостува: играем шах, кафенце пием, чай, някога – бира, бъбрим за вестници, политици, известни писатели и прочие. Някога той, Георги Въргов, родом от Златоград, но с родови корени нейде откъм Егейска Тракия, рецитирал стихове пред бачкьорите в завода. Гласът му е плътен, изразителен: мъжки глас, който внушава респект. Казва: "Не ми е удобно пред жената и сина, но като остана сам-самичък вкъщи, пак си ги казвам онези любими някогашни стихотворения. Не съм забравил, прави ми удоволствие добрата поезия".

   От тема на тема, па захващаме спор за отношенията между български двама писатели, Хайтов и Радой Ралин. И понеже е ревностен читател на Хайтовите статии във вестник "Нова Зора", Гошо се горещи срещу Радой Ралин: как може Радой Ралин да е бил до такава степен безскрупулен, все в този ред на мисли. Опитвам да обясня, че не прави чест, не е достойно писател с авторитет, какъвто е Николай Хайтов, да слиза толкова ниско в лакърдиите, с който се появява пред публика.

  – Лошият тон – говоря на приятеля – подбива стойността на изреченото. Недопустимо е това да върши умен човек; за глупака може, но за писател, не писарушка, е недопустимо нагло, по кавгаджийски да влиза в спор.

  – А защо не! – инати се Гошо. – Хайтов казва истината. Ето, аз, например, бая време съм вярвал на Радой Ралин и написаното от него, слушал съм как хубаво говори за демокрация, за права и свободи. А пък всичко у него било двуличие. Ами че Радой Ралин куп гадости е извършил! Да не беше Хайтов, тези работи откъде бих ги научил?! Не ми говори повече, Ралин бил много подъл човек!

  Горещи се, нервира се, и се чудя: леле, какви непоправими беди може да създаде личност, който не успява да се задържи на нивото на свише дадената си дарба. Талантливият писател, артистът е духовен учител на нацията. На учителя не е позволено да говори невъздържано, да се явява чорлав, с изпулени от ненавист зъркели, колкото и за праведен да се има. Че нима в точно злата разпаленост е натискът, манипулацията над всички ни. "Истината носи спокойно сърце" – твърди Уилям Шекспир (1564-1616). За да си изработя мнение, нужно ми е вътрешно равновесие, а не дивак с юмрук и назидателни гневни речи да блъска по вътрешните ми везни. За мен това е посегателство, изземване на основно лично право.

  В японското общество насред разтерзана и обезверена Япония подир Втората световна война неслучайно водеща е идеята, че възпитанието на една нация се започва от възпитанието на възпитателите. Не ме вълнува прав ли е Николай Хайтов и доколко е с Истината, не ме вълнува и Радой Ралин дали му е дал достатъчно поводи да говори така срещу личността му – важното, според мен, е, че стойностни автори в Българското духовно пространство сами се сриват пред учудените ни от изненада очи.

   Защо в България всеки едва издрапал над нивото на простосмъртните се изживява в ролята на вечерял с Бога? Ако то не е простотия, обзета от грандомания (така присъщи на Глупостта), какво друго е! И резултатът от тези упражнения е, че никой никого не слуша, всеки живее сам със своята велика, неоспорима, крайна, и именно затова жалка "истина". На простака всичко му е пределно ясно и той кипи от мерак да раздава присъди.

    БЕЛЕЖКА от 7 януари 2007 г.:

  Разговорихме се вчера с отец Иван Георгиев* от пловдивската черква "Св.св. Кирил и Методий" и още двамина на пет-шест метра от ямата, която тъкмо двама цигани засипваха и буците пръст още трополяха върху капака на спуснатия на дъното й ковчег. Ритуалът по погребението беше завършил, отецът бе изприказвал утешителното си слово за смисъла на човешкия ни живот, за нравствеността като висша санкция и промисъл, с колоратурен баритон бе изпял черковното си песнопение, докато опечалените близки и съседи на 77-годишната Катерина минаваха за Последно сбогом!

  На двайсет метра от нас тъкмо ми бяха посочили гроба на известния от Тодор-Живково време архитект Боян Чинков**, починал през 2002 г., едва разчетох цифрите върху плочата, дето са имената и на родителите му. И значи, Ангел, пръв приятел на братовчед ми Георги, подхвана темата, че се сбрали все някогашни хлапаци от Кючукпариж, а отецът – около 55-годишен, достолепен, по патриаршески побелял, внезапно рече: "Това днешното младо поколение е отчайващо посредствено в сравнение с нас и нашите родители. Влезте в Интернет да видите какви идиотщини ръсят младите! Нищо свято няма за тях. С всичко се гаврят и се подиграват. Към никого не изпитват капка уважение".

  Мислех да възразя; но като чух другите двама – 69-годишният Ангел и 52-годишният Стефан, какви ги редят, само рекох, че ми е добре известна младежта, понеже преподавам на 15-18-годишни днешни българчета. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 2 noe. 2018 

___

* Отец Иван Георгиев, 1950-2007 почина внезапно на 11 септ. с.г. (вж. https://dveri.bg/3akrk). 
** Арх. Боян Чинков, 1899-1979 (вж. http://www.librarysm.com/chinkov.html); говореха в Пловдив, че за него лично се застъпил пред някогашните ни управници Шарл дьо Гол. Инак другарите одма да са го пъхнали в концлагер, или по-лошото – да са му светили маслото.

    Един от неговите безбройни анекдотични случаи. Уговорил се в мекичарницата срещу пловдивската Централна жп-гара, че плаща цялата им сутрешна продукция, излязъл и се провикнал: "Насам, народе-е! Днес мекиците и бозата са на вересия!" Че като се юрне онзи ми ти народ, ще се изпотрепе. Блъсканица, олелия до бога, кавги. Чак на гарата се чува. Изнервени, чорлави, злостни... натискали се обичайните кротки до онзи ден клиенти към авантата. Някои па се редили по четири-пет пъти и пак се натискат, пак с шамари, колена и лакти, със зъби и нокти към мекиците и бозата напират. Появил се и милиционер ред да въведе; взел си и той от безплатните вкусни мекички, посръбва си от бозичката, с пълна уста пита: "Ти-и сеа, другарьо Чинков... по къв повод, що черпиш?" Ахитектът отвърнал, ама по-височко, че повече кибици да чуят: "Ей така ще сме, другарю старши, при комунизма, на всеки според потребностите, и хем без пари, хем колкото му душа иска!"

    Друга история. В магазина за обувки срещу някогашния НарМаг на пловдивската Главна (търговска улица в центъра), в най-многолюдната блъсканица избира си арх. Чинков обувки, обръща ги, опипва подметката и все недоволен. "Какви ги желаете?" – пита го продавачката. "С по-големшки грайфери – рекъл, па се обръща към кибиците: – На тези тук грайферите им плитки. В комунизма по мед и масло ще ходим, та да не се пързалям!" Бел.м., tisss.