Story – ТРЪНЛИВИТЕ ПЪТЕКИ НА СЛАВАТА

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ТРЪНЛИВИТЕ ПЪТЕКИ НА СЛАВАТА

    – Да те фалят, Гичке, е много сладка работа – почна една събота тате.

    Опнали сме се пред телевизора, посягаме към тавата с печеното тиквено семе, още топло-топло, та пари, тъкмо от фурната извадено, и от време на време Тотю си подига ту единия, ту другия бут и най-безочливо пърди.

    – Помниш ли стария фотограф на нашия местен вестник "Пробуда"? Някога с Ташо Ошавков заедно бехме в армията, та си спомням, запалиха ни главите по таз пуста бойна слава. Лягаме-ставаме все с бойни песни на уста. Ама аз кво ли да ти разправям, ти не ги знайш! Значи, набиваме ний крак, блъскаме като хептен алтави по плаца, прозорците на столовата дрънчат, паниците хлопат... ревем громко, та се късаме "Велик е нашият войник", "Край Босфора глъч се дига, лъскат саби, ножове" или "Изправи се, гора от стомана, насочете се, бойни дула". Най-кеф ни доставяше "Тих бял Дунав се вълнува, весело-о-оу шуми!” А фатмака га изръмжи: "Здравейте, българи-юнаций", ревем не уставното "Здрави жилайм, другарю старшина", ами му отперем едно мощно "Здрав, прав, корав!" Та букакът чак се люшва доземи.

    – Хи-хи-хий! – подсмихва се мама. – И ти ли?

    – Че кво ми е на мен? Млад бех тогаз, хем млад и див. Ай, само кви дивотии сме вършили! – И пак надига задник.

    – Ма спри се бе, Тотко – засече го леля, – ми увоня стаята.

    А той благо-благо й рече:

    – Те мойте не вонят. Само звук и нищо друго, както се пей в песента.

    – Да де, не ти вони, а нас питаш ли! Вече не може да се диша.

    Махна той, както държеше в шепата семки, па продължи:

    – Кво знайте! Имахме от стария набор ефрейтор един, Тодоров, Сашо Гумата*. Библиотекар на поделението. Начетен. Сума книжки му минали през ръцете. Дет го бутнеш, знай. Открил, че онуй, дет излазя кат трясък от ауспуха, било запалителни газове, пропан-мутант, сяра, водород, атом, молекули, нещо, дет смърди, ама па и грейка дава. И значи... – посяга към тавата.

    Леля го перна през лапата:

    – Я по-полека! Не си само ти на тоз свят роден. Виж ква купчина е напреде ти. На, люспите си виж!

    И Тотю примирен скръсти лапи на шкембето, а с уста, полепнала с тиквеното семе, извръща се към мен:

    – А, Ванчо! В школото учите ли ги тез работи?

    – Какви работи, тате?

    – Че туй атомът, сероводородът горят, хем са биля избухливи.

    – Умни работи учат те – рече мама, – не щуротии.

    – Що да са щуротии, бе миличка! То е важно за живота. Я си представи, мила ми Ленче, някой земе да драсне ей тунинка клечица кибрит. Как съм заредил аз кухнето със сероводород, сещаш ли се дей отиваме? Одма сме се изпарили. Докат довтасат толумбаджиите от нашта пожарна, докат ха бре-де бре, докат си развият маркучите, отидохме си нахакерне.

    – Ей това най му мразя – рече леля. – Захване да разправя нещо, и се отнесе на майната си. Мара Подробната ряпа да яде! Започна за фотограф някой си, сетне за някой си от Лом и гледай къде се отвя. Кажи какво направил оня твой библиотекар.

    – Уф, колко по-одъртява, по-вятърничав – смъмри го и мама. – Можеш ли поне една случка като хората да разправиш?

    – Мога! – загледа я с бистър поглед, па продължи: – Сашо Гумата клекна във войнишката ни спалня, навири задник, рече новобранките да подпалим фишек на метър отзадя. Нямаш си на представа, Ленче ле, къв пламик лумва, изпърдиш ли се срещу огън. Го-о-орещ ветар! Ако са му слаби ангелите, от зор може и да се наака човек. Идваха щабните плъхове да го видят тоз номер. И сержантът Милойков, да земе и той да се пробва пред булката. И знайш ли кво се получило?

    – Какво се получило?

    – Опърлил й веждите, кво! После таз хубава жена сама си рисуваше веждите с кимур. Та ви казвам, таквиз опити са опасни за здравето. Сашо Гумата се прочу не само из ракетните дивизиони на нашта Втора българска армия – продължи подир малко, като помълча развълнуван. – Инженер-лейтенант Парушев му даде акъл тва изобретение да го патентова. Да-а! Шега ви се чини, щот сте две прости българки, ама от таквоз нещо пара може да изпадне, купища пара.

    Примъкна се към диванчето, подложи длан под тила, забоде очи в тавана:

    – Да кажем, ротата са поне сеемсе мъжкарлака. Сутрин-обед-вечер ги зареждат със зрял боб. Ако получени по тоз начин газове херметически ги затапим в съдинка, танк ше задвижат, може и електростанцийка. При тез галопиращи цени на тока, ако влезе в работа туй нящо, кво ни пука за атомната в Козлодуй? Да я срутят, че да угодят най сетне на Иван Костов, госпожа Кунева и Западните акули! 

    
     Подигна се на лакът:

    – Беше скромен боец. Не ща, кай, да се възползвам. Знам го тоз мурафет от книжките. Що ми е мене известност! Скромен, не се фука, не се дуе, а славата му се носи. И щабните плъхове го отличиха с медал за бойната и политическата подготовка и с жълта пиявичка го отличиха. От волле го произведоха ефрейтор.

    – А каква беше оная... за фотографа от "Пробуда"?

    – Оназ ли? – пресегна се пак към тавата и награби от семките. – Тя, Гичке, си е малко тъжна. Пак за слава е, обаче доказва, че и в гоненето на слава мяра е нужна. Славата е кон необязден, миличка. Такъв къч може да отнесеш, че ум да ти зайде. – Та – облиза си солта от устните, – Ташо Ошавков в дивендисент и втора се хвана на бас с харни другари от кафене "Анасон", че в адската поледица ще нащрака дузина снимки на вирнати крака. Сключили облога както си е по закон Божи. Областният ни прокурор Калудов по обяд там си пий аперитивчето. Та страховитият Йозо Калудов, от когото и досега се стряскат насън пандизчиите, им се явил за гарант. Подписали документ, подпечатали го. Секретарката на прокурора Венчето лично го заверила в нотариата срещу аптека "Марица". Облогът касаел не толкоз касата пивка бира от "Каменица", а което е най-важно – честта на фотографа. Печен бе Ташо Шебека, ама па я си представи, че се издъни!

    – Карай натам – рече Гица. – И стига пърдя! Това вече на нищо не прилича.

    Този път я послуша. Отърча до клозета и се върна свеж, ухилен до уши:

    – Значи, заложил си Ташо честта на карта. На следната сутрин се диктисва сред уличните фотографи срещу Джумаята и там, на върлото покрай турската джамия за час изщраква десетте пози. Около пладне обаче напекло, ледът се разкашкал, онез пенсионери защапуркали и те покрай археологическата дупка, отворена от Татовата изгора*, нявгашен първи секретар на нашто БеКаПе. Ми сега!

   
     Аверите му киснат на топличко в "Пилето", онуй срещу Банката на "Заимов", до бившата "Антикварна". Сегиз-тогиз иде някой до витрината, извърти зъркели към тополите и зънзърикащия от мразовития вятър фотограф, подвикне: "Е, как е, как е, майсторе! Ади, че бирата изветря". Забравих да река, дванайсетте пози трябвало да цъфнат в неделната притурка "Културен живот" на местния ни вестник.

    – Че какво общо има между културата и ужаса да се проснеш на леда, да се осакатиш? – наостри се леля.

    – Бе, Гиче – загледа я нежно, – туй е България бе, мило дете. Що се чудиш? Ний сме си чалъмлии! Такваз ни културата, такъв ни майтапът, такъв ни и халът.

    – Да, де – рече мама, тъкмо намотаваше от две кълбета трето с двойна нишка, – там, дето цивилизованият човек на помощ се притичва, нашите серсеми майтап си бият. Тоз смотан вестник затуй го не чета.

    – Ти пък кои ли вестници четеш, та...! – рече Тотю.

