Публицистика – ВИЖДАМ ЖИВОТА СИ КАТО РОМАН

ВИЖДАМ ЖИВОТА СИ КАТО РОМАН

    Виждам живота си като роман с няколко успоредно протичащи и преплитащи се сюжета: 

    1) за верността и предателството; 

    2) за чувствеността и хладния разум; 

    3) за мечтата и отрезвяващата реалност.

В тези три сюжета съм централен персонаж и главен герой, изправен пред ударите на съдбата, за да открие отговор на драматичния въпрос: Защо живея?

    "Чрез Жулиен Сорел Стендал портретира една от онези превъзходни натури, които вибрират от енергия и страст, които благодарение на своята жизненост имат привилегията сами безогледно да се реализират. Когато такива изключителни хора се срещнат с тесногръдото еснафско общество, остава им само лицемерието, за да скрият бунтарството си" – тълкува немският ерудит Дитрих Шваниц (1940-2004); и за кратко ме опиянява представата, че този пасаж се отнася точно до мен, до моя частен живот. Понеже подобно на Жулиен Сорел от романа "Червено и черно" съм син на баща дърводелец, имам зрението на провинциалист за лъскавите салони, където пирува и се весели суетата, и съм завладян от същата мярка за тези неща, които изкушават посредствеността и я тикат безогледно и дръзко да се плоди.

    Странно е, че в моя живот точно там, където смятам, че съм най-силен – точно там винаги се е намирал някой измежду моите близки и приятели да ме отрезви с премерен ритник право в лицето. Едва ли е имало друг сред моите връстници от някогашната пловдивска гимназия "Георги Димитров", който по-интензивно да е живял с литература; по литература обаче любимата учителка Емилия Карапанчева редовно ме възнаграждаваше с тройки. По време на университетския курс по Основи на психологията колеги състуденти идваха да питат, да се консултират с мене, сякаш им бях тартор; преподавателят ни, небезизвестният Георги Йолов – специалист по реакциите на човек в екстрена ситуация, обаче ми святна тройката, докато точно колеги, които кръжаха наоколо ми, отличи. На изпита по Антична и Западноевропейска литература блестящата доц. Людмила Стефанова ме оцени за три, макар да бях сред обзетите от чара й студенти, най-прилежно водех записки, попивах личността й на артистична, знойна, зряла, женствена хубавица.

    Чудното е, че не съм се сърдел, не съм се разстройвал, напротив – и днес изпитвам искрено уважение към тези строги оценители; те съпътстват представата ми за интелигентната ерудирана личност (Емилия Карапанчева – гимназиалната ми учителка, доц. Георги... или Тодор Йолов, доц. Людмила Стефанова и др. на които съм задължен, че навреме са ме смъквали от приоблачните селения на илюзиите върху грешната, но реална твърд на калта и глината. Ей тъй жилавата съпротива, недооценяването на моето от хора, които съм приемал за ориентир, събуждаше още по-изкусително любопитството ми и го превърна това мое непресъхващо любопитство в страст за тълкуване на живота и човека, всъщност – в диво разпарцалосване на мене си като литературен герой, на мои си лични драми и състояния.

    Сред учениците си виждам понякога себе си, какъвто съм бил далеч назад във времето. Прочетох вчера в един от осмите класове откъс от есето "За доверието", неколцина пожелаха да си запишат няколко реда от текста, а току в края на часа иде хубавичко моме при мен, бърше сълзичка, че се и разрида:

    – Господине, а-а-ах, господине! Това сте го писали за мен, нали?

    – И как реши, че за теб? Писал съм го ей тъй! Тези неща на всекиго се случват в живота – казвам, за да я успокоя.

    А тя:

    – Не, господине! Знам, че за мен сте го писали. Защото постъпих като предател с най-добрата ми приятелка Силвия. Силвия ви е разказала, и в отговор вие сте й написали това нещо... Да, господине, аз й се извиних. Много пъти й се извинявах, а после, господине, пак постъпвах като предателка към нея.

    – Държиш ли на това приятелство? – питам.

    – Да, господине. Много държа да си останем приятелки – рече със сълзички в очи. Сълзички взеха да й се търкалят по бузките, та внезапно разкиснат, едва ли не покрусен изхълцах:

    – Знаеш ли, и мене ми се доплака за тебе. Това са много човешки работи, мила!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 12 oct. 2004 – еdited 6 maj 2017