Из ръкописа "Историйките на ученика Ламски"
ГЕРЕСТО ПЕТЛЕ
С АЛЕНО ГРЕБЕНЧЕ
– Чухте ли, бе? Опаткали приятелчето на господин бай Иван Татарчев*. С куршум. Пръснали му кратуната от трийсе санта – влетя у дома, без да звъни, без да почука съседът Станчо.
– Ъх! Тез кат Иво са жилави кат котка. Девет живота имат – рече тате. Наведен над котлончето, тъкмо си суши чорапите, дошъл от работа. – Затуй го целил оня мъж от трийсе санта, да не би случайно да не пукне. Ама па ти не се радвай, да не започнат патаклама по улиците и площадите на нашта мила България. Че щом и таквиз важни гарги не могат си устискат животя, кво па остава за нас? Хем тях ги пазят и от полицията, и от съда, и от следствието пазят косъм да не им падне от алаброса, да им се не разтури прическата. Не го ли помниш тоз техен Карамански колко пъти го криха в ареста, че да им е под ръка уж на господа следователите на господин Бойко Рашков**... е-е, оня баш убавец Рашков с петльовия гребен. Тъй му пазеха на техния Иво здравенцето, че да го не докопат аверите Ивови. Жалко, язък! Не успяха да го увардят. Отиде си нахакерне, отиде си тоз убав чиляк. Беше тя!
– Ама кого пак утрепали? – показа се мама откъм банята с ръце, до лакти в сапунена
пяна.
– Иво Карамански, кого*** – рече Станчо, – оня, гребеца, дет с депютатите си беше сол-ташак и биз-бизе, и си празнуваше колянце до колянце рождения ден с министъра на вътрешните ни Български работи.
– Иво Карамански?!... Не думай!
Ето че и леля ми се появи. Следваше я строен мъжага с мустачки и четина вместо коса. Преди да представи двуметровия гигант, Гица рече първом да ни осведоми:
– Снощи в два и трийсе на улица "Горска ела"...
– ...Утрепали Иво
Карамански – довърши тате. – Чухме вече. Радиото
цял ден само това мели. Зарязаха Бил Клинтън и Клинтъновица, Моника Люински,
Саддам Хюсеин, петроля и арабите, зарязаха даже лакърдиите на господин
Александър Божков как харно си разпродаваме заводите от лошото Татово време и ей ги на! – траурни песни само дет не свирят
и на глас и с кървави сълзи не са ревнали от Парлюмент, Президентство,
Правителство да го оплачат тоз баш-вагабонтин. Бре, загуба велика! Че да са си
го пазили, кат им е толкова скъп!
Ний кво сме виновни? Гаче царят, папата или вселенският патриарх Вартоломей се
споминал.
– Е! – рече Гица. –
Знаеш, важни хора в държавата ни му бяха задлъжнели, та сега си
отдъхват. Историческа личност беше. Че беше цар за тях, цар беше.
– Хм, гересто петле с алено
гребенче – изтърси Станчо, изхрачи се в мивката, пусна вода да отмие гадостта,
па извъртя очи току зад гърба на непознатия: – Гиче, ма, туй да не ти й
симпатия?
– Силно наш! –
изчурулика леля и с жест на потомствена княгиня всинца ни представи. – Митко!
– изчурулика към госта. – Тия са моите роднини. – Към нас: – Той ми е колега,
философ-психолог.
Ръкувахме се ние с
този Митко Чентомировски от Каспичан, три четвърти българин, четвъртинка
сърбин, както го представи леля. Тазе нощ Митко от Каспичан в стаята й преспа, онази стая, с мушкатото на
прозореца. Да не зъзне гостът, отиде по едно време да го
завие, и там остана, забрави да се върне, та мама прибра масата и двете с Юлия миха паниците, докато тате и чичо Станчо бистреха
вътрешната политика на правителството.
Идването и
преспиването на философа-психолог с нищо не промени живота у дома. Чентомировски от Каспичан колкото бе страховит и четинест на
вид, толкова се оказа тих и скромен. Мислел съм си, че сърбите до последния
сърб са шумни, фукливи, бабаити, кавгаджии, а този се оказа нежен като мома.
Леля го представи три четвърти българин, обаче той поначало си бил стопроцентов
сърбин от Ниш. Дошъл тук да учи икономика в града Свищов, втората година се
прехвърлил в Шуменския институт за детски учителки, оттам пък в Пловдивския селскостопански
институт, после в Софийския
университет, дето най-сетне му дали диплома за философска психология или
психическа философия, всеки случай, за едно от двете със сигурност.
Поживя
около месец при нас. Като си намери квартира, леля отиде при него, както
обясни, да му помогне да се нареди. Мразовитете януари и февруари Гица
отсъстваше от къщи. В началото на март се появи един следобед, все едно нищо не
е било. На мамините подпитвания как е Митко мълчеше като партизанка на разпит.
Към края на учебната година от глава до пети се обу и облече в черно и узнахме
три особено важни новини.
Първо, че нейният Митко заминал да се бие с
мюсюлманите в Косово. Второ – че мюсюлманите в Косово го убили. И трето, най-важното – че този тих балканец,
този четинест дългуч е Голямата й любов... ама не Любов до гроба, а Любов и
подир смъртта. "Пък Митко тъй каза, Митко онъй каза" стана неразделна
част от приказките й. Тури
портретчето му до иконата на Света Богородица с Младенеца и палеше четвъртинки
свещи и за Богородичка с Младенеца, и на нейния сърбин. Тримата станаха
неразделна част от вярата й в Христа.