    – Вместо да дремят в кръчмата, да са метнали шест-седем кофи сгурия върху пързалката – не се предаваше мама, – ама де у наш Ганю толкоз акъл!

    На това място Тотю мощно се изпърдя, закикоти се диво, сякаш кой знае какво геройство беше свършил. Двете – леля и мама, съскайки, станаха и бързо-бързо се изнесоха в другата, неотоплената стая, при саксиите със зазименото мушкато.

    По телевизията тъкмо показваха новичкия ни президент на Републиката. Както винаги, този изключително благовиден тип пери ръце, кима наляво и надясно, хили ни се с едри като зърна в царевичен кочан зъби, жива реклама на пастата "Бленд-а-мед", винаги чист, огладен, сресан, лъскав, не москвич някакъв си разбрицан като стария ни президент Желев, а хамерикански шевролет, направо лъщи от екрана.

    Ето интелигентен европеец – рекох си, – нашият бате Петьо, както му се мазнят местните тарикати, в никакъв случай няма да постъпи неправилно. И си представих господин президентът Стоянов как по налъми рано-рано сутринта мята кофа подир кофа сгур върху леда, един по един повежда пенсионерите през хлъзгавото точно в подножието на джамията, дигната за кефа на пашите и башибозука върху дебелите зидове на древна християнска базилика. Както си е по налъми...

     Но тате ме върна в действителността.

    – За славата, Ванчо, говоря. Българският мъж за едната чест живей – сочи ми с глава вратата: – Женоря!... Дай им тинтири-минтири. Кво разбират те от мъжка чест! Мъжки облог е то, е-ей, не е шега работа.

    Мълчим, зяпаме се с телевизора. Говорът му изключен, та кога дойде време за реклами, Юлия се изкатери по корема на тате, обви с ръчички шията му, целуна го:

    – Татенце, много те обичам. Нали ще ми купиш зайче!

    Стана време за вечеря. Треперещи от студ, мама и леля ми нахълтаха при нас в топлата кухня. Трият длани, тупкат се по гърба да се сгреят, пръхтят. Все едно нищо не е било, Гица приветливо попита брат си:

    – И какво станало по-нататък?

    – Ами кво – продължи тате, – за дванайстата поза Ташо завинтил фотоапарата върху триножника, заредил го, включил го на самоснимачка, и кат броял високо на глас: едно-о... две-е-е... три-и-и... четири, отърчал кат за дузпа на световно дестина метра надалеч, засилил се, хързулнал се по корем към обектива, уж пада. Уж-уж, а глей го, лети кат змей през леда и кишата. На "осем" апаратът щраква, запечатва го за Историята, на "девет" Ташо покосява металния триножник, на "десет" лайката го цапардосва по кратуната. Остави цицината, крак изкълчил, па и гърнето на циганка-цветарка помлял със задник.

    Спуснали се онез ми ти серсеми от "Златното Пиле", тутакси се явила линейка на "Бърза помощ". Дофторката рекла: Марш в ортопедията, тоз го фъргаме одма в коритото с гипса, а Шебека: Наред съм! – кай, и към аверите: Внасяйте ме бърже на топло в пивницата. Казах ли, че ше ги избича дванаесе!

    – И отпечатаха дванайсетте? – възкликна мама.

    – Е, че как! И дванайсте, естественно. Неговото салто-мортале станало най-яко. Таз фотография наште вестникари я бутнали баш на първа страница под чудесното заглавийце "Докога общината безразлично ще гледа мъката на бедния пенсионер?" Ама па що ли си губя времето с вас, кат вий вестници ваопще не четете и затова ше си останете до края на света едни прости българки!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, apr. 1994 – еdited 22 fev. 2017 

____
* Редник Александров от Лом, библиотекар, куриер, майтапчия, образцов кръшкач в някогашния ракетен дивизион край Хасково.
** Дража Вълчева (1930-2016). Харесал си я Тодор Живков (1911-1998) като жена и като даскалица, че отлично се представили възпитаниците й при едно от посещенията му в родния град на Васил Левски, и за късо време първо я направи първи секретар на Партията в най-многолюдната област на Народната република, а после, да му е подръка, прибра я в ЦК на БКП. Любовта какво ли не прави!

 БЕЛЕЖКА: Епизод от романа "Ламски" (1994-2004).