Публицистика – ДЪНОВ И АЛЕКО

ДЪНОВ И АЛЕКО

    Двамата са кажи-речи, почти връстници. Петър Дънов е роден в 1864; Алеко Константинов – роден в 1863. В семейните хроники от страна на бащата Иваница (у Алеко) съществува легенда, че генетично води потеклото си пряко от рода на цар Иван-Шишман. Не знам колко е логично предчувствието ми, че през суровата зима на 1877-78 не заради уюта единствено руският император Александър ІІ в началото на военната кампания, за кратко макар, се установява именно в дома на този заможен свищовлия.

    Алеко – характер игрив, ефирно лек, печален в иронията и самоиронията; Дънов – масивен, тромав, настоятелен, тържествен, назидателен. И двамата са на "ти" с най-първи хора в държавата: Алеко – със семейство Петко и Екатерина Каравелови, знае го и Захари Стоянов, та в качеството си на могъщ властник възгорделият се някогашен овчар му праща визитката си с мило послание: като чиновник в правосъдното ведомство, Алеко да бастиса опозиционен вестник; Дънов пък е душеприказчик на цар Борис ІІІ (монархът е кръгло тридесет години по-млад) до смъртта на монарха (28 август 1943). 34-годишен, Алеко загива от заблуден куршум, според друга версия – от разрив на сърцето поради уплах; Дънов доживява осемдесетата си година като корифей*, заобиколен от ученици и почитатели.

    Каквито и да са, и двамата са синове на България – от онези личности, за които доста се е приказвало, спорило и чиито послания продължават да отекват в общественото ни съзнание. Двама супер-бележити българи – два маниера на общуване: първият – шеговит, ненатрапчив, едва ли не фриволен, вторият – самолюбив, назидателен, показен. В стила на Дънов днес сред политическия театър на отърсващата се от болшевизма нация се изявява някогашният старши асистент в катедра "Политическа икономия" на Центъра по идеологически дисциплини за висшия състав на БКП Иван Костов (1949).

    Добре, да съпоставим личността на Дънов (основно заради претенциите му) с личността на всеобщо признат авторитет в родната наша история – Патриарх Евтимий Търновски, трагичния последен изразител на Българския ни род от сгромолясващата се в кървава ритуална сеч Средновековна християнска България. И какво виждаме! 

    Евтимий в мълчаливото си смирение нийде не вири глава по-горе от народа, сякаш съзнава силата на множеството, обединено от манталитет, обичаи, митове, легенди, бит, езическа основа, и (без предвзетост) е естествен духовен пастир: подобрява преводите на низ християнски книги, допълва и доразвива посланията от епохата на Първото Българско царство, целокупната си дейност подчинява на най-острите проблеми пред Държавата на българите, без да излиза от лоното на канона и нацията.

Патриарх Евтимий Търновски (ок.1325-1403)

    "Пръв между равни" – колкото и тълпата да го въздига. Не откривам у него нито склонност към показност, нито желание да е величествен в общественото пространство. Той е така мечтаният от всяка нация Обединител: вписва се в църковната йерархия: строг и благороден, смирението го прави великолепен.

    Така ли е при Беинса Дуно? Доколкото разбирам, жизнената енергия у този, втория, всецяло е посветена на окултното**; усещам как силно настоява да е трансцендентен***, да бъде приеман за Разум над мнозинството, специално посветен от Висшата сила да тълкува философските проблеми на света. Царят и значителна част от т.нар. кастова (т.е. изживяваща се като "цвета на нацията") интелигенция от негово време са в плен на Дънов, мнозина – и досега.

    Мистичното, достъпното за избраници е стихия у Петър Дънов. А ползата? Какво опиянение от собствената реч, Боже мой! Подходът към евангелските текстове – колко показен! "Учителя" не толкова обяснява и тълкува, колкото властно внушава на тълпата преимуществата на едного. Ако Евтимий вълнува, Дънов настоява да бъде приеман с вълнение. Евтимий мога да видя и отстрани – като участ, като съдба, подчинена на човеколюбието и българщината; очите на Дънов ме фиксират магнетично както очи на фокусник, който всеки миг, докато ме омайва, очаквам да измъкне из широките си ръкави я гълъб, я зайче, я някоя "висша мисъл".

    Още един жест към паметта на този забележителен човек. Поставям го редом до ап. Павел, първостроителя на "Христовата невеста" (определение на Ницше за черквата). И ап. Павел (както Евтимий Търновски) изглежда много по-човешки, притеснен от грижи, от житейските тегоби; в посланията му долавям немощта на старческата плът, но и самообричането у искрено угрижения, без да гърми за апостолството си, Делото да пребъде и подир собствената му смърт. 

Апостол Павел (ок.10-ок.67), маслена живопис на Рембранд

      Дънов сякаш чистосърдечно се стреми да ме приобщи към Иисус, но зад благата му реч гърми и отеква "Аз-аз-аз! Аз, Беинса Дуно". Не коментирам колко наивни, колко лишени от логически основания за що-годе просветения човек са коментарите му, онези така превъзнасяни беседи. За тези беседи легенди и до днес се носят! Да надникнем... Ето къс от неговото слово:

     ...Следователно, и ония същества, които живеят на Марс, ни влияят чрез своите мисли през пространството, като образуват едно течение, и ние, когато дойдем под това течение, ставаме войнствени. (Това се говори, изкушавам се да употребя думицата това се "плямпа", на 22 март 1915 г. – бел.м., tisss) Сега всички хора са под влиянието на Марс; ще се бият, докато туй влияние извърши своята цел, за която то съществува в света. Не мислете, че Учението на Христа е учение на мира; то е на мира, но – наруши ли се това равновесие, ще има война; а само чрез войната може да се възстанови след време нарушеното равновесие. И ние знаем този закон от практическия живот: жената, когато иска да извади масло от млякото, бие го в бутилката. И войната в света ще престане само когато се добие масло.

    Сега, защо воюват хората? Христос казва: "Аз искам масло; като се намажете, ще станете по-мекички, защото сега сте твърди и груби". Сега се бие маслото, и като ви намаже Христос, вие ще станете по-нежни. Че това е тъй, показва и притчата за ония глупави девици, които забравили да вземат масло за светилниците си и останали вън. За да влезеш в Царството Божие, непременно трябва да имаш масло. Това е учението на Духа. Аз говоря в алегоричен смисъл.

Петър Дънов, за последователите си Учителя или Беинсá Дунó

     Алегоричен-неалегоричен, то е проповед в разгара на онзи барутен вихър, който в протежение на шест-седем години (от 1912 до 1918) изпепели и помете всичките ни национални копнежи за Целокупна България. От този именно вихър се пръкна "Великият Октомври" с откровенията на марксизма в болшевишка версия, дето ни люлее четири-пет поколения българи, както и останалите източноевропейци от осемдесет-деветдесет и повече години насам.

     Къде е Алеко? При земните неволи и греховните страсти български.

     Къде е Евтимий? При трагедията на своя народ в сблъсъка му с варварина и нашественика.

     Къде е ап. Павел? При градежа на черквата Христова.

     Къде е Учителя Дънов? При висшето откровение: медиум (посредник) между бога и кесаря. Какъв разкош!

    Мен какво ми бъркат Дънов и дъновистите! Всеки да вярва в каквото си ще! Само си мисля: хич не е случайно, дето преди тези Петър Дънови "Беседи" четох отпечатаната в 1974 г. на Запад книга за човека, въобразил си, че е господ Бог – "Калки" на Гор Видал****. Между другото, педерастията, шизофренията, както и други специфично психични отклонения, са дали низ изящни творци в сферата на изкуството може би поради факта че в екстрени случаи интуитивността, а пък оттам артистичното, като да нараства. Та романът "Калки", който за западния сноб е бестселър, мен, може би понеже съм най-обикновен българин, ми се видя постна, рядко скучновата книга. С голям зор я дочетох, и най-вече за да видя как философ Made in USA извежда сюжетните нишки, илюстриращи личната му теза.

    Отговорът на Видал, казано простичко, гласи: самолюбието, надхвърлило определени граници, както раковата клетка – от необуздано хищничество, е в състояние да погълне всичко, което му се яви пред погледа. При случая Беинса Дуно (Петър Дънов) любопитно ми е смирението как може да изкристализира в пренебрежение не само към християнските първоизточници, с които Учителя жонглира, без да му трепне окото, но и – основно: към последователи и ученици, на които се кълне в любов.

    Чудно, толкова години подир кончината на Дънов, още се носят легенди за високата му начетеност, за близостта му до хората от народа. Дали днешните му поклонници обаче съзират неумението на този неслучаен човек да се приобщи към саможертвата на Иисус?

    Разбира се, Дънов е магнетична личност! Да увлечеш толкова свят в идеята за природосъобразен подход към физическото материално тяло, като сочиш как физиологичното се съчетава и е зависимо от душата и духа, да посочиш нещо по-горно от вродения у нас така естествен стремеж към благополучие, не е хич малко, особено в онези диви, байганьовски конвулсии на първичното едва-що структуриращо се наше обществено съзнание от епохата на Георги-Стаматовия "Вестовой Димо", трагичния наш Гюро Михайлов, шпорестите и самоуверени фукльовци, изживяващи се като каймака на "цивилизасиона и Европата" у нас. 

    Че бил тщеславен, самовлюбен, фалшив... Кой съм, да оспорвам делото му! Нима и това – моето, не е вид тщеславие, да го обсъждам post factum, след като част от човечеството, включително Айнщайн (1879-1955)... го приели за светец?

     Да, де! Но се налага да го изрека все пак: не аз – баща ми у мен, моята среда на простосмъртни българи, помнещи униженията от "вечно крачещите в първите редички най-достойни партайци" и пак тъй унижавани от крачещи в най-първите редички лъже-демократи на днешна България, не го приема за свой този образ. Това безплътно, но така свидно за мен множество мълчаливци под гробищния троскот, громоли у мен, че да окупираш с користна цел съзнанието у човека е по-противно от тиранията над плътта. 

    Колко ли изкусително е да тласнеш омагьосаните доверчиви, вдъхновени, омаяни тълпи, ентусиазирани вперил се в осанката ти на вечерял с Бога светец! Колко му е да ги употребиш като материал в касапницата на войните с онази шрапнелена и бодливо-теленна романтика на минните заграждения, фугасните бомби, атаки със смъртоносен газ, връхлитащи вълни от холера, чума, коремен тиф по фронтовете, по хлъзгавите, затънали в кал и кървава слуз, кучешки студ и глад окопи... само понеже някой си – "Христос" според твоите висши лични разговори с Бог (?!), ни намирал за твърди и груби, па решил да ни направи по-мекички.

      То ми стига, за да съм нащрек.

Алеко Константинов (1863-1897)

      "Полека... лампата..." – чувам печалния присмехулник Алеко и... слънчице пеква, плувва облаче ле бяло по коприненото Българско небе. Толкова хубаво си, мило мое Отечество! Нима не е висше прозрение, че сме истински тук и сега, точно защото сме грапави и нехармонични, точно понеже сме не съвсем удобни за логаритмуване, за манипулация от поредния велик медиум – така любима за обезверения ум версия на средновековен фанатизъм и отвратителна ненавист, удобно сечиво за политическия Фюрер, Архитект на мира, Бащица на народите, Велик кормчия, Зидар и строител на Слънчевата система, Вожд на флората и фауната, Могъщ лидер на човешкия род?

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 7 mart 1999 – edited 25 maj 2017

____
* От гр. koryphaios "вожд": 1. В древногръцката драма - ръководител на хор. 2. прен. Главатар, водач, първенец в политика, наука, изкуство.
** От лат. ocultus "таен": Необясним чрез опита и положителните науки; тайнствен... Окултизъм - мистично учение за тайнствени сили в природата, които уж са достъпни само за избраници (теософия, магьосничество).
*** От лат. transcendens, entis "излизащ навън": фил. Който е извън пределите на опита, съзнанието и познанието. Вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978. 

**** Гор Видал (1925-2012) – американски писател, автор на романи, пиеси, есета.