СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (2.)
24.05.2000.
Моят личен празник. Станах, обръснах се в
банята; докато не са се размърдали съседите, провесих четириметровия трикольор от балкончето и си направих силно кафе, запалих първата за деня
цигара, па седнах да подредя ей тези записки… Чудо голямо, ще рече някой. Толкова
е свежо наоколо, че дори да не бе празнично утро, за мен пак е празник: то са
ми най-хубавите минути от денонощието. Малък дар ли е изгревът на един Божи
ден! Че то си е цяло чудо. Подир час някой веселяк ще издуе до дупка чалгаджийска
музика, ще заръмжат куп автомобилни двигатели, ще заехти просторът, ще забръмчи
от битовите познати звуци, от делнична свадлива реч... и цялата магия ще
се разлети на късове. Спра ли да се възхищавам и
любопитствам, да се изненадвам от света и човеците, за мен животът ще свърши.
Празник е и за да си припомня баща ми, дърводелеца-мебелист Кирил. По негов си мълчалив начин той ми внуши радостта да се трудиш пълноценно и в работата, в движението да си щастлив, винаги открит за доброто и любовта в най-широкия им смисъл. Скромността е знакът му. Той е всичко онова, което с кротката усмивка на доверчив наивник отрича злото, грандоманията, издевателствата, грубиянщината. Свещица ще запаля и в твоя чест, мили мой. Да се свети името ти, простосмъртни, ти, който си под троскота в пловдивското общинско гробище!
Българите страдаме, защото май престанахме да ценим нравствеността. Ценим идиота шут, че се гаври с всичко, освен с покровителите си. Чалгата, въртенето на задник, люшкането на преливаща женска плът, мяукащите женствени вопли, сякаш призиви за любов. Ценим т.нар. бизнес-дама някоя си затова че успяла да измами ен-брой наивници мъже. Бесове са плъпнали по улиците и площадите. Алчността управлява държавата ни, а нравственото се усамотило на островче сред море от душевна помия. Реша ли да повярвам някому, с всичката си строгост пред мен се изправя въпросът как да му имам доверие на този "хубав човек", като се възкачил върху рамена на крадци, наглеци, лицемери, егоисти, мародери, предатели? Защо ни един от големите престъпници ето, толкова години демокрация, не е наказан, косъм не му е паднал от главата?
За хората на властта говоря. А силно желая да са това, за което се представят! Но защо ми напомнят фразичка на Петър Кошутански, някогашен главен редактор в младежкия вестник "Комсомолска искра": Началник ли е, правил е компромиси със съвестта?
"Нищо не напомня на милосърдието повече от алчността, ала и нищо не е по-различно" – Блез Паскал*. Според Блез Паскал – когато тълкува Светото писание, сюжетът на Библията е фокусиран върху тези две – милосърдие и алчност, и по този повод иде ми на ум случай и от мои си наблюдения.
Една от даскалиците събрала пари от учениците в класа и купила като дар за училището сандъчета, посяла цветя. Добре, но някой изровил две от двайсетте й коренчета. И какво следва! Дарителката обикаля и разказва надълго и нашироко с каква грижа събрала парите, как избрала и купила саксиите, китките с колко любов сяла. Вопли, вайкане на висок глас изпълват местенцата, където сядат учители на кафе да отдъхнат за кратко от напрегнатата работа.
Естествено съчувстваме й. Но хленчовете продължават повече от седмица. Историята се преразказва, допълнена със съмнения към този и онзи. Може от циганките-чистачки някоя да ти е харесала цветята? "Не е от циганките”– гъгне дарителката. Може да е дело на ощетен от оценките ти момък? "Не! И ученик не е; пръстта е заравнена, не личи къде било коренчето, дете това няма да го направи!" Тогава – казват – колега ще да е злосторникът. И нашата многострадална Геновева артистично въздъхва: "И аз тъй мисля. Някой "мил приятел" от колегите. Снощи пак цяла нощ не съм мигнала".
Историйката – мижава като учителско самочувствие, но внезапно ме жегва: "Защо било това дарение?" Дали вайкането на висок глас не е Алчност по смисъла, както тълкува Блез Паскал, размишлявайки върху текст от Библията?
Следва
Празник е и за да си припомня баща ми, дърводелеца-мебелист Кирил. По негов си мълчалив начин той ми внуши радостта да се трудиш пълноценно и в работата, в движението да си щастлив, винаги открит за доброто и любовта в най-широкия им смисъл. Скромността е знакът му. Той е всичко онова, което с кротката усмивка на доверчив наивник отрича злото, грандоманията, издевателствата, грубиянщината. Свещица ще запаля и в твоя чест, мили мой. Да се свети името ти, простосмъртни, ти, който си под троскота в пловдивското общинско гробище!
Българите страдаме, защото май престанахме да ценим нравствеността. Ценим идиота шут, че се гаври с всичко, освен с покровителите си. Чалгата, въртенето на задник, люшкането на преливаща женска плът, мяукащите женствени вопли, сякаш призиви за любов. Ценим т.нар. бизнес-дама някоя си затова че успяла да измами ен-брой наивници мъже. Бесове са плъпнали по улиците и площадите. Алчността управлява държавата ни, а нравственото се усамотило на островче сред море от душевна помия. Реша ли да повярвам някому, с всичката си строгост пред мен се изправя въпросът как да му имам доверие на този "хубав човек", като се възкачил върху рамена на крадци, наглеци, лицемери, егоисти, мародери, предатели? Защо ни един от големите престъпници ето, толкова години демокрация, не е наказан, косъм не му е паднал от главата?
За хората на властта говоря. А силно желая да са това, за което се представят! Но защо ми напомнят фразичка на Петър Кошутански, някогашен главен редактор в младежкия вестник "Комсомолска искра": Началник ли е, правил е компромиси със съвестта?
"Нищо не напомня на милосърдието повече от алчността, ала и нищо не е по-различно" – Блез Паскал*. Според Блез Паскал – когато тълкува Светото писание, сюжетът на Библията е фокусиран върху тези две – милосърдие и алчност, и по този повод иде ми на ум случай и от мои си наблюдения.
Една от даскалиците събрала пари от учениците в класа и купила като дар за училището сандъчета, посяла цветя. Добре, но някой изровил две от двайсетте й коренчета. И какво следва! Дарителката обикаля и разказва надълго и нашироко с каква грижа събрала парите, как избрала и купила саксиите, китките с колко любов сяла. Вопли, вайкане на висок глас изпълват местенцата, където сядат учители на кафе да отдъхнат за кратко от напрегнатата работа.
Естествено съчувстваме й. Но хленчовете продължават повече от седмица. Историята се преразказва, допълнена със съмнения към този и онзи. Може от циганките-чистачки някоя да ти е харесала цветята? "Не е от циганките”– гъгне дарителката. Може да е дело на ощетен от оценките ти момък? "Не! И ученик не е; пръстта е заравнена, не личи къде било коренчето, дете това няма да го направи!" Тогава – казват – колега ще да е злосторникът. И нашата многострадална Геновева артистично въздъхва: "И аз тъй мисля. Някой "мил приятел" от колегите. Снощи пак цяла нощ не съм мигнала".
Историйката – мижава като учителско самочувствие, но внезапно ме жегва: "Защо било това дарение?" Дали вайкането на висок глас не е Алчност по смисъла, както тълкува Блез Паскал, размишлявайки върху текст от Библията?
Следва
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 14 jan. 2018
___* Вж. Блез Паскал, "Мисли", бълг. изд. 1987, фрагмент 663.
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар