Story – КАФЕ

КАФЕ

    Колегата – в безупречно изпрана и изгладена снежнобяла работна манта, най-после напусна канцеларията с вид, като че кой знае колко му се работи, и двете най-после останаха сами. Възпълничката – четирийсетгодишна, с нос като копче и боядисани в антрацитночерно косици, скочи да спусне райбера. Щрак! Обърна се, пооправи с два пръста блузката над циците, докато сядаше откъм другия край на масивното бюро, отрупано с папки-папки-папки. Другата – към трийсетинагодишна, с миловидно личице и вече доста прошарени и яко скъсени коси в прическа а ла гарсон, в това време старателно ниже с тънкоподострено моливче цифри в огромен тефтер. Вдигна главица, усмихна й се:

    – Разправяй!

    – Ще си сварим ли кафенце? – рече Копчето. И без да дочака отговор, завъртя широкия си ханш около оста му, коленичи, мушна се на четири крака под рафтовете на огромния шкаф: и той – замлян с папки, разпоредби, указания, книжа от всякакъв вид, плод на дългогодишната им работа.

    – Твоичкият отлетя ли? – осведоми се по-младата, без да вдига муцунка от таблицата, върху която бродираше все същите безкрайни колонки от цифри.

    – Замина.

    – И?

    – Нищо. Нали съм ти казвала, неговото Коми ще му изяде главата. Кола, та кола; като че това е най-важното!

    – Кое? – Събеседничката й явно не разбира за какво става дума.

    – Бяга – поясни Копчето. – Не го свърта тук. Едва изтрая тия четири дни, докато уредят наследството. Сестра му, и тя е една... – Направи гнуслива физиономия. – Не ги видях да жалят по баща си. От хорски срам поне, сълза да бе отронила кучката. Ей-тъй, мила, хвърлиха мъртвеца в дупката на Рогошките гробища*, па изтърчаха да видят какво им оставил, че да си го поделят.

    – Смяташ, че в Коми си има някоя?!

    – Отде да го знам! Мълчи-пухти, можеш ли да разбереш какво му е в ума?

    – В леглото иначе как е? – делово рече младата, все така забучила нос в онова, което дращи.

    Мълчание. Водата в джезвето завира. По тенекията пред прозореца зачукаха едри капки. Кани се да здраво да завали. От време на време долу изръмжава дизелов двигател, чува се гумите на машините как разплискват рядката кал в заводския двор. Там някъде, сред громолящите туловища на пътностроителните машини мяука изоставено коте: мяу-мяу... мяу.

    Кафенцето – сипано, над порцелановите чашки ароматно облаче се вие.  Качиха нозе върху бюрото, запалиха от любимите си цигари "Фемина".

    – Бо-о-оже господи, защо е така устроен животът! – взе да се размазва по-възрастната. – Блъскаш като идиот... жениш се, деца раждаш, отглеждаш ги, купуваш апартамент, дом обзавеждаш, трепериш прашинка върху килима да не падне, прозорците да са измити, цветята в саксиите да не вехнат, котката да е нахранена, и вместо всичко да ти е наред, и когато уж всичко вече ти е наред...

    – Ще се върне, не се безпокой! – опитва да я утеши по-младата.

    – По дяволите да върви! Там да си стои, що ли изобщо му трябваше да се връща! Ти не разбираш ли, че...

    – Разбирам.

    – Помниш ли, мила, миналото лято с оня разбрицан трабант как обикаляхме курортите, как заничахме като просяци покрай скъпите заведения на Слънчев бряг? Хората живеят, миличка, а ние с тия наши палави деца... като две стари кръпки пришити на оня лукс. Поли, блузки, пръстенчета, обеци, дреболийки, парфюмчета, мазилца... уж всичко ни наред, уж и ние сме като другите, и пак нещастни, и пак нещастни... – Разхълца се. Рони сълзи.

    – Не съм ти казала... – захваща по-младата, като издухва към ниския таван струйка цигарен дим. – Малко съм хлътнала по един...

    – Румен Дуков окончателно ли го отряза? Щяхте да се жените, като се разведе…

    – Журналист – прави се, че не е чула, – ама вече не е, че го съкратили за неква статия в неговия вестник. Голям смешник! Все намира да се майтапи. Не че казва кой знае що, ама каквото и да каже, все весело излиза.

    – Женен???

    – Не... Всъщност, да. Сега се развежда. Има ги две, дъщерички.

    – Ти си луда! – извика по-възрастната, ококорила неестествено очи. – Ще ти тръсне двете си джераменца, и върви се оправяй!

    – Жена му ги зарязала, хукнала била уж с някакъв доскорошен пандизчия**, а моичкият се шегува: при нея, казва, ще му е по-добре отколкото в затвора.

    – Ама че образ! Оная от добро ли ще го зареже!?

    – Знам ли! Ама ми е хубаво с него.

    – Мъжете са гадна пасмина – кимна към заводския двор Копчето.

    И в това, че се умълча, пак имаше купища обвинения към всички мъже по света. Зарея поглед навън, там, където планините на хоризонта полека-лека се измъкваха от мъглите. Дъждът бе отминал. От надвисналите облаци като прозрачно гроздово зърно розовее слънцето.

    – Питам се напоследък, що живеем? Заради това ли! – Посочи папките. – Или за да родим нещастници като нас, които ще повтарят нашите грешки, които даже едно благодаря няма да ти кажат, па са и вирнали празните си кратуни, а утре ще газят из калта като нас, ще се лутат и те в своя скучен живот като муха в паяжина?

    – Но аз не помня да съм била някога по-щастлива, мила! – кротко й се усмихна другата. 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 7 maj 1987 – edited 7 maj 2017

____
* Новото общинско гробище в Пловдив край Рогошко шосе, един от изходите на града.
** Затворник.