Story – УЧИТЕЛЯТ, КОЙТО НЕ ИСКАШЕ ДА РАБОТИ С ОЛИГОФРЕНИ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

УЧИТЕЛЯТ, КОЙТО НЕ ИСКАШЕ ДА РАБОТИ С ОЛИГОФРЕНИ

    Шестокласниците до миналата есен имаха един учител – Пламен Василев, ама учениците му викаха бай Панчо Мекото. Не че беше блага душа. Ами! Карък си беше. Ама си имал любим лаф: "Какви ученици сте вий, бе-е-е! Какво знайте, бе-е-е? Знайте само на хляба мекото". Учеше децата да говорят и пишат по български, а той – цапнат в устата: наричал ги галфончета, дембелчета, смотанячета, в миг на умиление приласкавал ги с лаф, заимстван от любимия на поколението заможни родни педали Милко Калайджиев, "Елате, пиленца на батко!"

    Случило се в този шести клас едно от момченцата още да не знае да чете. Въпросният Филипчо бъркал и собственото си име, буквата Ф не успявала да му влезе в ума. Бъркал я с В или З. И тези В и З му се стрували закръглени като най-заоблените части на женското тяло. В, например, му напомняла цици в сутиен, а З – женско дупе без гащи.

    Неведоми са пътищата Господни, неведоми са и пътищата на Познанието. Чудно ми е според тази Филипчова система какво общо имат В и З с нещастната Ф. Последното особено нервирало господин Панчо. Та нали именно господин Панчо със зъби и нокти го дотикал, добутал, довлачил, дотътрузил криво-ляво този мизерабъл* до шести клас! То не били кандърми на четири очи с колегите-педагози, то не били увещания, тържествени клетви, че "видите ли, колега, Филип сега бъкел не знае, обаче през ваканцията, като си седне на задника, ще навакса с учебния материал", ще му узрее кратуната, с други думи казано, всичко ще си назубка мо та мо**, както се изразяват французите.

    Две години Филката живот си живял под крилцето на своя класен. Мъчил го бай Панчо да чете – с поощрения пред другарчетата му и с мекошави заплахи, че ще го остави на изпит, ала не го научил. И ето че в пристъп на велико отчаяние от природната тъпота на своя ученик, изнервен, потресен от отчаяние, Мекото като лъв от африканската джунгла изревава един слънчев ден пред ошашавените шестокласници:

    – Аз с олигофрени да работя не ща! – Подир което измерва греещия като месечина Филка от върха на патъците до щръкналия перчем, вдига си чукалата, грабва си палтото, шапката, чадъра, дневника, забравя междувременно очилата и напуска онемялата класна стая на VІ-в.

    Харно, ама да вземе Филип да разправи това с гордост на татко си:

    – Пък господинът по български днес, тате, ми каза, че съм олигофрен. Хем пред всички деца ми го каза. Това е похвала, нали, тате?

    Вдига се онзи ми ти побеснял българин и трап-трап-трап, нахлува в училищната светая светих баш през голямото междучасие, в голямата гюрултия и блъсканица:

    – Ти ли си даскалът Василев?

    – Аз съм.

    – Наричал ли си сина ми пезевенк? – Объркал диагнозата "олигофрен" с изразителната турска дума "пезевенк", която – като на стар коцкар, по му била позната.

    – А-а, не съм казал таквоз нещо, аз само...

    – Признай! Няма много да боли. Само два ще ти обърша, и те оставям – напира онзи. – Ако не признаеш, влизам да питам дяцата.

    – Ама вий какво, вместо да ми благодарите! Какво сте се лепнал за мен? – по интелигентски запротестирал Панчо Мекото.

    – Добре тогава! Ще разпитам – отсякъл таткото, и понеже звънецът тъкмо биел за влизане в учебния час, намърдал се суен-буен с децата в класната стая, издумкал с юмрук по и без това разрушеното, подпряно с тухла да се не клати, учителско бюро:

    – Юнаци, чуйте кво питам. Каза ли даскалът пезевенк на Филип?

