За всички, които ще рекат: "Това не се отнася до мен!"
АНА ІІ
На петата година започна да му изневерява. Той пък започна да пие от мъка и да я бие, заради което пак пиеше – от угризения на съвестта и от съжаление, защото я обичаше, а и тя беше наистина доста слабичка. И пиеше нормално, колкото се полага на трийсетинагодишен мъж с красиви клонести рога.
Струваше му се, че всички знаят неговия позор и тайно, зад гърба му шепнат с ехидна усмивка: "Рогонооооосец! Еееей, рогоносец!" Добре, ама не виждаше пред себе си враг. Имаше доброжелатели, и когато размазваше изневерите й, като се опиваше от перверзните подробности, свикна да го съжаляват, да кършат ръце, да го гледат с натъжени очи.
Защо не! Това също може да доставя удоволствие – в известен смисъл, макар че общо взето, е по-гадно от каквато и да е изневяра. Като не можеш да се примириш, поне не се излагай пред хората!
После тя се влюби бурно в бивш затворник, някой си Щипков от Калояново, село на десетина километра от Пловдив, и направи опит да се самоубие с хапчета. Не че й се умираше – не можеше да преживее, че бившият пандизчия, момче кораво, се уплаши от нейния кротък мухльо. Направи го и от инат, и от неизживян момински романтизъм.
Покрай грижливо сдиплената бяла полупрозрачна рокля с цепка почти до кръста, златните сандали с десетсантиметров ток, вносния сутиен "Triumph" и бикините остави в чантичката четири писъмца, в които сърцераздирателно се прощаваше с двете си дъщери, с родителите, с мухльо и – в запечатан плик на въздушна поща – с Любимия.
Дремеше му на Любимия! Седеше си в центъра на големия град с компания в кафене "Havana", известно като "Раковото кафене" за пушеците и тайфата пройдохи и мързеливци, и си правеше други сметки, докато тя, свряна в склада на магазина, с едър детски почерк описваше как да бъде погребана и цялата й нелепа смърт да бъде обвита в дискретност.
Ала театрото си е театро. Късно вечер, към полунощ Щипков звънеше на Мухльо, хълцаше пиян-залян в телефонната слушалка по половин-един час, а Мухльо, разбира се, го успокояваше. Толкова широко сърце имаше този рогоносец!
– Кажи ми къде е Ана? – питаше бившият пандизаджия Щипков всяка нощ по едно и също време.
– Тя е много далеч и никой не бива да я безпокои – вълнуваше се Мухльо.
А Щипков продължава:
– Идеше ми да те пребия, като я видях на Градския плаж насинена.
– Тъй ли! Че къде си бил? – питаше Мухльо.
Струваше му се, че всички знаят неговия позор и тайно, зад гърба му шепнат с ехидна усмивка: "Рогонооооосец! Еееей, рогоносец!" Добре, ама не виждаше пред себе си враг. Имаше доброжелатели, и когато размазваше изневерите й, като се опиваше от перверзните подробности, свикна да го съжаляват, да кършат ръце, да го гледат с натъжени очи.
Защо не! Това също може да доставя удоволствие – в известен смисъл, макар че общо взето, е по-гадно от каквато и да е изневяра. Като не можеш да се примириш, поне не се излагай пред хората!
После тя се влюби бурно в бивш затворник, някой си Щипков от Калояново, село на десетина километра от Пловдив, и направи опит да се самоубие с хапчета. Не че й се умираше – не можеше да преживее, че бившият пандизчия, момче кораво, се уплаши от нейния кротък мухльо. Направи го и от инат, и от неизживян момински романтизъм.
Покрай грижливо сдиплената бяла полупрозрачна рокля с цепка почти до кръста, златните сандали с десетсантиметров ток, вносния сутиен "Triumph" и бикините остави в чантичката четири писъмца, в които сърцераздирателно се прощаваше с двете си дъщери, с родителите, с мухльо и – в запечатан плик на въздушна поща – с Любимия.
Дремеше му на Любимия! Седеше си в центъра на големия град с компания в кафене "Havana", известно като "Раковото кафене" за пушеците и тайфата пройдохи и мързеливци, и си правеше други сметки, докато тя, свряна в склада на магазина, с едър детски почерк описваше как да бъде погребана и цялата й нелепа смърт да бъде обвита в дискретност.
Ала театрото си е театро. Късно вечер, към полунощ Щипков звънеше на Мухльо, хълцаше пиян-залян в телефонната слушалка по половин-един час, а Мухльо, разбира се, го успокояваше. Толкова широко сърце имаше този рогоносец!
– Кажи ми къде е Ана? – питаше бившият пандизаджия Щипков всяка нощ по едно и също време.
– Тя е много далеч и никой не бива да я безпокои – вълнуваше се Мухльо.
А Щипков продължава:
– Идеше ми да те пребия, като я видях на Градския плаж насинена.
– Тъй ли! Че къде си бил? – питаше Мухльо.
– Шах играех, беше се излегнала върху хавлията ви на метър от мене.
– Как не съм забелязал!
– Какво да забележиш, тя ме обича! Обича ме и е всеотдайна. Не съм срещал момиче, толкова всеотдайно в любовта. Ти собствената си жена не познаваш, аз я познавам по-добре.
