Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН

   Иногда теряешь какие-то вещи, а потом нечаянно находишь и очень радуешься этому. Иногда специально что-то выбрасываешь... и тоже получаешь какое-то облегчение что-ли! Как в детстве хотелось бы найти или прикупить шапку-невидимку, думаю, что очень пригодилась наверное.* 

   (Реплика на Lucien Lucien от фейсбук)

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1.)

    16.01.2002. 

    Заемам се с романа на Айрис Мърдок. Имам намерение да си отбелязвам някои ключови фразички, изречения с доста подтекст. Ето първата (стр. 11): "Удивително, непоколебимо и мощно може да бъде игривото море!" 

    В крайна сметка, като литератор, работата ми са детайлни анализи върху случващото се (или неслучващото се) около и у мен. Описвайки своето, смятам, описвам възможност да се случи с всекиго; не съм обладан от високомерие, просто най-достъпен за размишление и наблюдение съм си, както и неколцина по-близки или по-далечни приятели и случайни познати. В известен смисъл литературата е тъкмо нарцистично занимание: оглеждаш се в бързея на изтичащото време, трупаш познание и самота, като сбираш печал, според древната сентенция*, и се опитваш да продължиш оптимистично да съзерцаваш света. Създаваш си някаква изискана компания от мъдреци и обикновени простосмъртни, обединени от умението ти да се изразяваш уравновесено, добронамерено.

    А какво ще кажете за удоволствието да се откажеш именно от удоволствия и изкушения? От стр. 13: "При храната и напитките, както и при много други (но не всички) неща, простите радости са най-добри, и това е ясно на всеки интелигентен, обичащ себе си човек".

    От стр. 29: "и след известно време щастливо започнах да забравям изживяното по тихия особен начин, по който се забравя сън". Така, струва ми се, любимата Re. ми се отдалечава; виждам я като в сгъстяваща се мъглива нощ. Очевидно навлизам в сфера на вътрешно задоволство: приятно ми е да си помисля от време на време, че – дотук поне! – устоявам на разрушителните бесове у мен. Не съм си представял досега, че някой би се гордял, понеже нищо не е сторил; стоях като каменен остров сред разбушувалото се внезапно море и външно се постарах, поне доколкото ми е възможно, да не изразявам болка или изненада. Сякаш приех предателството като нормална част от живота, макар съвсем да не мисля, че е тъй.

    Любовта винаги си остава застрашена от предателство. Защото предателството е обратната страна на монетата. Край всеки Иисус неизбежна е вероятността да се появи някой Юда. Рано или късно, то се случва, за съжаление. Но кого да жалим – Иисус ли?!

    Грешат онези, които с телени заграждения и настървени зли песове охраняват зорко своята любов. Това не е любов, а страх и див егоизъм, макар че точно тези ревнивци най-обичат да говорят колко силно били привързани, и значи – ах, какви дарове, какви компенсации очакват в отговор. Любовта е преди всичко свобода, усещане за цъфтеж и отварящи се хоризонти. Който се страхува от изневяра, е най-силно застрашен. Та е глупаво да се страхуваме, когато сме влюбени.

    Защо обвиняват предателя? Като че още никой досега не се е замислял каква трагедия изживява той, каква цена плаща, за да убие любовта у себе си. По-добре да не си на негово място! Много добри доводи си измисля той, много убедително обяснява необходимостта, обстоятелствата, които го били подтикнали да извърши своето; но от себе си кой ще избяга? Затова не слушай, кога хленчи и се окайва или когато се хвали какви успехи отбелязал, как отведнъж животът му се подредил.

    За да се случи, всяка застигнала ни изневяра дълго зрее в недоизречено или премълчано. Значи, изневеряващият ще да е усещал някакъв вид велик недоимък, несъгласие, възражения, но се затаявал, страдал тихо, мечтал си за повече любов, повече изгоди. А любовта, общо взето, е нехайна и непретенциозна, тъй че какво ще рече тогава "повече любов"! Степенуват: този бил обичал толкова, пък онзи обичал повече, и не разбират, че има само едно – или обичаш, или не обичаш.

    Човек самичък се ражда, живее живота си и умира пак сам. Тъй сме устроени. И единствено в любовта живеете двама. И не забравяй, семенцето на предателството винаги дебне някъде наблизо, без да е основание зиморничаво да се тревожиш; то просто е част от нещата, които рано или късно се случват.

    Приеми предателството, без да се гневиш; защото то очиства мъртвите идеи, мечти, копнежи, за да те освободи от Миналото, да погледнеш с нови идеи, мечти, копнежи годините, които ти предстоят. Не стой като вкопан, животът е пред теб!

    - - - -

    Отбих се малко преди обяд в училище. Като че някой ме улови за ръка, откъсна ме от книгата, която четях, и ме отведе в училищната библиотека. Побъбрихме с библиотекарката Петя за това-онова, изразих удоволствието да чета точно такава книга и Петя Димитрова рече: "Е, веднъж вкусовете ни да съвпаднат!" После тръгна да се изкачи на третия етаж, при домакинката на училището, остави ме сам, както се изрази, "да пазя библиотеката".

    Седя, отпивам от кафето, прелиствам разсеяно някакво ново книжле... и вратата рязко се отваря. Влезе Re. – с дяволита муцунка, предизвикателно хубава, каквато си я знам.

    – Здравей, Жоро! Чух, че те споменаха горе, и дойдох да те видя. Какво правиш?

    Гледам я втрещен, качил крака върху масата. А дяволицата продължи:

    – Обадих ти се по телефона, но те нямаше. Пък и нали каза да не ти се обаждам, та не ти звънях по джиесема. Ние сме...