    – Не каза пезевенк, каза олигофрен – обадили се звънливо неколцина от приятелчетата на Филю.

    – О-о-о-лигофрент, значи. Още по-зле! – ударил се по чело таткото, па отбръмчал да се жалва при господин шефа на училището.

    Викат Панчо в кабинета на директора, и както Балканджията Йово от онази песен за църни арапи мераклии по кръшната бяла Яна, хем го питат-разпитват, хем мярка му вземат, къс по да го режат, може и да го пожалят, но чест и достойнството му на българин одма ще му отнемат.

    Отрекъл. Не бил казал пезевенк. Думата "пезевенк" не била в неговия речник. Знаел я, но не я употребява. Позволил си принципно да се изрази по въпроса.

    – А именно? – любезно го подканил училищният султан да изплюе камъчето, да се навре самичък в киреча.

    – Казах "с олигофрени да работя не ща". Това казах! Тъй да се рече, по принцип го казах, не конкретно.

    Подир което изявление между двамата янкеседжии*** и нашия даскал бай Панчо протекъл следният научен диспут.

    Бащата:

    – Значи, даскале, според теб синът ми е олигофрент?

    – Не съм казвал таквоз нещо.

    – Е, па що си го нарекъл олигофрент, като не си казал?

    – Казах само: с олигофрени не ща да работя.

    – А-а, не щял! Харно... Ама за сина ми си го рекъл?

    – Не-е-е! Синът ви не е олигофрен. Вашият Филип си е нормално дете, което, вярно, по-бавничко усвоява родния български език, но и той се учи, даже бих казал, нормално се учи – отбивал атаките с възможно най-мек и сдържан, най-благ гласец Балканджията Йово.

    – И не щеш да учиш моя син?! – продължавал да се нервира онзи сербез-чалмалия, таткото, оладжак****.

    Тук с целия си авторитет, който му давала властта и Министерството, се намесва господин директорът на училището:

    – Как няма да иска! Това да не му е концерт по желание? Нали именно за това му се плаща! Нали именно с такава цел общината харчи парите на данъкоплатеца! Нали на трудовата борса безработните даскаля по роден език се прескачат като зайци в Австралийската джунгла.

    – Ще я проверя аз таз работа – завъртял глава таткото. – За кво ви се плаща и кви ги редите с мойте пари.

    Без да ще, докачил училищния шеф, който в недалечното минало бил обикновен прост заварчик и оксиженът още му се явявал в кошмарите нощем да му гори зениците насън. Знаел си той, ох, много добре си знаел колко лошо е в България да не си началник. Помнел как заради свидното началническо право да си клати краката, кафенцето на спокойствие да си сърба и да пунтира загриженост с моливченце в ръка пред вестника със судоку, кръстословиците и хороскопа за деня... как баш за тези благинки на типичния нашенски дембелин-хамелеон воювал някога в зората на Демокрацията и как особено в славните години на СеДеСе с кървава пот на чело кършел като чист мюсюлманин дълбоки метани, ръка и задници целувал, на табличка кафенце носел на големците, препускал като куриер на СеДеСе в местните избори, с грес, лайна и катран плескал по зидовете и портите на червените думбази лозунгите "С голямата синя метла да изметем малкия червен боклук!", "Смърт на комунизма!" и кой знае защо "Национализмът е последното убежище на тероризма".

    И значи, представете си, моля, какъв фал, някакъв тъп даскал вода да му подлее. Кръвнишки впива взор в своя подведомствен, пламенно го изпсувал наум, а към бащата на олигофрена пуснал струя първокачествен зехтинец:

    – Ний от училищното ръководство много сме ви задължени, че ни уведомявате за тоз непростим пропуск. Ще докладвам и аз от своя страна лично в Инспектората за случая. От своя страна, и ний (заговорил за себе си в множествено число, като същинский потомствен аристократ) строги мерки ще вземем повече това да се не повтаря.

    – Ама ха-а! – изпуснал част от парата онзи космат мъж отсреща. – Син ми е отлично развит, даже от другите бая по-развит. И след като плащам данъци на таз ваша шибана държава...

