Документална новела – СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (продълж. II)

СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (3.)

    26.05.2000. 

    Не е толкова важно какво е казано; по-важно е как е било казано. В начина, не в думите, които лесно мамят, е Истината. "Господине, а пък те казаха, че аз лъжа!" – рече ми дребничката Илияна от моя V-е клас и ме гледа с широко открития си, все още детски поглед така, че буца ми заседна в гърлото, доплака ми се.

    30.05.2000. 

    Обаждат се по домашния ми телефон вчера, понеделник, около 11,30 часа, два пъти звънят да ме поканят да съм отидел в училището; дошли били от Регионалния инспекторат по образование да разследват Случая Глория по жалбата на Емилия Бутова някоя си. Същата Бутова или Вутова пратила и копие от жалбата си до г-н Министъра на Образованието. И разбира се, отидох. Де ще ходя, че няма да ида!

    Заварвам в шефския кабинет петима с делови физиономии: двама инспектори плюс трима от училищното ръководство. Канят ме да прочета жалбата, в която Бутова-Вутова настоява училищната директорка Игнатова да бъде наказана за "бездушно отношение". Приложено ксерокопие от две странички – "Книга за добро поведение в обществото" с нарисуваните фразички на Глория и посвещението "На Глория – с обич от V-е клас". Жалбата подадена на 22 май лично от Бутова-Вутова, която се срещнала с Илияна Заркова – много уважавана служителка в Регионалния инспекторат на моя роден Пловдив, и представила нещата от своя гледна точка.

    Колко ли сърцераздирателно ще да са представени "нещата"! Обръщам се към инспекторите: И сте дошли специално за този случай? (Никой не си мръдна пръста преди три и половина години, когато моят ученик от VІІІ-б клас 14-годишният Цанко Ечев издъхна, скачайки дрогиран от покрива на двайсететажния жилищен блок на улица "Преспа" 4, на метри зад училищната сграда, а децата ни се зарибяваха от наркопласьори – добре издокарани господа с ланци и християнския кръст на врата, в луксозни машини, които паркираха надвечер пред училището току преди да приключи занятия втората смяна ученици от горния курс... Писмото писах тогава до общинската управа.)* "Да – отговарят, – длъжни сме да проучим как стоят работите по Случая Глория и да излезем със становище. Все пак г-н Министърът, нали, е уведомен!"

    Донесох от учителската стая непроверения още куп писмени съчинения на моите петокласници по темата "Защо човек трябва да бъде вежлив". Четоха ги с внимание и в пълна тишина. Само Заркова от време на време се възмущава: "Хм! Виж ти! С какво ги била заплашвала майката на Глория!" В последвалия разбор на писмените съчинения пак г-жа Заркова като рефрен дудне: "Аз да бях на място на тази майка, по същия начин бих реагирала".

    След този разговор, през едно от междучасията педагогическия ни съветник училищният психолог Йоана Георгиева в училищната библиотека ми подхвърля така, че да я чуят колегите: "Хайде да не казвам кои изкарвали децата да вървят отпред! Позицията ти е недостойна". Психоложката ме сравни със СС-командите през Втората световна война, когато нацистките части подкарвали под дулата на автоматите жени и деца, атакувайки иззад живия щит войските на противника.

    Седнахме с младия поет и колега по английски Гален Ганев да пием кафе в кафененцето срещу училище. Давам му да види записките си по Случая Глория, преписани на пишещата ми машинка. Чете ги. Вдига очи: "С всичко съм съгласен, Гьорги, само не трябваше да записват гадостите на Глория. Тук си противоречиш: цитираш апостол Павел: на злото да отвърнем с добро, да простим, а цитираните гадости не са знак за прошка. Щом ще правиш добро, прави го докрай!"

    Казвам: Може и да си прав. Очевидно не съм добрият самарянин. Помисли обаче какъв ще е иначе отговорът. Значи, ето мама, натрихме им носовете на онези; подаръци поднасят, мазнят се... Момиченцето Глория кога ще научи, че не е редно двайсетина хлапета да изкарва лъжци само да излезе, че е невинна! Ай че момиченце, видях го отдалече два дена подир случая, на самия празник 24 май, стърчи цяла глава над другите, едро, ячко, добре гледано, и доколкото разбирам от дечицата с вперени в Глория очета, със самочувствие на лидер.

    "Длъжни са, щом ще прощават твоите ученици, прошката да е докрай" – кротко се усмихва младият поет. Май си прав, казвам, не забравяй: живеем на Балканите.

    Канех се да река, но не му рекох: опрощаваш ли нечие зло докрай, онзи тръгва със самочувствието на победител. Фина е човешката душа. Ой, как ли подскочила майката на Глория от иронията в даровете! Да се смирим пред грандоманията, а! Как би постъпил, апостоле Павле, строителю на Христовата черква? Опитвам да си представя. Спрямо другите – дръзки, напористи в пренебрежението и наглостта, а надушат ли укор, тези добре гледани, възпитани, тънкообидни хора, новобогаташи и разпоредители на нещата тук, се отличават с рефлекса на праведния фанатик**: за да угоди на тщеславието си, готов да попилее всеки, който не е с него.

    Училището не е просто институция, училището е храм. Ако по същия начин постъпят и родителите на моите ученици, какво би станало? – питам. Казах на двамата инспектори, повторих, потретих: грижата ми е да защитя не само моите възпитаници, но и – колкото и странно на пръв поглед да им се струва, правото на Глория да бъде възпитавана в уважение към света, което е основа на същинското себеуважение.

    Че чуха – чуха, а дали разбраха?!

    Следва 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 16 noe. 2007 – edited 15 jan. 2018

–––

* Писмото писах като председател на учителската синдикална секция към КТ "Подкрепа", подписаха се доста колеги и от другия синдикат - СБУ към КНСБ. Когато отидох при тогавашния училищен шеф Иван Панайотов да се подпише и той сред стадото, загледа ме с много дълбок влажен поглед: "Виж сега кво, гледам, писал си се най-отгоре, ама от мен подпис не чакай, че дето играят пари, човешкият живот нищо не значи; тук играят големи пари, тъй че не ме занимавай!"
** Оксиморон, стилистична словесна фигура: съчетание на взаимно изключващи се понятия. Не може хем праведен, хем фанатик; фанатизмът е злост срещу отсрещния, изключва праведността. Бел.м., tisss.