Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 2 май 2018 г.

Публицистика – ОПАК НРАВ БЪЛГАРСКИ

ОПАК НРАВ БЪЛГАРСКИ

Защо ли вий в мен графомана книжен
съзрели сте тъй весел и щастлив?
 Щастлив и весел, да, и аз се виждам,
но по-далеч от вас, за да съм жив!

Похвалата ви обезоръжава,
ценителите срещат ме с юмрук –
едва ли гарга рошава такава,
овации ще я споходят тук.

От тебе, мама, стока не ще стане! –
ако израсли сте с тоз мил рефрен,
като в любима турска мелодрама
към благи думи ще сте като мен.

Така че по-добре юмрук в зъбите,
ритник отзад, и ходя жив и здрав,
и нека вече повече не питат
защо е толкоз опак моят нрав.

    01.09.1998. 

   Бързичко се отрекохме от комунизма: окичихме го с най-отблъскващи етикети, дадохме да се почувства каква върховна погнуса предизвиква у нас. А дали е просто и еднозначно това всеобщо сбогуване с Голямата химера, която до вчера осмисляше младостта и целия ти живот? Дали не сме като онзи до вчера примерен съпруг, който неочаквано един слънчев ден на Българската демокрация засипва с ругатни някогашната любима?

   Пред съда на Историята, на идещите подире ни млади българи вадим със сладострастие захабеното бельо, развяваме греховете си, окайваме жертвите, себе си. Злобеем, забравяме, че в сатанинския трилър между Девети (ІХ.1944.) и Десети (ХІ.1989.) имало гориво за обърканите ни мечти, смисъл за объркания ни живот? Е, разведеният получи като че свободата, но вижте какво прави мнозинството с тази своя даром дадена свобода. Какви вълнуващи сюжети на грандомания,
алчност, егоизъм, невежество ни заляха със зловония! Доцентът, комунист и в червата Иван Костов бил днешният наш Стефан Стамболов, баш хидрологът-философ и доносник на ДеСе г-н Ахмед Доган бил днешният наш Левски.

   Тръгне ли да ловува (за пуритана: да изневерява), доскоро инертна и ленива, самката става гъвкава, предизвикателна, сексапилна. Не й пречи! Не я спирай! Тази изневяра й е необходима като глътка въздух за бързия плувец, съответства на призиви от самата й природа. Природата тътне в кръвта й, тялото бясно произвежда хормони на свободолюбието. Самата тя не знае какво става с нея; какви отговори търсиш именно от нея, какви обяснения? Отстрани се, стой си на мястото (ах, че лесно е отстрани да се препоръчва); ако е писано, ще те потърси, ако ли не, ще си спестиш поне унижението да се гърчиш като червей пред собствените си очи.

   Жалки са сладострастните 
до вчера жарки любовници, които днес така сърцераздирателно хулят своята мила Партия; затова и не вярвам на "демократите за една нощ". Всички ние, родени в годините на соца, сме – каквото и да си говорим, каквото и да вършим, негови творения. Какво искате от нас, приучените да живеем в аквариумчето на болшевизма, на чичко Сталин и вожда Димитров! В основата на всяка плътска любов има и няколко капки духовна отрова.

   Учеха ни, че може да има шаблон за щастието. Християнството дава право всеки сам свободно да избира; комунизмът предостави това твое лично право в лапите на шепа партийни вождове и шамани. Първи след Девети септември 1944 г. на политическата сцена нахълтаха фанатиците, екзекуторите, гробокопачите, рушителите с автомат и кирка. Около 1956 г. ги замениха отлично подготвените, образованите във висшите партийни школи лицемери, демагози на Партията. И едва след 1980 г. на сцената се появиха безскрупулните технолози на властта, обиграните управленци в стил Андрей Луканов: те превърнаха политическата власт в икономическа власт и пак те чрез подставени фигури ни ползват като 7-милионна маса крепостни на някаква версия осъвременен "феoдализъм с човешко лице".

   Но и най-красивата идея е както хубавата жена. Захванат ли с гнусни пръсти да ровят из плътта й варвари, хубавицата от романтичен красив идеал се превръща в проститутка. Запокитихме в селския кенеф мечтата за Свобода-Братство-Равенство като дрипа, с която мнозина вече се бяха удовлетворявали: малцината тарикати – удовлетворявали се плътски, т.е. материално, мнозина от моето поколение голтаци – духом. Които се бяха обявили за законни нейни стопани, пъргаво се отрекоха от нея. Остана сам да се пита доверчивият народ от крепостници, които се вълнуват по площадите, гушнали син или червен байряк: това Любовта на живота ни ли беше или гримирана проститутка? 