    Споменал вълшебната думица "данъци", от която дума завира кръвта на всеки що-годе нормален средностатически българин, турен в ролята на овца за доене, стригане и разплод от новата прогресивна, демократична и прочие власт, и отново подхванал рефрена:

    – Син ми е олигофрент, ама аз мамицата ви! Ще ви го начукам аз вас! Два ката ще ви го начукам!

    – Нали се разбрахме, че не е? – измънкал Панчо Мекото.

    – Ами като не е, що си рекъл, че не щеш с олигофренти да работиш, бе? Щот син ми е олигофрент ли? Що не си го рекъл за друг, ами за син ми си го рекъл.

    – Не съм имал сина ви предвид, а тъй, принципно.

    – В него си гледал, признай!

    Притесненият Панчо, подир шефа си и той, посегнал нежно към меката баданарка, хванал да глади по косъма озъбилия се насреща му родител.

    – Момчето за възрастта си е отлично развито. Абсолютно прав сте – почнал с фин тембър, финтирал, демек. – Вярно, още срича вашият Филип, ма-а-алко по-трудничко възприема материала, но все някой ден и той ще се научи. Нали! – хвърлил лъчезарен поглед. – Кой се родил готов научен! То, мен ако питате, и аз не чета и не пиша гладко – направил се на по-нисък от тревата.

    Обаче онзи го засякъл по бели гащи.

    – Кат не четеш гладко, кому кура крепиш в тва шибано училище? – Обърнал се към господин директора: – А бре, е-е-ей, началник! Я си виж даскалите, ве! Тоз чешит тук може ли да е даскал? Нали го чу! Ми че той не знай даже да чете. 

    И се изхрачил върху новичкия персийски килим в кабинета на шефа:

    – Хррач, флю-ю-ю-юп! Ето що син ми шест години вече... и не знай да чете. Значи, не ти, ами син ми е виноват, а?

    – Рекох, че бавничко усвоява – мигал като мишка в трици бай Панчо. – Буквите се научават в първи клас. Нали! – потърсил закрила милият от началството. – Пък аз не преподавам в първи клас. Той вашият Филип си дойде в шести клас ненаучен. Да подходим логически, аз ли нося вината? Нали!

    – Син ми не е виноват, че ти, даскале, – ехидничел онзи, – не си отбираш от занаята! На туй отгоре наричаш сина ми пезе... олигофрент.

    – Не съм го нарекъл.

    – Ама си го рекъл.

    – Казах "с олигофрени да работя не ща". Това казах!

    – Че недей работи, бе! Оди копай гробища, оди чукъй камани. Някой да те е вързал в училище на завет да киснеш? Ама ха-а-а! Виж го ти него!

     Да излязат от омагьосания кръг, за четвърти или пети път се намесва шефът. Наредил учителят Василев собственоръчно и доколкото въобще му е възможно по-обстойно да опише (натъртил на "по-обстойно") как се случила тази работа: при какви обстоятелства била изречена фразата "Аз с олигофрени да работя не ща", точно в коя посока е гледал, правил ли е заплашителни жестикулации, бързо или провлечено е изрекъл фразата; върху точно коя дума наблегнал (логическото ударение, демек, къде е турил), с каква височина на гласа, в коя част на класната стая се намирал: зад бюрото, пред бюрото или между чиновете.

    От един миг нататък изглеждало сякаш бащата силно настоява синът му да бъде изкаран малоумен. Най-сладкото в цялата история е, че докато големите мъже горе, в директорския кабинет водели тази недотам тънка дипломация, олигофренът цъфтеше и се разхождаше важен като пуяк из училищния двор, наляво и надясно обясняваше защо на господина по български му свиват перките в онзи кабинет с алените плюшени пердета и дебелия персийски килим.

    О-о, цялата работа така яко се размириса! Учителят Василев употреби, образно казано, две кофи мастило, приложи куп изявления, изложения, обяснения, допълнения, както и дванайсет броя цветни фотографии:

    1) сред учениците, усмихнат ведро, в коридора на ІІІ етаж,
    2) замечтан зад прозореца на класната стая на VІ-в,
    3) вглъбен над купчина писмени работи от VI, VII и VIII клас,
    4) записва в голямата материалната книга темата на урока,
    5) дружелюбен и с тебешир в ръка пред черната дъска,
    6) настоятелно учтив, разперил ръце пред черната дъска,
    7) усмихнат над разтворения учителски дневник,
    8) изнася сказка пред таблото с пътни знаци на КАТ,
    9) помага на млада колежка да си подготви урока,
    10) беседва с леля Марийка Станева – чистачката,
    11) беседва с параджията бай Ламбю Кичуков,
    12) кове лозунг "Добре дошли!" върху училищната фасада.

    Представи документи за утежнено семейно положение:

    а) нервна съпруга с депресия и диабет,
    б) тъща с болни бъбреци и хипертония,
    в) декларация за имотно състояние, заверена при нотариус,
    г)  показания на съседи по местоживеене,
    д) дипломата си за завършено висше образование,
    е) служебна характеристика от метео-станцията на връх Ботев (?!),
    ж) заключения от кардиолог и от психото (местната лудница),
    з) документ за участие на дядо му в боевете при Чаталджа, 1913 г.

    Въпреки солидните факти и аргументи за благонадеждност, не се посвенили лешоядите от Министерството да ровнат и из архива на Военното окръжие поради каква – действителна или мнима, причина наборникът Василев Пламен от с. Миндя, Сливенско, в далечната 1962 година бил с двайсетина дни отложен от военна повинност, а в самия край на военната служба, пак двайсет дни преди наборите му, военните власти го пуснали в цивилизацията.

    И това им се сторило недостатъчно да осветят истината, та от София, от най-горния клон на йерархията в Образователното ни министерство се приземи сред нас тричленна комисия експерти. Как ли пропуснали в тази акция да включат ЦРУ, ФБР, КГБ, МОСАД, Интелижънс Сървис, Интерпол остава загадка. Какъв пропуск, Боже мой! Какъв малшанс! Как само не се сетили?

    Инспекторите – трима зализани тенисмени с пружинираща походка от Борисовата градина и столичен фитнес-клуб за елитен разплод на расови жребци, заразхождаха скъпите си модни костюми из училищните кабинети с пронизителния взор на Джеймс Бонд. Правиха очни ставки, експертизи, какви ли не трикове приложиха над примрялото учителско ято. В резултат на тези операции от страна на МОН***** учителите станаха по-меки от гъши пух. Скатават се тези наплашени душици в хранилището към кабинета по биология и в химическата лаборатория. В биологията, например, устроиха скривалище зад спиртосаните ембриони, а върху пищялките на човешкия скелет монтираха огледало за обратно виждане: да са наясно кога експерт с гъвкава походка на хищник се задава по коридора.

    В учебния час доскоро строгите ни учители заплямпаха възвишени едни странни приказки как ученикът винаги имал правото да изисква, как всеки добър педагог е длъжен да се вслушва в мнението на родителя, да се съобразява с общественото мнение, което обществено мнение у нас е най-наясно с истината, и прочие важни неща. Полуграмотният рабфаковец Алфонс Говедото, който ни преподаваше на куци крак роден език, поръча на приятел бояджия да му нарисува лозунг и го тури тоз лозунг с големи сини букви над кратуната сякаш да го закриля: "Васходат на нащта мила България отпочва с васпитание на васпитателити!" – заимстван барабар с правописните грешки от тефтерче на самоук родител, фен на даскала.

    Навирихме нос. Шега ли е, усетихме до каква степен са скъпи на демокрацията Посредственият, Нагаждачът, Тепегьозът, Смотанякът, от друга страна – каква амеба е учителят като такъв. Задвижиха се мощни политически сили. Впрегната бе енергия, годна да задвижи турбините на електроцентрала. Доста народ се включи да доказва, че тъпотията е най- естествено агрегатно състояние на духовността в България, че Негово величество Невежият следва да бъде уважаван и обгрижван, а – както казваше шефът на тукашната птицекланица д-р на философските науки в АОНСУ****** Иван Пипонтов – ученик на Ленин, Сталин и г-н Иван Костов, хубаво е от време на време началството ей така, профилактично да им набива чемберите на нашите кекави интелектуалци, по главичката, по кратунката да ги тропка-тропка-тропка, с юмрук, с кокълчето на сгънатия показалец или с отворена длан току да ги плесне зад врата, за да има ред и почитание и в школото, и в цялата ни държава.

