Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 29 ноември 2017 г.

Публицистика – ПЪТЯТ КЪМ АДА

ПЪТЯТ КЪМ АДА
      
       І.

     Встрани от пътуващите люлки и стрелбището със захарния памук*, тук посред нашия краен квартал отвъд най-голямото циганско гето в Европа, една жена, не по-възрастна от четирийсетте, лежала по гръб досами пътеката и тихичко хълцала, затворила очи, а хората отдалеч я заобикаляли. Жената просто лежала безпомощна на земята, и когато единственият човек, който спрял при нея, попитал: Госпожо, зле ли ви е, имате ли близки, приятели, или да повикам лекар? – прошепнала: "Нищо не ща, искам да умра".

    И когато този един-едничък човек дойде в моя дом и предложи да се обадим на Спешна помощ, да сторим нещо-нещичко, каквото и да е, защото това не е някой щур алкохолик, дрогирана отрепка, а същество интелигентно, отчаяно, моя милост, пишещият тези редове, рекох:

    – И защо точно ние? Толкова народ минал и минава оттам, стотина, може би хиляди са я видели, няма начин поне един да не е направил нужното; поликлиниката е на две крачки, а ние – какво? – би трябвало сега да скочим в колата, да идем да я уговаряме да дойде с нас, пък тя вероятно ще се дърпа, ще повтаря своето "Искам да умра", и хайде да си представим панаира, който ще се получи! Ще се струпат зяпачи, ще обсъждат не само жената, но и нас двамата с теб, какви сме й ние, нали! И ще станем център на внимание, а пък ни знаят мнозина от този край на Пловдив, и оттук-насетне ще ни свързват един с друг и с този печален случай. А ние нали не желаем да ни свързват с когото и да било, още повече един с друг?

    Впрочем, "необикновен случай" ли казах?!

    И този човек, когото силно обичам и комуто до голяма степен дължа това, което в момента съм, примирено отпусна ръце:

   – Добре, никъде няма да ходим.

   Ала обзет от мимолетната слабост на колебаещия се ръб, раздвоен между желанието никъде да не мърдам от уютното ни гнезденце и все пак изкушен да се представя в добра светлина поне пред собствените си очи, продължих да се размазвам:

   – Ако речеш, да отидем, а?

   – Не – отсече решително моят човек, – сега аз не желая да ходим.

   – Но защо! Ето, ще сляза, ще изкарам жигулката от гаража; имам малко бензинец, колкото да я замъкнем тази нещастница до поликлиниката; ама тя... тя нали не искала който и да е да й помага, нали сама рекла, че иска да умре?

  – Да-да! – разсеяно, като ехо отвърна моят мил човек и сплете в скута си ръце с нежна мека кожа, източени от тоновете минало през тях бебешко и всякакво пране и от умението да се свири на пиано.

    Опитвам да изясня колко важно е за човек на изкуството как ще го възприеме не само светът, но преди всичко и най-вече собствената му гузна съвест. И значи, топката беше прехвърлена в моето поле и така ми горчеше и пареше въздухът около тази легнала във влажната пръст нещастница, че решително я отстраних и си казах: О-о не! Доста са ми неприятностите в този объркан мой живот, че да се товаря с още една. И не толкова със силата на ината, колкото с вродено у всекиго от нас някакво явно жизнеутвърждаващо любопитство, същото, което ни кара с облекчение и вътрешно задоволство да присъстваме на погребения, с разтуптяно сърце да четем и слушаме за кървави драми в бита и по пътищата на света, духом вътрешно отстранени, вътрешно щастливи почти, че това... точно това не се е случило с нас, не ни се е стоварило върху собствената кратуна, и значи ние продължаваме да си се борим с неприятностите; за някого онази своенравна дама Съдбата отсякла: Дотук! – обаче ние... о-о, ние бодро отминаваме нататък.

    И тъй направих кафе, изпихме си кафето, целувахме се, гушкахме се, бъбрихме пак за какво ли не, и ето в тези разпилени приказки и уют жената, която силно искала да умре от отчаяние или от дявол я знае какво, изчезна, стопи се, престана да ме безпокои и си отдъхнах.

    Сутринта обаче, като се събуждах, преди да съм се още разсънил съвсем, онази нещастница пак се появи пред очите ми. Припомних си незначителна подробност от снощното описание: косата й била леко къдрава, личало, че това била боядисвана и поддържана доскоро, но занемарена вече коса. И с цялата си тежест върху ми се стовари този абсурден, ужасен въпрос: Защо я осъдих на смърт тази жена? Защо не усетих жалост, ни състрадание, нито основание да помогна, да й подам ръка, дори просто да се появя пред разплаканите й силно отчаяни очи с красивото си великодушие, с великолепната си бедняшка жизнена вяра и оптимизъм за България?

    Всеки ден, всяка секунда, скъпи мои, ние сме на изпит пред онова странно Нещо, което назоваваме Съдба, Бог, Съвест. Забелязвам нещо страшно, което неусетно през тези последни десетилетия се е случило с всички нас, с цялата ни горда някога Българска нация, изпаднала днес в драмата на оцеляването: ние, скъпи сънародници, ние привикнахме с безразличието и уви! – вече губим импулса си да се съпротивяваме на Злото. Представям си, че такъв не съм само аз, че десетки и хиляди сме заобикалящите изпадналия в беда човек. Какво ти безразличие, моля! Та ние сме съучастници в тази гавра, която се извършва и над самите нас, пет или четири милиона все по-оредяващи и натискани с муцуна в калта българи по род и нрав. Не-е-е, не за хора на исляма и за крадливи цигани, а за нас – българите, крепителите на държавата ни, говоря.

    Защото тази държава не ни е само байряк и родина; тя ни е имот, наследство, парче жилава пръст и камъни, прорязано от реки и ручеи, изпълнено напоследък с лепкава воня на духовна кал, която на могъщи талази бълват и плискат телевизионният екран, вестниците, радиото, интернет-сайтовете на уж Нова България с отвратително наглото си скудоумие и склонност към назидания. Някой се е появил в този миг на хоризонта във вътрешния пейзаж на душата ни – катедрално мрачен и висок до облаците, той заповядва: Стой си там, където си! Налягай си парцалите, да не ти се случи случка! Тъй че въпросът не опира вече до красиви жестове, а до нещо много по-рязко: ти трябва по някакъв начин да оцелееш. Ама на всяка ли? Не-е, не на всяка, а на всякаква! – цена да оцелееш, следователно, не бива да не сe пилееш. В крайна сметка, нали, онази хълцаща женица сама си пожелала: "Нищо не ща, искам да умра". Да върви по дяволите, нека върви при своя ангел, то си е нейно право, следователно: не се намесвай, дето не са те канили! Тук вече място за съчувствие няма.


    Това, скъпи съотечественици, става на 1 март надвечер, три години преди да нахълтаме в двайсет и първото столетие подир разпването на Иисус. Днес осемхилядолетният мой Пловдив, най-древното и въпреки варварските набези оцеляло край портите на Европа жизнено селище, е само един обрулен от алчни и невежи отродници-парвенюта окаян град, живеем като бежанци в отечеството си, очите ни са обърнати навън, младите наши българи бленуват час по-бърже да напуснат България.

     ІІ.

    
Наоколо светът се тресе от катаклизми: катастрофи, бунтове, революции, земетресения, потоп, суша, СПИН, глад, генно инженерство, самовзривили се фанатици. А тук е слънчево, тихо наглед, еднообразно като... в пустиня. По телевизията снощи въртяха документален запис на масова екзекуция някъде в Африка, може би в Уганда или Руанда; добре изглеждащи мъже с големи тояги блъскаха трудолюбиво по някакви вързопи от дрехи. И постепенно, с помощта на варио-оптиката операторът ни приближава на някакви си два-три метра от вързопите.

   Но това са хора, Боже мой! – мъже, жени, дечица с разбити черепи, с лица, захлупени по очи върху земята, но кръвта и разхвърчалият се човешки мозък показваха какво точно се случи току-що, докато вечеряхме или се изтягахме сънливо върху дивана.