   Зазяпали се по нежните й форми, омаяни от Светлото бъдеще, което учтиво ни обещаваха, не сме усетили как животът ни премина в градеж на власт и влияние за прослойка тарикати, за днешните така приятни наглед депутати, политици, политолози, журналисти и шоумени на Биг Брадър.


Людмила Живкова (1942-1981) и Любомир Левчев (1935)

   Чета книгата на Левчев "Ти си следващият". Защо ми изглеждат бледи стиховете, които някога, в студентските години, и не само мен, толкова въодушевяваха? По вътрешен строй авторът ми е все така симпатичен обаче, усетих желание да го видя отблизо, да питам това-онова. 

   Да, бе! Какво ли което не знам може да ми каже? И все пак, за опита му да се покае (книгата) ми се прииска да му стисна ръка, и хич, ама никакви въпроси от моя страна.

    13.09.1998. 

    Влажно сиво утро. Лекият ветрец. Кряскаща високо над отсрещния блок летяща птица. Звуковите вълни: 1) от влака, който – забавяйки ход, навлиза в града; 2) от невидим пътнически самолет, вибриращ поне на десет хиляди метра височина над облаците; 3) цвъртенето на птичета в пет и половина сутринта откъм храстите край река Марица.
 
    Това... плюс определено просташкото квакане на жена с мъжествен тембър или мъж със загрубелия глас на дърт тютюнджия – безцеремонно, заядливо, с тържествуващо иронично квакане, с псувни примесено. Лай на улични помияри около разхвърляния от циганите-събирачи на хартии, хляб и метал боклук край контейнерите за смет. Ето я моята великолепна театрална сцена, декорът на записките – България в крайчеца на второто хилядолетие подир разпването на богочовека Исус.

   Изповедите на Л. Левчев оставят усещане за пропиления горд талант. Лирическият му двойник е и едно от моите лица. Писаното в едри щрихи ми напомня ситуации, преживени не само от мен. Пак същото лутане, пак същият импулс към мечтата, същите заблуди, пак същата самоуверена наивност. Само дето не съм бил толкова пластичен, така отстъпчив пред властта и влюбен в себе си колкото поета Любомир Левчев.

Върба Чавдарова (1929)

   Само че Левчев беше нашемомче. Не успях да дораста до нашемомче; девет и половина години (от декември 1972 г. до юли 1981 г.) в младежкия седмичник "Комсомолска искра" съм бил наивник, заел мястото, отредено за нашемомче (каза ми го г-жа Върба Чавдарова*, обявена за... доайен на днешната пловдивска журналистика; девет години и половина делях с нея една и съща канцелария в редакцията на "Комсомолска искра"). Връзката на Левчев с българина или с "народа", е плакатно-снизходителна именно заради гръмките му декларации в привързаност; моя милост беше самият народ; тъй че не ми се налагало да се кълна в преданост, пък и да си дера ризата по площадите на България в знак на буйна любов.

   Мен тази наша българска селва и досега ме обгръща отвсякъде, докато Левчев интелигентски се кълне в любов към "народа". И все пак изпитвам симпатия към лутаниците му, понеже – колкото и артистичен да е, си е все пак самия себе си, от себе си не успява да избяга, та жално-милно пълни с хленч книгата с назидателния й надслов "Ти си следващият". 

Георги Марков (1929-1978)

   
Легендата Георги Марков – Джери не ме вълнува. Приемам го за версия на талантлив човек, заиграл се в дяволски танц с лицемерите от върха. Не жаля заради личната му драма. Каквото търсил, намерил! Омерзението ми иде вероятно от факта, че и във физическата смърт талантът му работи срещу нас – унижаваните от партайци българи, от мекерета, боядисали се в индиански антикомунистически цветове новички демократи, накъсо – довчерашни галеници на Партията и Държавна сигурност.

   В сферата, където се раждат оценките ми за това и онова, този и онзи, е мразовито, вълци и ветрища вият, пропасти зеят, зъбери бодат небето. Тук медният грош на вдовицата тежи повече от всичкото злато на богатия. Нямам аргументи да защитя дори пред собствения си усет за достойнство подло убития Георги Марков – Джери, колкото и талантливо да са писани репортажите му,
книгите му, пиесите му.

   А бях от онези пристрастени слушатели на БиБиСи, които с велико нетърпение очаквахме "Задочни репортажи за България" като най-висше откровение. Да, критика на стопански безобразия и як вагабонтлук – това да; но сякаш го писал да се покаже пред чиновници, за които България е пул за залагане в световния покер между САЩ и Русия.

    14.09.1998.

    
Развиделява и звукът на отдалечаващ се сутрешен влак ще съпътства тези днешни записки докрай. Всичко тече, всичко се променя, а звукът на влака подсеща – всяко пътуване си има крайна спирка. На стр. 424** след посещение в дома на Хемингуей (есента на 1972 г., когато 37-годишният Левчев е втори по ранг в Отечествения фронт подир "вожда" на БЗНС др. Георги Трайков – амбулантен търговец-чорапчия от Варненския пазар в епохата на Царство България), покрай кубинските щрихи за Хемингуей, от когото като гимназист се учех как с по-малко думи се казват повече неща, Левчев пише: Спомних си формалните писма-образци, с които отговарях на графоманите, смятащи се за "глас народен".

    На уреден от Съюза на писателите семинар в почивната станция на пловдивския Текстилен комбинат "Марица" в Родопите, на 2-3 км. по пътя след хижа Здравец, през 1978 г. великият писател от Миндя, Сливенско Васил Попов, когато се обадих, че цитира от "Малкия принц" пасаж, дето го няма в книгата на Екзюпери, че го и цитира пред дванайсетината млади автори, рече: Аз не съм дошъл тук, на триста километра от София (как ги изброил триста, той си знае!) да се занимавам с някакви си графомани.

Васил Попов (1930-1980)

    Подир запой същият този Васил Попов издъхна две години по-късно в хотелската си стая на пловдивския "Новотел". Мир на гордия му талант и посредствената му душа!

   За да успокоят, да приспят – по-вероятно, съвестта си на българи, част от тези "велики" писатели от Татово време се напиваха, където им падне и когато им падне. Винаги са се намирали любители на изящното изкуство или държавна организация да заплати харчовете им за пиенето, мезетата, забавленията, музиката, компанията от местни хубавици, приобщени към високото изкуство от някой дълбоко провинциален Кръстю Пишурка. 

   Мило ми е да си припомня с какво самочувствие тази 130-килограмова Грамада от мускули и жлъч блъсна с юмрук по масичката, наобиколен от примрели във възхита и потрес палета с жълто около човката, как с жест на корифей заповяда мо-мен-тал-но да напусна онова мизерно салонче. И... не напуснах! Отделих се от палетата и възседнах прозоречната рамка. Да си беше само вдигнал задника от табуретчицата, одма щях да се метна в бодливите клони, да гушна бора отсреща. Могло е да се пребия, летейки от втория етаж на вилата, но нямаше как да му доставя кефа да се изгаври пред онези мои мили приятелчета, с неколцина от които бях участвал в поне десетина рецитала пред пловдивска, асеновградска, пазарджишка и пр. любопитна публика: Тодор Чонов (1945), Йордан Костурков (1948), Веселин Сариев (1951-2003), Недялко Славов (1952) – син на окръжния кореспондент на партийния вестник "Стършел" Слави Славов, Иван Странджев (1953) – син на писателя, драматург и журналист на БКП Коста Странджев, Минко Танев (1953), Тоня Трайкова (1955)Добромир Тонев (1955-2001), известни днес автори на оредяващата у нас четяща публика.  

   Ако у великия грандоман, някогашен боксьор тежка категория, "нашия български Хемингуей", както (вероятно на подбив) го нарича в компаниите им Емилиян Станев, титлата "графоман" беше стоварена като ляв прав в муцуната, у израсналия сред плахата чиновническа прослойка на София Любомир Левчев унизителното нарицание звучи къде-къде по-перфидно: значи, не само графомани, ами и "стремящи се да са глас народен". Виж ти наглост – да се стремят към нещо, дето само Партията може да въздаде като назначение на длъжност Тръбач на истини от последна инстанция!Първото (графоман) може да мине за личен проблем с разстроена психика и пр., второто (стремящ се да бъде глас народен) според Левчев, обаче, е политически акт, демонстрация на непукизъм спрямо Идеята и Властта.