    – Ясно! – казвам (предположих, че е с Новичкия, и не съм се излъгал).

    – Оставих ги двамата с малкия в моя кабинет. – След малко кокетно се завъртя пред мен, раздипли плата: – Виж ми новата пола! Е, още не съм я изплатила, ама...

    – Добре ти стои – казвам. – На теб всичко добре ти стои. Грешна и хубава, доста ароматно съчетание се получава.

    – Исках да се видим някъде, в някое кафене. Но щом не желаеш... Реших, няма да те безпокоя повече.

    Отвръщам:

    – Смятам, че така ще помогна най-добре да усетиш промяната. Нали, коте!

    – Оф! – въздъхна. – Не е това, което очаквах, но обратно при... (спомена името на бившия си съпруг) няма да се върна.

    Като си тръгваше, обърна се и направи муцунка като за целувка.

    – Разбира се – казах, – в никакъв случай не бива да се връщаш в оня батак.

    След минути, когато Re. вече бе излязла, върна се библиотекарката.

    – Запознах се с него – рече; имаше предвид новия приятел на Re.

    – Какво ти е впечатлението? – питам.

    – А! Не е висок, не е красавец. Интелигентен изглежда – рече тя.

    Записвам тези реплики, и джиесемът ми изпиука два пъти: Re.! Точно осем и две минути вечерта.

    17.01.2002.

     

     Отговорих на късото съобщение по джиесема: "Тъкмо описах днешното си преживяване, коте. Ти да не си екстрасенс?" Обади се веднага по домашния ми телефон; говорихме – повече тя. Беше в добро настроение. Посмяхме се над неща, които изричах в шеговита форма, независимо че на дъното им е горчилка: за това колко хубавичко е да си сам, а пък тя (Re., значи) е наказана да се движи като ротор, като центрофуга около себе си и да върти наоколо купища хора; за транзисторно касетофонче, което съм обсъждал да й подаря за рождения ден на малкия, но ме притеснява, че хлапенцето, като всяко момченце, е любител на техниката и бързо ще го разпарчетоса това касетофонче, за да разбере кой вътре пее, кой бърбори... На което тя рече:

    – Ако имаш пари за харчене, обади ми се, ще намеря начин да ги наместя. – И разни други такива. – Значи, онова, че сме се видели двамата вчера, го смяташ за преживяване?! – чуди се.

    – Ами да, коте.

    – А мислех, че не искаш да ме виждаш. И бях решила да не те търся, както ми нареди.

    – А тоя джиесем у мен за какъв дявол не съм го изключил, как мислиш! Все си казвам: Re. ще звънне, поне някакво там пиук-пиук, ама не звънва...

    – Значи, мога да ти се обаждам. Така ли?

    – Да, коте!

    Споменах, че съм си купил тези дни половин килограм кафе, и тя:

    – Заредил си се! Какво ли си си рекъл: като ти дойда на гости, да има с какво да ме почерпиш...

    - - - -

    Днес след осем слязох в гаража и до осем вечерта разглобявах двигателя на колата. Чувам някакво почукване в областта на първия цилиндър и се захванах да уплътня основния лагер и лагера на биелата. Доста трудоемка и капризна работа. Ще имам занимание поне още за два дена напред.

    Мислех да започна тазвечерните записки с изречение, с което приключвам за днес: "Честолюбив съм, но тази плесница, която Re. ми извъртя изневиделица с Новичкия, оглушително продължава да отеква не само у мен, но и наоколо".

    18.01.2002.

    Заради ремонта ходих до магазина за авточасти; купих сакс и гарнитура за картера. Ситен снежец ръси. Въздухът е мек и свеж, но сивото снишило се небе и огромните локви, загърналите се плътно в себе си минувачи, както и изкаляните очукани стари коли по улиците на моя роден Пловдив излъчват тъга.

     В такова време най-добре е да си с хубава книга в леглото. В този ден за кратко се почувствах хлапе. Отиването до магазина в центъра на града беше за мен цяло пътешествие. Зяпах любопитно отрупаните със сняг яко подгизнали дървета с висналите им до земята клони, зяпах къщите, занемарените дворчета тук и там, уличните помияри край някой контейнер за боклук зяпах; зяпах и котките, със ситни стъпчици прекосяващи с лапки отъпканата пъртина, врабците, гургулиците, старец, който с бастунче едва-едва пристъпя от страх да не се подхлъзне, и дете, наистина детенце, не възрастен "хлапак" като мене зяпах как тегли майчето към сергията да му купи портокал: "Само един, мамо, моля ти се, виж ги какви са големи и хубави!"

    Гледах любопитно, ококорил зъркели, заобикалях локвите от сняг и кал или прецапвах храбро през тях. И всичко това ми доставяше онова, като че доскоро забравено, удоволствие от ранното ми детство, така до болка познатото – да се радвам не поради някаква особено важна причина, а просто затова че съм жив, не са ми се пак надули и гноясали сливиците, не съм гладен, греховете си дори съм изплатил с лихвите, което ще рече: мога най-сетне да си позволя дребни хлапашки авантюри – например, да мина не по старата улица, а по лъкатушещата прясна пъртина между високите надменни блокове... или – както и сторих – да си купя шоколад с бадеми и стафиди и да го излапам, облизвайки се, преливащ от щастие.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 29 noe. 2017

___
* От рус.: Понякога губиш някакви вещи, а после случайно ги откриваш и си много радостен за това. Понякога нещо специално изхвърляш… и също получаваш известно облекчение като че ли? Като в детството, ще ти се да намериш или да си купиш шапка-невидимка, която, мислиш си, ще ти послужи…

** Който трупа познания, трупа тъга!