Публицистика – ПАЛЯЧОВЦИТЕ И СМЪРТТА

ПАЛЯЧОВЦИТЕ 
И СМЪРТТА

    20.06.1998., надвечер. 

    Появих се като Халеевата комета пред притеснените тъжни очи на Наташа* с хубавата Re. – искряща кралица от света на приказките. Тщеславен, самовлюбен, връчих на някогашната самоуверена, днес отчаяна, вече състарена, потопена в делничните мизерии Наташа... книжката си стихове, знак от надоблачния свят. 

    Е, и?

   Трябваше да минат десетина дни, докато проумея с кристална яснота колко отвратително, как жестоко съм постъпил. Тя ми говореше за помията и лайната, които буквално я заливат от горния етаж, аз, от своя страна, й надписах онова игриво посвещение: да приемем живота като дар. Боже, какъв плондер! 

    Наоколо гъмжи от подобни палячовци.

    Учителят по физкултура Дарев*... Който един понеделник застъпал крака на моя осмокласник Цанко Ечев и го блъскал с юмрук по челото, че момчето нямало спортен екип, но и не изпълнило заповедта му да си свали якето, защото му било студено, защото зъзнело. Това – в понеделник. Два дена по-късно, в онази сряда, Цанко скочи от двайсететажния блок на улица Преспа 4, в голямото междучасие, крещейки към Отвъдното: "Идва-а-ам! Колко хубаво е да се лети-и-и!" Чула вика му възрастна женица; тъкмо си простирала прането на шестия етаж.

    Случи се това преди две години, на 5 декември 1996 г. В онзи сив четвъртък освен стотината ученици и неколцина роднини на Цанко бяхме само двама от учителите: аз – учителят по български и класен, и математичката Валентина Русева. Една от колежките, която следователят повикал, за да идентифицират трупчето, месеци подир това си имала проблеми с нервите; тя да не дойде на пловдивското общинско гробище – разбирам, но по каква причина останалите колеги учители отсъстваха в онзи дъждовен четвъртък пред прясното гробче край шосето за селото Рогош? 

    Излишен, неудобен въпрос.

    Колегата Дарев... Поставям го до крехкия, до премръзналия Цанко два дена преди смъртта, изоставен от баща си, подиграван от ехидничещи приятелчета: "Не можеш да скочиш. Шубе те е, нали!" До това полудете изправям бетонирания в доброто си самочувствие, печения Дарев ("Не пуша, че ми вреди на здравето."), и какво се получава, питам, и какво се получава? 

    Потърсих у дома копие от посланието, което писах тогава до Прокуратурата и до съответната служба в пловдивското МВР. Посочил бях там името, адреса на идиота, снабдявал не само моя ученик с дрога, но и двайсетина юноши от други класове... Не открих жалбата, която така и не дочака отговор; открих текст, който съм писал по мелодия, композирана от моя приятел Никола Бакърджиев, с дата 12 ноември 1992 г. Ето го този текст, правен по баладата "Спасителят в ръжта" на Робърт Бърнс, за да се пее при съпровод на китара; може би част от отговора се съдържа в него.

Зная, животът лети, поляните спят и сънуват цветя;

зная, животът лети, реките текат и сънуват море.

Тичайте, деца, играйте в разлюляната цъфнала ръж;

мечтайте, деца, мечтайте сега, докато е слънчев денят.

В самота, страх и смут, зее пропаст в цъфналата ръж;

зная, сега грее светлина и в небето зрее майска дъга.

На всичко има край, ще отмине Май, а Пропастта стои...

Тичайте, деца, скачайте, деца! Там, може би, някой бди.

Зная, животът лети, поляните спят и сънуват цветя;

зная, животът лети, реките текат и сънуват море.

Тичайте, деца; играйте в разлюляната цъфнала ръж;

мечтайте, деца, мечтайте сега, докато е слънчев денят.

    Цанко беше изоставено, но нежно, умно момче. Какъв българин би излязъл от него! За съжаление само два месеца ми беше ученик, а и често отсъстваше от занятия; улицата беше неговата майка. За баща си нямаше добро мнение. Дойде при мен в понеделника, два дена преди да полети от покрива на двайсететажния жилищен блок срещу училището, и ми шепне, да не го чуят другите: "Господине! Искам да ви попитам. Мога ли, господине, да отида при директора и да се оплача от учителя по физическо?" 

    Убедих го да не ходи. "Да изчакаме – рекох – и ако се повтори, аз ще говоря с господин директора!"

    Сега, докато преписвам на пишещата машинка тези отколешни бележки две и половина години по-късно, с колегата Дарев сме вече почти приятели: играем табла, пием кафенце, бъбрим за България, за книги. Оказа се, не бил лош човек.

    Спомням си бившият директор какво рече по повод моето послание (уж от името на целия училищен колектив), а го писах сам: "Да го подпиша ли!... Виж какво, в тези истории с наркотици играят пари, много пари, стреля се, човешкият живот нищо не значи..." И полекичка ми обърна гръб, затвори се в кабинета си. 

    А преди година и нещо организират среща за нас, учителите, с напет капитан от полицията. Този приятен, дружелюбен на вид, окичен със знаците на властта полицейски чиновник, след пространно изложение за борбата с престъпността сред малолетните прикани да си помагаме взаимно: "Вратите на полицията са винаги отворени за вас – рече, – нека си подадем ръце!" (Ай, че двусмислено!) И не се стърпях, станах и попитах: "Какво стана с жалбата ни по повод смъртта на осмокласника Цанко Ечев?" Изненадан след хубавичкото слово за съвместната ни работа, човекът рече: "Така ли? Чувал съм за този случай. Ще проверя".

    Вероятно проверява и до днес. "Ама че си и ти! Защо развали мухабета? – побутва ме колегата биолог Джени Дженев. – Ай, колко хубаво си приказвахме!"

    Одеве по сръбския сателитен канал военен кореспондент, някой си речовит Драган Джукич, Драган Джакич или Драган Джокич поне час бойко обясняваше как Западната пропагандна машина изкарва виновни за кървавите изстъпления в Босна единствено сърбите. Нека, мисля, всичко изречено от Джукич да е истина, омаловажава ли то обаче вината за масовите гробове, дело на "храбреците"? Многолюдният поток бежанци от Босна, стари и съвсем млади, бедни женици с малки деца на ръце през планините, подгонени от сръбската войска и полиция, какво говори? Пред очите ми е репортажна снимка на вкочанен труп на старец нейде в онези планини: в дълъг балтон, прегърнал стенния домашен часовник в дървена кутия... 

    Само че подсказани отвън отговори какво ли казват на настръхнала Сърбия! Обикновеният сърбин, и само той! – е длъжен да си отговори.

    Може ли цял народ да носи вина за стореното от две-три хиляди главорези?... Ако този народ назовава бандитите "герои и патриоти", този народ също трябва да понесе което се полага заради масово издевателство и смърт: особено кога бабаитлъците, пренебрежението към неписаните закони на човечността са се превърнали в национален стил на грандомански пози и дърдорене.

    Словото на сръбския патриарх Павле – бледо и крехко, миловидно старче с треперещи ръчички, изречени са тези фрази още в началото на кампанията по "прочистване на Югославия" (предавам ги по смисъл): "Сърбинът има доста да си връща на всички съседи. Всички те ни дължат! И затова истинският сърбин трябва да е готов, ако се наложи, и бременните жени на врага да изправи до стената". 

    Ако държат наистина на своята татковина, питам, защо й постилат невинните мъртъвци под нозете?

 Пловдив – европейска културна столица 2019


Plovdiv, 20 uni 1998 – edited 14 maj 2017

____

* Името променено.