Публицистика – ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ (продължение)

От вътрешния джоб (3.)

ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ (прод.) 

     05.05.2001.

     Задачка: Да видя какво се случва в семейния триъгълник Авраам – Сарра – слугата Елиезер... Ап. Петър на три пъти се отрича от Иисус, три пъти предава Учителя, а и Вярата, в която се е клел; тези отричания оспорват ли човешкото му величие? Бащата от библейската притча предлага на блудния си син най-почетното място край трапезата, празнува завръщането му, говори на хората ей такива едни приказки, знак, че тържествува като стопанин и баща: "Тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери"*.

    Редя обяснения, като да адвокатствам на себе си. Кой пък може да управлява сънищата си! Не нося вина: плътта е слаба, какъв смисъл да се отрича слабостта? Да, има огромна творческа сила в нравственото, когато е продиктувано от любов. Опрощаването на греха, обаче, настава само след честното покаяние. Покаянието свързва далеч по-здраво чрез жеста на опрощаващия.

    Развратниците и онези, които никога не били грешили, според собствените им уверения, дали го знаят! От друга страна, грехът е най-сигурно средство за трупане на опит; да, трупане на тъга е този опит, но и трупане на предимства откъм силната (т.е. нравствената) страна, в какъвто и да е случай. 

    Който не е бил в греха, не разбира живота.

    Елегантният принц на философията – евреинът Барух Спиноза**, си пожелава: "Не да осмивам човешките достойнства и не да ги оплаквам, нито да ги проклинам, а да ги разбирам". А сънят ми от тази сутрин, в навечерието на Гергьовден, може и другояче да се тълкува: не от гледна точка грях-нравственост, а като необходимост и реални изгоди. И това тълкуване отключва бесове, страсти, които цивилизацията през целия ни живот строго подтиска. 

    И ето, сега вече въображението развихря сюжети на най-необуздани пиршества, дионисиевско опиянение, втурване в джунглата, която всеки от нас носи в себе си. Няма ги задръжките. Няма условности, уговорки, увещания, съобразяване с някого освен с животинския нагон, затаен у самия теб: само тя Самката и ти Самецът. И какви ритуали на удоволствието от плътта, на тленното, но и на жизненото са то!

    Добре, а колко време може тъй да се живее?

      От друг зрителен ъгъл, г-жа Природата не преследва ли точно това: оплождане и: "Сбогом, ненагледни! Беше ми приятно" – отместила е вече вниманието си към Онзи новичък, който следва да се появи между вас от това съвкупление?

    "Някой станал велик, когато очаквал възможното, друг – когато очаквал вечното; но онзи, който е очаквал невъзможното, е по-голям от всички. Онзи, който се е борил със света, става велик чрез покоряването му, а онзи, който се е борил с бога, става най-велик от всички... Авраам е най-велик от всички: велик с онази мощ, чиято сила е безсилието, велик чрез онази мъдрост, чиято тайна е глупостта, велик с онази надежда, чиято форма е лудостта, велик чрез любов, която мрази себе си" – гърми в ушите ми шепотът на Киркегор***.

    Интересуват ме абсурдите не в отношението "човек – бог", а в отношението на човека към себе си. В различните пластове на "аз" властват различни императиви. Проблем ми е кое от тези едновременни съществования, оформящи представа и форма на моето "аз", е водещо. Човекът не е монолит; по-вероятно най-чаровното ни човешко качество е склонността да изненадваме, на себе си да противоречим, сами срещу себе си да предателстваме, да изскачаме из рамки и гранични ровове, пълни с кървава слуз, да се меним – и все пак, и въпреки това, от първия си писък до последния си стон в сърцевината пак да си оставаме едни и същи.

    Лесно е да обвиниш съгрешилия; непосилно е понякога да го разбереш как така бил изненадан, неподготвен и гол, беззащитен срещу изкушението да се възползва, срещу вродения у всекиго от нас див егоизъм, срещу алчност и възгордяване, като основна част от човешката ни натура. Не мога и да си представя дали животните се възгордяват помежду си.

    Преживял греха (насън!), виждам своето момиче по-красиво, по-уравновесено, с повече обич отпреди. Завръщам се като оцелял корабокрушенец в своето старо пристанище, по-жив откогато и да било. И при все това, и въпреки това... да, вече пробивът е направен, вече за себе си знам нещичко, което преди не съм знаел; а животът, а младите самки са тъй изкусителни, Боже мой! Просто, никога не знаеш.

    На картонче с квадратен отвор (за да отделя една шахматна задачка от други), докато вися над шахматното табло в хола, написах: "Животът е игра на случая". 

    Случайно един-едничък от четири милиарда сперматозоиди се оказал вътре в яйцеклетката. Сред тези четири милиарда точно "аз" е победителят; всмуканият в лоното, оказал се единствената осъществена възможност: уррра-а-а! – това може да го изкрещи всеки от нас, живите на тази летяща из Космоса планета.

    Личната ми свобода генетически произтича от случайното. Нямам вина, че съм се оказал на подходящото място в подходящия миг с подходящите свои качества и недостатъци, и естествено: точно аз да съм възползвалият се, т.е. Победителят.

    "Човекът – според датчанина Сьорен Киркегор, е същество трагически самотно и трагически обречено. Киркегор е против всеки опит да се отстрани свободата като съпричинител на историческото развитие на света. Човешката ни история трябва да се разглежда не от гледище на необходимостта, както извършва това немецът Хегел, а единствено от гледище на техни величества Случайността и Свободата.

    Необходимостта затова е необходимост, че подчинява свободата и я третира като своя форма, докато Случайността – именно като случайност, т.е. независима, необусловена и непредвидима възможност, произтича от свободата и се оказва нейна форма. (...) Философията на Киркегор всъщност е хомоцентрична: човекът е изходна точка, неин център и крайната й цел"**** (за изследване, бих добавил към редактирания от мене пасаж на г-н Паси! – бел.м., tisss).

    Киркегор прекалява. Защо ли му е да отива толкова далеч? Случайно, на пръв поглед, мъж обладава (или е обладан от) 17-годишна. Да позволи да се случи, дали е само случайност, или въпрос на избор, макар между два огъня: 1) изкушен от младата женска, и 2) в плен на собствените си бесове – сласт, похот, мъжко самолюбие. За избора си, каквото и да каже, носи отговорност, накъсо, "случайното" няма как да го оневини!

    В човешкото ни общежитие състояния извън контрол са short cut (пряк път) към ада у самите нас. De profundis ad te, Domine, clamavi!*****

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 2 maj 2014 – edited 6 maj 2017

___
* Лука, 15-24.
** Барух Спиноза (1632-1677), холандски философ. Из съчинението му „Политически трактат”.
*** От "Страх и трепет" на Сьорен Киркегор, вж. "Дневник на прелъстителя", с. 50.
**** Исак Паси, цит.съч., с. 51.
***** Лат.: От бездната, Господи, те призовавам!