Ars Poetica – ЕКАРИСАЖЪТ

ЕКАРИСАЖЪТ

Играят децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град.
Облакътен и умислен в юлския зной,
гледа бащата синчето герой,
а това, дето носи ветрецът игрив,
са мъртвешки откоси от чума и тиф.
На могъщи талази – невидимо как,
мъртвите шетат в зловонния мрак.

Гледа бащата от своя балкон –
профил, изрязан с тесла и трион,
а Земята е само детско оченце,
балонче от пяна на мило хлапенце.
Галопира, зловещо развяла коси,
Хвърковатата чета от Мъртви души,
която така се е врастнала в нас
с нашето родно българско "аз",
че вече не мога да си представя
как би изглеждала тази наша държава
без молитвено немия, като "Отче наш"
до небесата извисения Екарисаж.

Играят децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град –
градът, за който елинът Херодот
твърдял възхитен, че е хубав и горд
и блести отдалеч тази мраморна перла
в античното злато на тракийската ера.

О, Пулпудева!
О, Филипополис,
Евмолпиас,
Тримонциум...
Екарисополис!
Какво ли там нощем в полето лъщи
освен отровените от мърша води?

Гледа бащата от своя балкон
сина си – героя на този български дом,
как тича задъхан с пяна в уста,
как пада, от вонята ударен, в калта,
как протяга ръчички и диша... и диша
тази лепкава смрад, 

тази чумава киша,
тази смес от някакви там молекули
със сперма на ракови фурункули.

Гледа бащата. 

И майката гледа.
Страхливо от мрака занича съседът.
И съседката – с него, 

и децата им там
гледат как малкият диша едвам,
повален сред боклука под сивия блок.
И отгоре ги гледа 

сам Господ Бог.

Боже, смили се над българското дете!
Глътчица въздух му дай да расте.
Недей му отнема най-нужното нещо.
Ние да мрем, ала то не е грешно.

...И се издига катедрално в полята
Екарисажът на лъже-Демокрацията

 и лъже-Свободата.

Господи!
Господине!
Господин Президент,
безславно загиваме в този момент
тук – в Пловдив, 

който даже не е и звезда,
а приют на най-многолюдното гето в Европа,
и няма как да не мислим точно за Вас,
когато настане екарисажният час,
когато вонята ни полу-умъртвява
и целите лепнем от ужас тогава.

Гърчат се децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град.
Луната лъщи като мокро оченце
над издъхнало в тревите детенце.
Но ние сме живи, 

ние дишаме още,
като риба на сухо се мятаме нощем.
И когато не можеш даже да дишаш,
какво да говориш! Остава да пишеш.

И тръгват онези редици от думи –
рота войници под град от куршуми,
както баща ми – 

тъй млад в унгарската Пуста
с картечница в сезона на страстните чувства.

Сънуват децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град –
най-щастливия на Балканите, 

о Херодот!
На скотобойна вони този наш живот
и войниците, дето атакуваха първи,
печално превръщат се в дрипи и мърша.
По площадите ехото още не е отзвучало,
а всичко в държавата ни е засмърдяло.

Гонят се псетата и мекеретата.
Зъбят се, 

ръфат се в подлия мрак...
Народе! –
селяни, чиновници, занаятчии, поети,
утре за кого ще гласуваме пак?
Кой подлец ще си качим върху раменете?
Пред кое нищожество ще подгъваме колене?

Онзи – хайдушкият, родният наш,
бледнее пред днешния Екарисаж.

      ПИСМО ДО ПРИЯТЕЛ:

      Писан е текстът преди години, в часове на страхотна воня. В квартала около мене доста хора издъхнаха болни от рак. Пред очите ми е гърдеста, разкошна по характер русокоса жена... Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: какво стана с Маргарита, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлогите на някой гръцки или италиански дядка, който ще я пощипва, като да му е робиня? И никой нищо не знае. Изчезна тази жена. Докато един ден случайно научавам от приятеля Тодор Трингов, който живее в онзи блок и сега продава вестници на кварталното пазарче: "Не знаеш ли! Тя се е затворила вкъщи и не излиза". "Що бе, Тошка?" "Станала е кожа и кости. Виждал ли си китаец без зъби, с окапали коси и увиснали меса? Ей това е сега оназ весела Маргарита. Страхотия! Да не дава Господ!" Два месеца след това виждам некролога й разлепен по тенекиените гаражи из квартала.

      Разбирате ли, българите сме научени да търпим, да преглъщаме, да се срамуваме дори да изохкаме. Циганинът, усети ли се зле, кански вие, та цяла Европа го чува, орталъка огласят оплакванията, хленчовете му, а нашите хора мълчаливо се бесят по селските гаражи или в обора при овцете. Срам ги е да се оплакват, че какво ще рекат хората!

      Така си отиде от живота и моят баща – обгорен, почернял като негър. Пътуваме, значи, с раздрънкан жук на "Бърза помощ" към софийската клиника "Пирогов". Баща ми лежи в носилка. На пейката отсреща седят майка ми и сестра ми, бъбрят си тихичко. До шофьора се кипри лекарят Иван Бошев, кажи-речи, мой връстник. Седя при задните врати на жука.  Иван Бошев от време на време отваря стъклото откъм шофьорската кабинка и бодро се провиква към баща ми: "Е, как е, как е, бай Кириле! Как е?" (Никой до онзи ден не се е обръщал към баща ми с "бай Кириле"... Баща ми беше младолик мълчаливец, жените го заглеждат, а той – влюбен в майка ми. Ей такъв беше.) Та Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното не е това обаче, а че баща ми му отвръща със задебелял език, седем-осем часа преди смъртта си: "Всичко е нар-р-ред, доктор-р-ре! Ням-м-ма проблем-м-ми, доктор-р-ре!"

      Гледам го този мой баща – лицето оросено в пот, плъзнали ручейчета по обгорялата му кожа. Извръща се от време на време към тенекиената стена на тенекиения сандък и с устни, само с устни – да не ни притесни, да не би да узнаем, че се мъчи... мърда устни; чувам шепот, ужасения шепот чувам на мъж, който се срамува да го видят безпомощен: "Олеле, майчице! – шепне. – Олеле, майчице". И ни лекар, ни двечките до главата му, аз единствен го виждам; ето, документирам неизличима от съзнанието ми картина.

      Тая съмнение, че татко го убиха заради писанията ми в местния младежки седмичен вестник "Комсомолска искра". Просто направиха тъй, че газовата уредба на жигулата да избухне в пламъци на паркинг пред милиционерския блок 51 срещу Пощата в пловдивския район Тракия, дето го привикали заради рекламация към мебелния магазин. И там на 31 август 1983, в 16 часа, в жежкия следобед баща ми горял като факел, вързан за предпазния колан на жигулата.

      Писах до прокуратурата, в правото си на син писах. И... никакъв отговор. Сетне цяла година едно пространство от около 700-1000 метра между тролейбусната спирка и блока, в който живея, минавах вечер притеснен, че някой ще ми скочи на гърба. Минавах това разстояние, стиснал за всеки случай нож в джоба.

      Ай, колко неуредени сметки имам с комунизма и лицемерите a la Иван Костов да знаете, приятелю – страстен почитател на американеца клошар и поет Чарлз Буковски и на зловещите екшъни като тръпка във виртуалното пространство! Екшънът за мнозина българи от моето поколение си бе in live, приятелю.

       Всичко това, в отговор на игривото Ви послание, пиша тази сутрин, като се радвам, че сте от Харманли. Имам голям род в Харманли, за който род почти нищо не знам, а и у дома за Харманли не се говореше. Всяка година на 31 август между четири и пет след обяд съм на паркинга зад милиционерския блок 51, на същото място, където горял баща ми. Три цигари еднa след друга (40 минути време) и преживявам отново ситуацията... В същата старичка жигула съм, с която заради този мой Голям Малък човек родния ми баща над двайсетина години сърце ми не даваше да се разделя. Та и заради него и заради себе си написах кратичко едно стихотворение...

Сам вървя по улицата –

син на дърводелец,

пъхнал в джоба на балтона

юмрука си

като портокал. 

Пловдив – културна столица на Европа 2019

Plovdiv 31 avg. 2006 – edited 22 fev. 2017