Навярно
се питате що търси този дългуч в
идиотския край на мафиота Иво Карамански. Да ви кажа, и аз не знам. Сега,
когато са минали доста дни от онази декемврийска вечер току преди
онази Коледа, мисля си колко разноцветни са понякога нишките на
човешката съдба. Сплитат се тези нишки като в мамина плетка уж случайно наглед и
непреднамерено пред очите ни, по-вероятно обаче се сплитат, за да съпоставим
разните човеци, да отсъдим, па да простим...
От
Митко запомних, че животът в отунзана България е вери бютифъл, ама не само
вери бютифъл, а нещо много по-разкошно, което по хамерикански ще да рече готино. Само това помня да е рекъл. Инак си беше мълчаливец. Седи
си зад прозореца, мълчи си и
умислен съзерцава как дечурлигата от нашата махала се пързалят в мразовитата Българска надвечер.
В
деня на нашето запознанство той въобще не вземаше участие в мухабета на тате и
чичо Станчо. Сега си мисля обаче, че и това не
е тъй, както изглежда на пръв поглед. Сега,
братлета мили, си мисля, че в един мухабет може и дума
да не отрониш, и пак да участваш, и даже твоето мълчаливо мнение да тежи много
повече от нафуканата реч на бъбривите уста. Това обаче се усеща не отведнъж,
нужно ти е понякога доста време, че да го разбереш.
За Чентомировски не може да се рече гересто петле с алено гребенче.
Той бягал от войната, тъй разправя леля ми. Не желаел никого да трепе, никого
не желаел да стряска с
кралимарковската си осанка. Цели шест години изобикалял родната Сърбия. Решил, че патакламата между
християни и мюсюлмани не го засяга. Лошо е, говорел на Гица, да се избиват
помежду си люде, дето се и не познават. Нали за всички има място под слънцето: и за християни,
и за мюсюлмани! Що им стана отведнъж, от що се разбесняха? – питал се този,
дето и на мравката път бил готов да стори. – Мен за държава, дето ми иска
живота, хич ми не дреме. Затова се
озовал в България, уж да учи за
детска даскалица, пък се дипломирал по специалността психиатрична философия.
Чакал гюрултията в Югославия да отмине, че да си се прибере при пощръклелите от
омраза сънародници.
–
А каква работа имал да ходи в Косово? Нали от Ниш бил родом!
–
Мюсюлмани със сатър отрязали главата на баща му, изнасилили и убили и
сестричето му осемгодишната Любица,
Ванчо – изхълца Гица.
–
А че те, като били родом от Ниш, какво търсят в Косово?
–
Много питаш! – ядоса се мама.
Канили
го приятелите му, кълнали го, че е шубелия, предател на тяхната мила Сърбия. Не
му дремело. Като научил за участта на баща си и сестричето, стегнал си багажа, тръгнал
за Сърбия, без да го канят и
калесват. Рекъл на изпроводяк от стъпенката на вагона насред гара Подуяне: Досега
чумата ме не засягаше, сега вече войната на Милошевич стана и моя война.
– Сигурно много мразил
албанците, онези де, косовските албанци, дето не си плащали данъците, сметките
за ток и вода досущ като нашите цигани?
– Че що да ги мрази! – учуди се леля. – Имаше
верни авери сред тях. Туй го и възпираше досега. Нямаше повече накъде да
отстъпва! Отиде да уреди личните си сметки с главорезите и подпалвачите на
християнски черкви и манастири.
– Което доказва – рече тате,
– че никой от съдбата си не може да избяга.
–
Не! – рече мама. – Доказва, че кръвта вода не става, че презглава да бягаш, от
рода си не можеш избяга, колко да се гушиш, да се криеш под одъра, колкото и за
важен да се имаш.
Ако за
убийството на дребна риба в световните дела, за любимеца на новата демократична
власт в Нова България Българското национално радио, телевизия и многотиражните родни
вестници размазваха сълзи и сополи половин година подир Коледа, за гибелта на
този голям човек Митко от Ниш как па никой дума не обели в моята България!
Навярно леля ми е права обаче: че най-голямото нещо в този свят не е любов до
гроб, а любов и подир смъртта на онзи, когото обичаш.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, apr. 1994 – edited 24 jan. 2018
Илюстрации:
горе – Митко Чентомировски,
долу – един от "хубавите хора".
___
* Иван Татарчев (1930-2008) – главен прокурор на Република България от 1992 до 1999 г.: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%A2%D0%B0%D1%82%D0%B0%D1%80%D1%87%D0%B5%D0%B2 & http://skandalno.net/istinata-za-omrazata-mezhdu-andrey-lukanov-i-ivan-tatarchev-158199/
** Бойко Рашков (1954) – шеф на НСС (национална следствена служба) през 1995 г., предложен за главен прокурор на Републиката на 18 ноември 1999 г. на мястото на Иван Татарчев:
** На 20 декември 1998 г. 33-годишният Стефан Въжарски стреля в Иво Карамански (1959) по време на гуляй в частна вила в столичния квартал Бояна: http://personi.dir.bg/person.php?id=177
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар