Публицистика – ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА

ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА

    21.06.1998.

    Преди десетина дни през последните минути на шестия учебен час Любка, приятелка на Анелия от VІІІ-а, иде при мен: "Господине, откраднали парите* за Прощалната ни вечер от чантата на Анелия. Трийсет и две хиляди". После се оказа, че са шестнайсет хиляди, но това бяха общи пари за празненството.

    В кого ли не се съмнявах? Целият задружен до този момент VІІІ-а се накъса на групички, шушукат по ъглите и се гледат недоверчиво с все същия проклет въпрос: кой ли ще е крадецът? Така полека-лека, нали е казано: Всяко чудо – за три дни, та май свикнах с мисълта: щом извън училище престъпници и мародери припкат под носа на Прокуратура и Съд като щастливи козлета по зелена морава, защо училището да е застраховано срещу кражби! Такъв е животът...

    Възстановихме шестнайсетте хиляди и се постарахме с моите ученици да забравим. И ето днес... Тодор Спасов – синеоко момченце с момичешка хубост и лунички, излезе крадецът. По време на спортния полуден с Тошко и сестричката му бях играл федербал; оттогава все се навърта покрай бюрото ми преди и след края на часа, все си намира повод да ми каже нещо, например: "Господине! Вие сте строг, обаче всъщност сте добър" или "Господине, вие пушите ли пури?" "Що питаш бе, Тошко?" "Ей така, питам! Е? Кажете де, вие пушите ли пури?"

    Веднъж напоследък го виждам с насълзени оченца. "Какво ти е бе, Тошко?" "А, нищо!" "Добре, ама мъж не рони сълзчки току-тъй." "Тя, госпожата по история, ще ми остави тройка за годината." "Няма ли начин гадната тройка да се оправи, да кажем, госпожата да те изпита още веднъж?" "Не иска повече да ме изпитва" – подгъва съкрушен устничка.

    Този Тошко седнал зад Анелия в часа по математика, протегнал се, отворил чантата й, измъкнал портмоненцето с парите, за които целият клас знаеше, че трябва да са към трийсет и две хиляди, отделил свитите банкноти, мушнал си ги в пазвата, а портмонето върнал в чантата.

    Вижда го обаче Христо Лалов...

    Не зная дали Христо му е рекъл нещо, но Тошко по някакво причина му дал половината от краденото. Дотук добре, обаче Христо Лалов имал много верен приятел, Иван Андреев – височък хлапак с щръкнали косици и също хубавец. Отиват двамата приятели при Тошко. И Тошко милият що да стори – дал и на Ванчо, този път половината от половината, дето ще рече четири хиляди лева. Толкоз за краденето и за разпределянето на плячката.

    Било петък, 5 юни.

    В онзи петък дойде Любка, едрата и гръмогласна дружка на Анелия. Гърми Любка, та пушек се вдига: "Анелия – питам, – къде са ти парите?" А Анелия се върти като попарена, тършува около чина, под чина, рови в чантата, отваря я, пак я затваря. Направи ми впечатление онзи петък, че класът доста бързичко опразни стаята – чувах гласовете на отдалечаващите се по коридора ученици. Било е малко преди да бие последният звънец.

    Освен двете момичета – Любка и пострадалата Анелия, около бюрото ми се завъртяха и няколко момчурляка. Поогледаха и те по ъглите, па си тръгнаха. Анелия – интелигентно, но нервно същество, кърши пръсти: "Ох! Няма ги. Ей тук бяха, сигурна съм, защото преди петия час в портмонето ми бяха тези дяволски пари". "Сигурна ли си?" "Да, господине, сигурна съм!"

    В понеделник през голямото междучасие на вратата на класната ми стая се появява майката на Анелия; питам я: "Искате ли да говорите с класа?" "Какво да говоря, парите ние ще ги възстановим. Да й е за урок! Повече Анелия пари няма да събира." "Съмнявате се в някого!" "В кого да се съмнявам!" – тросна ми се жената и си тръгна. Така и не разбрах защо беше дошла. Може би за да поогледа как изглеждат хората, сред които се подвизава крадецът.

    Този ден държах кратко слово пред моите осмокласници: "Ху-убава работа сте свършили, браво! Това, ако не се разплете, си остава петно за всекиго от нас. Над мене, а и над всеки тук, момичета и момчета, ще тегне подозрението, че е посегнал на общите пари. И понеже само след седмица се разделяте, случаят ще се помни докато сте живи. Да-а, докато сте живи. Някой е посегнал не само върху парите, а и върху достойнството ни. Какъв празник смятате да празнувате! Щото на празника ви аз няма да стъпя. Някое прасе хубавичко ни е оплескало, ето ни значи оттук-нататък ходим си оплескани".

    Отговорът – гробно мълчание.

    Във вторник, 9 юни, седнах в библиотеката през голямото междучасие и взех да привиквам едно по едно момчетата; питам кой какви ги е вършил предишните два-три дни. Между онези, с които говорих най-първи, бяха Христо Лалов и Иван Андреев. Последен разговарям с Тошко...

    "Господине, ама вие и в мен ли се съмнявате?! – гледа ме изненадан с тези негови чудесни сини очета. – Хайде, господине, кажете си го направо! Мислите, че аз съм взел парите." "Не съм казал такова нещо, Тошко! Само си мисля, че крадецът няма как да не се издаде." "А че как ще се издаде?" "Ами-и... ще започне да харчи нашироко, ще купи нещо по-така, дето много си го е мечтал, ще почерпи приятелите, ще играе до спукване на електронните игри... Затова ви викам, да ви кажа да се оглеждате. Няма начин да не узнаем кой разполага с повече." Тихичко продължавам: "Според теб, Тошко, момиче или момче ще е крадльото? А!"  

     Рови с очи пода пред мен, мънка: "Мисля, че не е момиче". И след негово си някакво дълбоко размишление добави: "Обаче не е честно, господине, да ви кажа кой може да е. Защото това си е баш предателство." "Така ли! Предателство към кого?" "Ами предателство си е" – гледа ме право в очите. "И все пак, ти в кого се съмняваш? Ето, говоря с всеки от вас на четири очи, другите вече ми подсказаха кой може да е, но аз нищо не мога да кажа, докато крадецът сам не се издаде."

    Стана неспокоен: "В мен се съмнявате, нали, господине?" И понеже мълча, продължава: "Обаче ще ви кажа кой може да е... Георги Йовчев си купи шапка с козирка. И нови спортни гащи "Адидас" си е купил. А пък снощи в кафенето се черпеха с Павлина и още едно момиче и накрая Гошо плати сметката". "Каква сметка?" "Ами-и... пет-шест хиляди, това ще ви кажа! Сега вие да не вземете да ме издадете!" Успокоявам го, че казаното между нас ще си остане и го пратих да викне отпусналия му края любител на спортните гащи и дамските компании Гошо Йовчев.

    Следния ден, сряда, 10 юни, влизам си аз в класната стая, а вътре кошер оси: разлютени, момичетата обсъждат като как ще събират наново по хиляда лева от всеки, за да се възстанови откраднотото. Делегация бойки момичета застават до бюрото ми: "Господине, разбрахме кой е крадецът. Той се издаде. Сам казал на Христо Лалов, че един месец изобщо няма да харчи, ако той е крадецът, и пак няма как да го открием". Питам оперените делегатки: "А случайно видяхте ли го да краде?" "Не сме го видели." "Като не сте го видели, какви ми ги говорите!"

    От понеделник Тошко не се е вясвал в училище. Вече в четвъртък, 11 юни, попълвам бележници в учителската стая... Плахо-плахо отначало, пък все по-уверено, гледам ги, пристъпят Христо Лалов и Иван Андреев. Кумят се нещо тези двамата, но и аз си мълча, не питам какво ги води насам.

    "Господине, господине..." – захваща с тежка въздишка Ванчо, пък млъкна. "Какво има, момчета?" – питам бодро. "Той... той, Тодор Спасов взе парите на Анелия, господине." "А сигурни ли сте?" "Да, господине!" – двамата в един глас. "Видях, като й бъркаше в чантата, и после ми даде осем хиляди да не го издам – изтърсва на един дъх Христо с хитроватата муцунка на лисица. – Обаче днес й ги върнах осемте хиляди на Анелия." Поглеждам Иван. Иван мига на парцали: "Той и на мен даде четири хиляди да си трая. Утре ще й ги дам на Анелия". "Ти видя ли го, Ванчо?" "Не съм, господине. Ицо ми каза, че го видял."

    Усмихвам се колкото е възможно по-приветливо: "Реши и ти покрай Ицо да намажеш от краденото, а Ванчо!"

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 15 maj 2017

___
* По онова време: половин учителска заплата.