    И на Филип обаче не му се размина. За да докажат на света, че става за обучение в Българското училище, подложиха го на специален тест по психоанализа. Бъркали му в носа, ушите, в дебелото черво, с електронна сонда му изследвали носоглътката. Накарали го дорде му се врътне умът, езикът му докато се оплете, като поп в празна черква да дудне:

Петко плет плете, през пет пръта преплита.
Плети, Петко, плета, през пет пръта преплитай!

и друга една скороговорка с патриотична нотка и як емоционален заряд:

Кралица Клара открала на крал Карл кларнета
в калпава кална клисура край клетото Килифарево,

и трета, според масовия вкус от епохата на победилата демокрация по американски образец и в стила на европейските духовни ценности:

Бяло платно бели бяла ми Биляна.
Биляно моме ле, бяла ми Биляно,
белиш ли платно, мари бяла Биляно,
или ми белиш бели балдъри
зарад дарено мило имане?

    Изяснило се, че телесно Филип е здрав като битолски просяк (според колегата Христо Ботйовъ*******), интелигентен колкото Стив Джобс и Бил Гейтс, взети заедно; само дето още, дявол знае защо, възприема буквите З и В съответно за гол гъз и цици в сутиен, а нещастницата Ф му се губи нейде в дълбока някоя гънка на мозъка.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 26 uli 1996 – edited 14 maj 2018

_____
* От фр. miserable: нещастен, плачевен; нищожен; беден; подъл; презрян; клетник, негодник.
** От фр. mot a mot: дума по дума, буквално повторено.
*** Изверги; според народа "янкеседжията" е душманин за поробените българи.
**** От тур.: значи, тъй да се рече.
***** Министерство на образованието и науката.
****** Академия за обществени науки и социално управление – котило за ръководни кадри на БКП. Хората на АОНСУ, наред с т.нар. рабфаковци, и днес управляват политическия и стопанския живот на омаломощена от духовната педерастия България, с разликата че вече не се гордеят с определението "комунист", а се зоват "демократи" и далаверите си наричат "демократични промени за благото на нашето мило отечество".

******* КАЛЪП ЗА УЧИТЕЛИ

Чули сте за фабриката, ала не сте чели в "Училището" на буля Блъсковица, да видите какъв пък калъп за учители е приготвил синът на дяда Блъскова. Слушайте да ви го опише "Будилникът".

Първо и първо — учителят трябва да знае нещо повече от децата, които ще учи. Второ и второ — когато ги той учи, или не учи, то трябва с очи да гледа долу на земята, а духът му да е издигнат горе на таванът, а сам той да не е в кожата си. Третйо и третйо, понеже децата ги предава на учителят сам Христос, а не родителите им, то най-тежка служба на учителят е: да запази тяхната драгоценна и сладка невинност, дорде остареят, — което е най-главната цел на възпитанието, а сичко друго наоколо (пръчка, книги и др.) са колайлъци, сир. — шарлатанлъци. Четвърто и четвърто най-после — учителят трябва да бъде: търпелив като вол, добър като ягне и телесно здрав като битолски просяк.

Мъчно се усвояват такива свойства от един учител, но с божа воля, като се поотворят тук-таме фабрики за попове-учители или учители-попове, то — "дето махнеш със сопа — таквоз добиче ще удариш".

    Вестник "Будилникъ", г. I, брой 2 от 10 май 1873 г. 

БЕЛЕЖКА: Епизодът е от ръкописа "Ламски", който започнах в часовете за писмени упражнения с учениците си от април 1994 до април 2004 г., допълван, редактиран до днес. Нищо ново под слънцето!