Полежа два месеца в психиатричната клиника "Корсаков" върху източния склон на Джендем тепе, походи зашеметена из улиците на града, па отново се втурна във водовъртежа. Само че сега стана триж по-прикрита. Залагаше в името на Голямата страстна любов себе си цялата – душата, тялото, живота си, за честта да не говорим! Залагаше, и като че печелеше, винаги ставаше, каквото пожелае.
А Мухльо се сви като пържено бъбрече. Почерня, съсухри се, кожата му стана прозрачна, раменете му щръкнаха до уши.
Грандиозни планове се чертаят, набелязват се светли перспективи и дружно все върви и върви народът към сияйното бъдеще; а сред нас някои хора живеят със своите красиви романтични илюзии и никак, ама никак не им е до общи хорови декламации. "Суров е животът", както казваше старшината в казармата.
Най-после налетя на суров мъжкар, дето от нищо не му пукаше. Ходеше му в квартирата или по квартирите на негови приятели – слушаха диско, пиеха, пушеха марихуана, понякога се събличаше за кеф на компанията; момичетата наред с нея ставаха общи за цялата тайфа.
Някои от приятелчетата яко си падаха по нея… Стана номер осми от поменика, татуиран върху мъжествената гръд на бронзовия непукист. И тъй като имаше преди нея вече една Ана в живота му, тя стана Ана ІІ. Звучи като име на кралица, нали!
Кралицата работеше в магазин за конфекция: костюмчета, полички, роклета, блузки, покривки за маса, хавлии. Спеше през обедната почивка в складчето зад щанда. Хранеше се през деня с евтини супи и буламачи от вегетарианския стол наблизо. Потеше се от задухата и от неспирното влудяващо стържене на подметки из магазина. Навикваше клиентите или хълцаше неизвестно защо, свряна в най-тъмния ъгъл на склада, да не я забележат колежките.
Когато нарядко дъщерите й се вестяваха край щанда: "Мамо, мамо, мамо" – отпращаше ги да си вървят. И скоро те съвсем престанаха да идват при мама.
Мама се прибираше късно вечер, съсипана от умора, цигари и от кафе с коняк, за да сготви надве-натри. Докато Мухльо издуваше перки в захабения им едностаен апартамент накрая на града и маршируваше от стая в стая, като се невротизираше, доколкото му позволяваха силиците, мама се друсаше съсипана от умора и отврат от самата себе си върху изтърбушeните седалки на последния градски автобус.
Петнайсет години прелетяха като петнайсет птичета от едно ято. Някога двамата – Мухльо и Ана ІІ, мечтаеха да бъдат щастливи.
– Как не съм забелязал!
– Какво да забележиш, тя ме обича! Обича ме и е всеотдайна. Не съм срещал момиче, толкова всеотдайно в любовта. Ти собствената си жена не познаваш, аз я познавам по-добре.
Полежа два месеца в психиатричната клиника "Корсаков" върху източния склон на Джендем тепе, походи зашеметена из улиците на града, па отново се втурна във водовъртежа. Само че сега стана триж по-прикрита. Залагаше в името на Голямата страстна любов себе си цялата – душата, тялото, живота си, за честта да не говорим! Залагаше, и като че печелеше, винаги ставаше, каквото пожелае.
А Мухльо се сви като пържено бъбрече. Почерня, съсухри се, кожата му стана прозрачна, раменете му щръкнаха до уши.
Грандиозни планове се чертаят, набелязват се светли перспективи и дружно все върви и върви народът към сияйното бъдеще; а сред нас някои хора живеят със своите красиви романтични илюзии и никак, ама никак не им е до общи хорови декламации. "Суров е животът", както казваше старшината в казармата.
Най-после налетя на суров мъжкар, дето от нищо не му пукаше. Ходеше му в квартирата или по квартирите на негови приятели – слушаха диско, пиеха, пушеха марихуана, понякога се събличаше за кеф на компанията; момичетата наред с нея ставаха общи за цялата тайфа.
Някои от приятелчетата яко си падаха по нея… Стана номер осми от поменика, татуиран върху мъжествената гръд на бронзовия непукист. И тъй като имаше преди нея вече една Ана в живота му, тя стана Ана ІІ. Звучи като име на кралица, нали!
Кралицата работеше в магазин за конфекция: костюмчета, полички, роклета, блузки, покривки за маса, хавлии. Спеше през обедната почивка в складчето зад щанда. Хранеше се през деня с евтини супи и буламачи от вегетарианския стол наблизо. Потеше се от задухата и от неспирното влудяващо стържене на подметки из магазина. Навикваше клиентите или хълцаше неизвестно защо, свряна в най-тъмния ъгъл на склада, да не я забележат колежките.
Когато нарядко дъщерите й се вестяваха край щанда: "Мамо, мамо, мамо" – отпращаше ги да си вървят. И скоро те съвсем престанаха да идват при мама.
Мама се прибираше късно вечер, съсипана от умора, цигари и от кафе с коняк, за да сготви надве-натри. Докато Мухльо издуваше перки в захабения им едностаен апартамент накрая на града и маршируваше от стая в стая, като се невротизираше, доколкото му позволяваха силиците, мама се друсаше съсипана от умора и отврат от самата себе си върху изтърбушeните седалки на последния градски автобус.
Петнайсет години прелетяха като петнайсет птичета от едно ято. Някога двамата – Мухльо и Ана ІІ, мечтаеха да бъдат щастливи.
Пловдив - европейска столица на културата 2019
Plovdiv, 2 noe. 1988 – edited 23 fev. 2017
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар