Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 30 ноември 2017 г.

Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (продължение)

    …те избират най-прекия път до целта и се фокусират върху това, което е пред тях, докато ние по правило виждаме доста по-надалеч… Жените са по-трезви в преценката си и не виждат неща, които всъщност не са там, докато ние, ако страстите ни са разпалени, преувеличаваме всичко и си представяме неща, които не съществуват… *

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (2.)

     19.01.2002. 

    Из "Морето, морето" на Айрис Мърдок, стр. 50 (Струва ми се, изразява и мои си грижи.): "Но клетата Клемънт може да почака – всъщност тя няма и друг избор. На голямата битка на волите завинаги е сложен край. А аз седя тук и се чудя на себе си. Нима съм се отрекъл от магията, сложил съм оръжие, отказал съм се от работата си? Предаване на властта и окончателно преобразуване на магията в дух, времето ще покаже".

    В моя случай "Клемънт" е двайсет години по-млада от разказвача. От мен би следвало да се очаква някаква форма бащинско едва ли не смирение; знам, не е тъй; знам, смирението ми е роля, отесняваща от ден на ден кожа. И никакъв край не ми се привижда в тази "битка на волите". Замълчаващия винаги ли го виждаме в неизгодна позиция?!

    Не ме интересува, казвам си, Re.; всъщност, безразлично ми е какво става с нея и около нея; интересът ми е към това как ще се промени моят собствен живот, отношението ми към самодоволен тип мъже и жени, които досега съм изобикалял, странял съм, не съм пожелал компанията им, ни сладостите вследствие помощта им. Е, сега ми влезе в ума едно от точно тези "насекоми на успеха". Какъв ти дух, Боже мой! – нима този тип хора не ми е амплоа, попрището, специалността? И тази компютърна анимация ми се представя за живия живот. Предизвиква ме.

    Ще почака за истинското сражение обаче; познавам се поне откъм тази страна, струва ми се: дълго ще кървя, ще се настройвам и... най-неочаквано ще предприема онова, което и мен самия
ще изненада.

    Дъждовно тихо. Врабците, мокри, се пощят, подреждат с човчица крилца и пера; по клоните на липата ми се наредили като орехчета върху Коледна елха, а едничък, кацнал върху парапета на балкончето ми, върти оченца като крадлив циганин, чака трошици.

    - - - -

    Класически любовен триъгълник, ами това ще да е! Третият, невидимият съм. Озадачава ме, че Re. спомена най-спокойно вероятността да ми гостува, да пием кафе у дома... а защо не, мисля си, излегнати в спалнята! Кафе, уиски, бадеми. За прегръдки и целувки късно ли е, рано ли – не ми се мисли. Нали споменах, че не съм изкушен сексуално като преди! А не бих отказал. Хм! Какво искам всъщност?

    Може би ме вълнува ловуването за точно този сексуален партньор, но вече не върху познатия досега терен (лична собственост, вид притежание), а за умна жена, която очевидно принадлежи другиму. Застрашен ли е самецът от моето – а и защо само моето – посегателство? Разбира се, че е застрашен. Но нещата вече стоят по друг начин: не аз, а той нахълта в завладяното от мен пространство, появи се с претенции и самоувереност като господар на положението. Щом бил плащал, щом поемал ангажименти, главоболия, разноски около тази жена, според думите му, то щяло да значи: оттук-нататък той дърпа конците, той поръчва музиката и прочие. Дали е така обаче?

    Телефонът у дома звъни вече пет-шест пъти; изключвам, и отново набират... Досещам се кой ме търси... Уви, не е тя. Насреща ми е, обажда се по-малката двете ми самостоятелни вече дъщери, да каже, че утре ще ми гостува.

       
21.01.2002.

    Човекът е много самотна вселена.

   
22.01.2002.

    Двете й последни послания по джиесема: "Благодаря ти от името на малкия! Благодаря от мен! Много си мил. Обичам те особено, много особено!" (12 часа на 21 януари) и "Мили Жоро, благодаря ти, че си бил с мен на този ден преди седем години; че ми помогна в много тежък период; че малкият не усети липсата на баща и още много други неща..." (около 11 часа на 22.януари).

    Днес малкият навършва своите първи седем години. Опитвам да заглуша, да удуша любовта си към тази жена, и колкото да опитвам да се отдалеча и физически, и от мислите си да я отскубна – толкова повече ми липсва. А не ми помага особено да я забравя. Като че ужасен фронт дели тя и онази част от мен, която воюва със самолюбието ми на мъж. Защо са ми сантименталности точно сега? 

    
Виждаме се в учителската стая. Сами сме. Отначало не знам, че е влязла; сепва ме гласът й: 
 
      
– Жоро, здравей!

      
– Здравей! – гърбом към нея.

    – Жоро, какво става с теб? Защо не отговаряш на съобщенията? Малкият много ще се зарадва на твоя подарък.

    – Не съм част от празниците – обръщам се, показвам: – Виж какъв химикал ми подари дъщеря ми.

    – Хубав е, много е хубав! – върти го из ръце.

    – А! – казвам. – Менте е. Но добре изглежда.

    – Можеше да ми звъннеш... – укорно.

    Казвам, че не се чувствам добре тези дни. Нещо подобно преди куп години ме е карало няколко дни наред да ходя на кварцови нагревки и да пия бирена мая. Може да ми се размине този път. Изобщо, говоря, говоря, говоря... Понеже ми е неловко. Гледа ме внимателно. Съвсем близо е насреща ми. Очарователна, заинтересувана от тъпотиите, които бъбря. Жена, която си знае цената! И хем е благосклонна, хем като медицинска сестра уравновесена и учтива спрямо мен, пациент на тази много специална клиника, където лекуват Любовта.

    Тръгвам си от учителската стая:

    – Пожелавам да си изкарате приятно тази вечер! – махвам за довиждане.

    Излиза подире ми. Вървим по килимената пътека във фоайето на сградата и насреща ни се задава червенокосо момич
е, нов колега от началните даскалици. Червенокосата мимоходом ни оглежда. Установявам го с периферното си зрение. Същински крадец, заловен на местопрестъплението, се почувствах. Отдалечих се бързо-бързо и от двете. Свих по коридора, отключих моята класна стая, все още объркан, сядам зад бюрцето. Въртя из ръце химикалката от дъщеря си и се моля: дано Re. не отвори внезапно вратата, не искам, не искам, не искам точно сега да я видя застанала в рамката на вратата предизвикателно хубава, ала по медицински угрижена за мен. Дали ако влезе, бих се удържал да не я прегръщам, галя, целувам?

    ...Описвам. Станало е преди три часа и нещо. Преди да се хвана да пиша, пуснах си мелодията от филма "Бодигард" с актьора, когото харесвам – Кевин Костнър, и Уитни Хюстън, капризната млада самка, която ловува. Май че лично я приемам тази преработена кънтри-мелодия, която влюбената посвещава на бодигарда (пазителя на тялото й – буквално преведено от английски) със зноен, хем с много сексуален подтекст ми звучи. И понеже Re. ми е споменавала, чувал съм го и не само от нея, че откривала у мен излъчването на Кевин Костнър във филма, точно сега... в тази празничната за момченцето й вечер, ми се ще яко да се напия, да се разкрещя, да се сбия с някого на живот и смърт.

    Разбира се, няма да сторя нито първото, ни второто, ни третото от тези три така необходими за мен в онзи момент работи. Най-много да си пусна още два-три пъти да се върти чудесната основна мелодия от филма с Кевин Костнър и Уитни. 

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 30 noe. 2017
–––
* Илюстрацията горе: младият Артур Шопенхауер (1788-1860). Цитат от негов трактат, вж. http://magnifisonz.com/2016/08/14/%D0%B0%D1%80%D1%82%D1%83%D1%80-%D1%88%D0%BE%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D1%85%D0%B0%D1%83%D0%B5%D1%80-%D0%B7%D0%B0-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%8A%D1%81%D0%B8/

Няма коментари:

Публикуване на коментар