   Че кой можеше да си позволи да говори от името на народа? Нали това право се отдаваше от властта именно като униформа с офицерски пагони! Да си обявен за писател, всъщност си бе назначение свише на отговорна длъжност в партийния апарат. Мнозина от най-хвалените у нас в България писатели и поети си бяха политически чиновници; Павел Вежинов само да спомена, а за останалите ярки писатели всеки от моето поколение четящи българи сам може да се досети.

   Същата 1972 г., когато 36 или 37-годишният Любомир Левчев пъхти из политическата джунгла на Латинска Америка сред инфантилни политици с оръжие, за да ме назначи на щат лит.сътрудник в пловдивския младежки вестник, поетът Петър Анастасов (1942) ме посъветва да посоча минимум имената на двама члена на БКП, които да гарантират за политическата ми благонадеждност. И гарантираха с подписите си върху кариран лист от ученическа тетрадка две работнички от пловдивския Електроапаратурен завод, от цеха за релета, където като редови бачкатор работеше и майка ми, дипломирана висшистка в някогашния пловдивски учителски институт "Тодор Самодумов". Баща ми – мебелистът-дърводелец Кирил, чат-пат незлобливо я дразнеше: "Надке, защо ти е дипломата, като няма работа за даскалици; дали да не я туря в рамка и да я ковна в нужника?"

   Девет години по-късно, когато ме уволняваха, в канцеларията на ОК на ДКМС секретарят на отдел "Идейно-възпитателна дейност" симпатичната Нели Пеевска*** с тенекиено гласче рече: "Жоре, съжалявам, ама Партията вдигна доверието си от теб и не можеш да останеш в нашия вестник".



    Провинението ми беше статия в майски брой от 1981 г., предназначен за защита на човека и природата; описал бях участта на десетина хиляди българи, основно млади семейства на работници, настанени да живеят в условия на изоставени от бог отвъд затъналото в престъпления и боклук най-многолюдно циганско гето на Европа Столипиново, притеснявани от набезите на обичайните нощни крадци, но и обгазявани от пловдивския екарисаж с вонята на мъртвешка трупна пихтия, изливана от отсрещния бряг на река Марица. В тази част на града заболелите от рак бяха твърде-твърде много.

   Мило е, когато сламено чучело заеме поза на гръмовержец, какъвто е случаят не само с поета Любомир Левчев. Епигонстващият по Хемингуей, и затова силно уважаван
в Латинска Америка Васил Попов и патетичното нашемомче Левчев дали не са съзнавали в онези години, че да говори от името на народа е естествено право и дълг на всеки артист, всеки човек на духа? Само че понятието "народ" го изместваше понятието "партия". Като висши номенклатури, т.е. назначени по списък кадри на Партията, произведените в сан Говорител на народната съвест лумпени и пройдохи от кръчмите бяха въздигани в лауреати, носители на отличия от постното "талантлив" до нафуканите "вдъхновен", "гениален", "епохален". 

   От позицията "галеници на властта и симпатяги" назначените партийни агитатори можеха да бъдат палави и предизвикателни, можеха да трошат стъклария и маси по заведенията на онази Татова България, можеха да си организират алкохолни запои, да размахват назидателно пръст или да се кълнат в любов към народа и Партията. Подвизите им произтичаха все от самочувствието, че се борят с "империализЪма", че се явяват карающий меч революции.
****

   Книгата на Левчев документира съсипването на талантливо поколение поети и белетристи от периода 1950-1965 г. За себе си откривам драмата на един от поетите, чийто стихове силно харесвам – Георги Джагаров.  

Георги Джагаров (1925-1995), Весо Кучето***** и Тато

   Съдбата на Джагаров е печална; дето има една дума: каквото сял, това и пожънал! Но как да изхвърля от съзнанието си на българин онези горди стихове за достойнството ни като нация неслучайна:

Другарят ми завинаги мълчи
на мокрия цимент с ръце прострени.
Той предпочел да падне по очи,
отколкото да падне на колени.
Или:
Земя като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятаган...

И онова страховито, писано в памет на Пеньо Пенев "Признание":

Ръцете ми лежаха тежки
като прекършени крила,
но аз с очите си ви плашех,
смразявах ви с усмивка зла.

И ваште благоверни дами
към мене гледаха със страст,
че любех аз от вас по-силно
и пиех по-добре от вас.

   Болшевишката метастаза заглуши може би най-българския по духовен строй и рефлекс сред съвременните български поети. Мир на душата ти, Георги Джагаров!

   През лятото на 1981 г. – година на стихийните първи работнически барикади в прибалтийските полски градове Гданск и Гдиня, кажи-речи, почти насред 33-годишнината си получих вест, че Партията вдигнала доверието си от мен, че ми изстинало мястото в "Комсомолска искра". Според тогавашната политика спрямо младите вестникари, предложиха ми да заема учителско място в току-що построено прясно боядисано училище. Обяснението – единствен съм с диплома за завършено висше образование, та като решавали в ОК на БКП как да подмладят редакцията, най-безпроблемно мен могли били да преустроят. Това им беше версията. Което значи поне, че не ме сметнали за враг на Партията и народа, а само за оказал се сред компанията нашимомчета случайно, по погрешка.

   "Вашите статии много ни допадат! – потупва ме бащински по рамото, обгръщайки ме с лапа, вторият по ранг в окръжната партийна йерархия масивният като трикрилен гардероб Димитър Димов и сочи кой знае защо през джама на канцеларията си към Централната пловдивска поща: – Сега имате прекрасната възможност да приложите на практика вашите чудесни идеи, за които четохме с интерес. Дерзайте, млади човече!"

   Като отличие за графоманството ми, шест месеца по-късно, през май или юни на 1982 г., от същите хора вероятно ме предложили за Юбилеен медал "100 години от рождението на Георги Димитров". Два месеца се правя на вегетарианец, докато една лятна вечер чувам метален глас по домашния телефон, Димитър Жутев, по онова време председател на най-многолюдния от четирите районни комитета на Отечествения фронт: 

    – Слушай, Гошо! Ела да си получиш медала. Чакаме те!

    – Не съм заслужил тази чест – отговарям колкото ми е възможно по-смирено в слушалката. И пухкавият Жутев, усетил ирония, взе, че ми се ядоса: 


    – Ей, момченце! Медалът ти се дава за гражданска доблест и смелост. Ела да си получиш тенекийката и ми се махай от очи, да не ти се стъжни животецът. Някой горе ще си мръдне само малкото пръстче, и животът ти ще стане ад. Зарежи ги тези демонстрации. Имаш две дъщерички, за тях не мислиш ли!

    
15.09.1998. 

    Влакът – забързал се, фучи вече на излизане от Пловдив. Трещят колелетата му по релсите. Какви пътници отнася в мразовитото пред-есенно утро този експрес, какви грижи, какви страсти и какви надежди? Днес е първи ден от новата учебна година, започва странстването ми из Древноелинската и Старобългарската литература. За кой ли път!

    Какво прави учителят, освен да повтаря от друг откритите вече неща? Ами учителят продължава да се учи, дами и господа. Понеже животът ни е е
дно училище – докато дишаме; докато размишляваме над хора, събития, се учим. Всяко начало е край на нещо; единствено нишката на човешкото достойнство не бива да се прекъсва. Опитах в тези записки по наши си, български работи да представя моята гледна точка на наивен и анонимен участник в събития, и все пак свидетел на обвинението. Не смятам да съм извършил кой знае що: пробвам да кажа на глас онова, което си го мислят повечето от моите съграждани в разпнатата от алчност и невежество моя България по време на демократизация. Докато графоманствах, чувствах се дип нарядко разпнатия Исус; по-често обаче се чувствах Адам от кал сътворен, и това, надявам се, не е поза на смирение, а участ, заложена у нормалния грешник и най-паче у всеки простосмъртен българин.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 21 sep. 2010 – edited 5 maj 2018
___
* ...Отдел "Средношколска младеж" оглави Г. Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител. (из книгата за "К. искра" "Индекс 21361" на В. Чавдарова). Толкоз! Принципно положение: което не е в Историята, не е било, каквото не е описал авторът, не е било, а и няма как да се знае от тълпите напористи млади наивници, които идат след нас. 
  Вж. http://www.marica.bg/%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B1%D0%B0-%D1%87%D0%B0%D0%B2%D0%B4%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0--%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%BA%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B8-%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B0--%E2%80%9C%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%81%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%80%D0%B0%E2%80%9D-news69977.html
** От книгата "Ти си следващият..."
*** По-късно същата Нели Пеевска беше назначена за шеф на местния Радио-телевизионен център, ако се не лъжа.
**** От рус.: наказващият меч на революцията. 
***** Веселин Йосифов (1920-1990), председател на Съюза на българските журналисти. Вж. http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=28726 Бел.м.,tisss

Няма коментари:

Публикуване на коментар