   Единият още едва помръдва пръстите на босите си нозе – полумъртъв, недоубит, разтърсван от конвулсии; ризата му – бяла, изскочила над колана на панталоните, захабена, опръскана с кръв около яката и по гърба.

   Нас ни манипулират с тези кадри от избиването на племето тутси. Нас ни манипулират с това несекващо документиране на насилствената смърт, експлоатирайки естественото ни човешко любопитство към страданието и ужаса. Какво ли не са видели вече тези наши очи! Дерайлирала влакова композиция и висящи човешки крайници, разпарцалосани трупове в локви кръв. Грамада от срутил се хотел и прашни, сплескани човешки останки на мъртъвци, които извличат с носилка или събират като смет в големи черни найлонови торби. Заледена магистрала, блестяща в сребърната светлина на прожекторите, и стенещи хора, които измъкват из нагърчените ламарини. Автобусна спирка в Сараево и пълзящи в кървищата по разбития тротоар остатъци от човешки тела след сполучливо изстрелян от "героичната" сръбска артилерия снаряд срещу чакащите на опашка за хляб косовари.

   Това не са необикновени работи – нашепва телевизията, това ти е част от живота. Длъжен си да я видиш тази част от шоуто, да узнаеш и да си правиш сметка по-нататък как ще я караш. Трупове, трупове, трупове... Обгореното детско личице в едър план, с прехапаното езиче между щръкналите зъбки от смачканата с тояга главица, не е просто епизод от избиването на някакво "диво" африканско племе; това нещо става част от домашния ни интериор, ние свикваме с него и децата ни неслучайно все по-равнодушно съзерцават филмовите екшъни.

   Защото жестокостта и цинизма в реалния живот са по-развихрени и от най-развинтената фантазия на холивудските и всякакви там западни бизнесмени в изкуството, които от тези работи правят пари, ужасно много пари.

   Не е добра идея на посоченото по-горе да противопоставяме лъскавите образци умело подреден бит. Проблемът вече е как да живеем точно ние, простосмъртните, които се люшкаме между тези два полюса на човешката ни природа, ние, продължаващите да оцеляваме с остатъци от храброст в това блато на духовна разруха, каквото е днес благопристойната и така сдържана в чувствата си заможна Европа – модела на съвременната цивилизация. Децата ни виждат това. Децата ни постепенно свикват с издевателствата. Ето кое е страшно! Няма черква, няма бог над нас, няма ги онези простички Десет Божи правила, върху които се е крепяло човечеството в тези две хиляди години цивилизация. Има компютри, мениджмънт, стокови борси, луксозни лимузини, модни дефилета, автомати калашников, междупланетни сонди, Internet, АВС, CNN, Al Djazira, състезания за някоя Gran Prix, безумно тъпи и пошли най-евтини чужди сериали по българските телевизии и реклами-реклами-реклами, които носят пари-пари-пари. Чудна реклама за страст на кристали, реклама срещу запек, диария, за дамски превръзки с крилца и без крилца, реклама за почистване на тоалетни чинии, реклама за превъзходни изобретения и за какво ли не.

    Това дотук обаче не е вопъл срещу модата и техническия прогрес, да не си помислите! Защото техниката си е техника, шаренията – шарения, но дали не забравихме вече, че точно ние: аз, ти, той, тя, то, точно ние човекът сме най-чудното, най-чудесното на тази малка планетка, залутана по законите на небесната механика в необятната вселенска пустош.

     
ІІІ.

   
Какво ни казват политиците – тези тъй здраво заети с благото на нацията възпитани и културни мъже, жени, старци от сой! Казват ни разни работи, от които разбираме колко важно е обществото ни да е добре устроено, законите да са закони, всяко престъпление срещу човека и природата да е последвано от възмездие, всяка достойна проява на човешкия дух и мускули да е достойно отличена. 

    Да, това е много приятно за слушане! Но къде сме ние сред този порой от престъпления, успехи, победи, митове, демонстрации на самочувствие, ум, благородство? Ние, скъпи мои, сме си все тук: на земята, при хляба и солта, самите ние – хляб и сол за идещите подире ни поколения на този нов свят. Човекът все пак продължава да зъзне в тъничката си човешка кожа с този възел от нерви, с несекващия свой сърдечен пулс в дребните нещица. Искам да кажа, надеждата ми за оцеляване няма абсолютно нищо общо нито с политиката, нито с Международния валутен фонд или с участието на Българската войска в мисии на НАТО далеч извън моята обрулена, обезличена България.

    Като гледам тези толкова добре поддържани лица с подредените коси и бръчици на угрижеността върху им, като се възхищавам, от една страна, на новите ни политици от типа и с реакциите на сегашния ни г-н Президент и сегашния ни г-н Министър-председател, от друга страна, се питам: А дали Злото не ни се явява точно иззад най-разкошните, дивни рекламни красоти? Дали и това не е само отличен спектакъл, добре режисирано представление, мило шоу за наивници? Защото, ако тип с противна физиономия посегне към хляба на детенцето ти, много по-лесно ще ти е да го пернеш през лапата, отколкото ако тези, които те ограбват, са симпатични, образовани, изглеждат достолепни на екрана.

    Предпочитам Държавата да не се занимава с моите лични проблеми. Нека госпожа Държавата си гледа своите държавни работи, за да й имам доверие. Моят личен договор с тази капризна госпожа е сключен, когато дори не съм разбирал за какво иде реч. От първата ми глътка въздух, от първия ми писък на този свят искам да имам свободата да съм това, което не пречи на другия, но и другите да не ми пречат да съм. А ето че чудесната "наша" държава завира пипала в гърлото ми, за да измъкне оттам залъците хляб, да ги преброи и ми остави толкова, колкото да не умра от глад и печал.

    Защо ми е този договор с нея! Този унизителен договор съвсем не ме устройва. Устройва някого, но това не съм аз, българинът. А не мога да се отрека от Държавата, да я отрежа с рязкото Върви на майната си!Защото тази държава е обсебила и миналото ми, не само настоящето, моите близки и вече мъртви предци са работили пак за тази държава и по същия унизителен договор. И заради тези мои свидни мъртъвци не мога да се наредя сред отчаяните мечтатели, бленуващи Зелена карта с гордото "Гражданин на Съединените американски щати", "Гражданин на Канада", "Поданик на НВ Кралицата на Великобритания" и пр., и пр.

    Живея със съмнението, че всичко тук, което притежавам, е втора употреба, животът ми вони на магазин за стоки втора употреба, а заради спомените от ранното ми детство не мога да се отлепя от родната кал, населена с уроди: някакви възгордели се парвенюта, позьори, циници на дебелашката простотия.

    Е, добре, Държаво, не аз... ти си я открила тази черна сметка и ти я рисуваш върху ребрата ми. Ти стори всичко възможно аз, българинът, да те намразя от дън душа. Ти постоянно предизвикваш добрия човек у мен. Ходиш ми по нервите, по главата, по раменете ми ходиш, почукваш с костеливия си нокът по мозъка ми, самодоволна, тъпа, самовлюбена. Питам се, не изпитваш ли страх, не ти ли минава през ум, че такива като мен ставаме все повече и повече. Не в действията си... В мислите си, в мечтите, присъщи на всеки българин, ние – унижените и оскърбените, лекичко и постепенно с досада те отдалечаваме от себе си. Договорът си е договор, да, но ти, скъпа, рано или късно ще се наложи солено да си платиш за стореното с нас.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 27 mart 1997 – edited 29 noe. 2017
_____
Действителен случай на 300 м от дома ми.
БЕЛЕЖКА:
Текстът – в пловдивския вестник "Арт-клуб", бр.3/1998 г. А че нищо не се е променило ето случай кажи-речи от днешния ден, Действителен случай на 300 м от дома ми. вж. https://skafeto.com/%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B8/%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BE%D0%B3%D0%B0-%D0%B2%D1%8A%D0%B2-%D1%84%D0%B5%D0%B9%D1%81%D0%B1%D1%83%D0%BA-%D0%BC%D1%80%D0%B5%D0%B6%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B3%D1%80%D1%8F-%D0%BE%D1%82/33864/

Няма коментари:

Публикуване на коментар