Stоry – ФАЛ

Из книгата ”Историйките на ученика Ламски”

ФАЛ

По действителен случай   

    Любомир Мантов Манатарков – цял живот чиновник, плаха душа, девета дупка на кавала в състава на областното гарнизонно счетоводство, видял две и двеста от спекулата на нисши и висши шапкари, въпреки всичко съхранил се доверчив и неопетнен, макар и след пенсионирането да продължи да износва ремонтирани войнишки обуща, а жена му леля Райна търпеливо кърпеше и правеше реприз на зелените му ведомствени чорапи с пришити допълнително отвътре ластичета... Та същия тоз Любомир, когото колежките някога зад гърба му на подбив зовяха Люпчо-Глюпчо, страстно бленуваше, че най-сетне Духът ще победи Материята, а покрай нея, разбира се, и човешката низост, та скришом пописваше фейлетони и разкази, до уши заровен в папките с прозаични калкулации върху приход-разход. С оскъдната си чиновническа пенсийка, вече в епохата на лъже-демокрацията, на нафукания парвенюшки девиз "Времето е наше!" полека-лека взе да се напомпва и той със самочувствието на свободен гражданин, доживял своето време.

   На младини любеше комунизма заради хубавичкия фалшив лозунг "Свобода, братство, равенство". Подир "славния Девети" (9 септември 1944 г.) се ужаси, като видя какви безчинства и золуми, какви предателства спрямо България натвориха за 45 години управление последователите на Карл Маркс и Владимир Илич Ленин, та наплашен, притеснен мижитурски проживя следващите години. Не са година, не са две! И тъй наречената демокрация тип Сорос тоже го разочарова. Старешкото му сърце се свиваше при всеки жесток повей на бандитизма, тъпашкото възгордяване и лицемерието у новите управници на България. Какво да се прави, като такава ни е човешката природа: надеждата и меракът умират последни.

    На стари години взе и той да се вре из средите на пишещите братя и сестрици, отвътре да оглежда пъстрокрилите общности на претенциозните кресльовци, да се диви пред грандоманстващите новички уж литературни гении, които – за разлика от него, нямаха скрупули, блъскаха се по гърди, шумно прогласяваха любовта си към отечеството, като осребряваха и позлатяваха тази своя любов, бързичко и ловко си пренастроиха перото в тон с онази рубрика от вестника на обновените демократи "Дума" на господина с брадата на Маркс и луличката на Сталин (главния редактор, корифея на нахъсаната червена публицистика Стефан Продев) приветстваха гордо многострадална България с възгласа "Ний пак сме тук!"– макар, впрочем, никога да не си бяха тръгвали от властта.

   Докато се усетят Любомир и останалите простосмъртни българи, някогашните най-верни рожби на Априлската линия и на Партията с голямото П, поснишили се в най-първите месеци подир нежния вътрешнопартиен преврат в БКП, лека-полека изпълзяха из своите палати, вили и крайградски дворци, обявиха се за дисиденти и пак свиха гнездо по висините на обществената йерархия, възвърнаха си осанката на господари на деня, пак заклатиха показалец над доверчивия народ, обявявайки се за негови духовни пастири и апостоли на демокрацията, вечеряли с Господ Бог.

   И ето ви го нашия бай Любчо пред редакторското бюро на такъв един пожизнен тръбач на истини от най-последна инстанция, пред самия Тутуруткин – гения, живия класик, чийто писания зубрят азбукарчетата направо от читанката.

   – Добър ден, господин Тутуруткин!

   – Добър ден... – Изпълнен с подозрения: – Вий кой бехти, например?

   – Нося тук един ръкопис. Ако може...

   Тутуруткин тъкмо чете "Демокрация", вестника на седесаря Волен Сидеров, и толкова е занят, че хъмка, шава пръсти, пари като да брои.

   – Кха-кха-а! – кашля се Манатарков. – Записки нося едни за изминалите години и ако може, едно око да им хвърлите.

   – Тъй-тъй! – извива очи Светилото. – Па остави ги де! – Взира се в побелелия човек: – Споменчета, значи! Какви са тез спомени?

   – То... спомени да ги нарека, но са неща изстрадани, дето се вика.

   – Тъй-тъй! – измерва госта отдолу-нагоре: – Е, харно, ама то тук кой ли не ми се влачи, всякакви идат, шъ знайш. И всяко напиня да го печатаме. Тва иска пари, а не става тъй бърже: мъж го искам, сега го искам... Нали!

   – Имам ви доверие, много съм слушал за вас – мънка гостът.

   Тутуруткин най-сетне сдипля "Демокрация", запокитва я върху купчината стари вестници в ъгъла, прозява се, затуля с длан открилата се под мустаките му паст:

    – Кво ши кайш за идната седмица по туй време?

    – Трудно изкачвам стълбите, господине. Нозете, знаете...

   – Нозете, значи. Ми тогаз няма да се катериш. Ми таз ваджия търчане иска, щом еднъжки си се напнал! – Но схваща, че пред него стои почитател все пак, и не тъй наперено продължава: – Слез сега доле, поизчакай ме. Имам тук да свърша една важна работица и поемаме къмто гарата. – Подсмихва се, върти главица, видът му говори: Бе, ще ти дам аз да се разбереш, досадник недни! Но процежда сипкаво: – Ши вървим, ши си хортуваме за твойте споменчета. А!... Точно ли се изразявам?

  Половин час Манатарков вися край охлузената метална портичка на местното издателство. Нозете му под коленете отекоха като превтасал козунак, ала дочака появата на Тутуруткин, даже силно му се зарадва като малко дете. Тук е мястото да отбележим, че важната работа си беше всъщност голяма работа, която класикът на Родната литература свърши, усамотявайки се клекнал със смъкнати гащи в кенефа между етажите.

   Олекнал, разтоварил се като бетоновоз, Тутуруткин запрепуска по Главната. Току избърза, спре, застане с ръце широко разперени, сбрани в лактите, реве тъй, че да го чуе повече народ, вайка се:

   – Айде бе, господин Любчо! Докога ши ми се влачиш, бе? О-о-оф, оф-оф, що ли си взех беля с теб!

   – Не мога, господине, не мога бърже – шепне бившият интендантски служител, па запъхтян поема пак, клати белокосата си грива като кираджийски кон, изпъва врат, тъпа-тъпа милият, потропва с бастуна си по нанагорнището.

      

   Превзеха баира. Редакторът поспря за отдих край зидовете на старата турска джамия, някогашен християнски храм, където местни художници-занаятчии излагат всякакви красоти: от креватна живопис и дрънкулки до някоя единствена, правена с мерак и Божие озарение майстория.

   – Напинят да ма изографисат и не позволявам – оглежда се. – Парил съм се, та... Издокара ме хубостник един с двете ми очи върху едната ми буза. Остави туй, ами единия зъркел ми го изтипоса син, другия пембе. А пък съм си кафявоочък, ей ме на, виж! Очинките ми са лешникови кат у бенгалски тигър.

   Кокори се предвзето, като гръцка кокона се цупи, след което разви възгледите си върху проблема за художниците-модернисти:

  – Колкото е по-шантаво, по му се радват. Да им се не начудиш! Видял ли си ти разклечените женички на Пикасо? А че аз толкози па разклечена и в леглото не съм виждал. Туй Модиляни, Мастрояни, Салватор Али, Кандински, Бжежински, Репин, Баршчиковски, Чайников. Има една там "Закуска на полянка", не помня чия беше, изфирясало ми е от акъла, кой ли я беше изтипосал, но ми хареса. Голи-голенички двенки, ама ей тъй на, как ги е мама родила.

   Чеше се зад ухото. Присвива уста, клати костелив показалец към скупчилите се около кофа разпалени дръвца пишман-модернисти, които – нафунели от влагата и студа, напомнят повече скитници, нежели художници:

   – Двенки... ей тъй на!... Дибидюс голички в езерце се плацикат. Третата.. и тя гола сред официално издокараните господа мъжкари. Разкош! И тъй ги нацицорила онез ми ти розови ненки! И талийката й... Ох, мама-а!

   – Не е "Закуска на полянка", ами "Пикник край Париж"*– поправя го сух дългуч със залъскани, изтумбени на коленете кърпени джинси и рехава козя брадица.

   – Тъй! Вий по ги знайте тез ваджии – махва пренебрежително, изплюва се към наредените за продан пъстри платна, па повлича сащисания си спътник по-нататък из чаршията. – Живеят си французите, ей! А парижанките! Ами Париж, столицата на разврата... Уж-ж-жас!

   Насреща им народ, кафенета, витрини, сергии с ухание на кебапчета, пуканки, захарен памук. Току от тълпата лениво суркащи пети с посивяло лице се отдели някой, и задъхан от вълнение, с двете си ръце грабне десницата на живия класик, попита нещо, колкото да изрази близост, а Трендю го излумка с юмрук, процеди някоя попържня, отпрати го:

   – Хай моля, оди си по пътя! Не ме занимавай с глупости!

  Тутуруткин бе сред четиристотинте подбрани в хаоса да представят нацията във Великото народно събрание, като присадил се в една от нароилите се като гъби след дъжд антикомунистически партийки, и всеобщата еуфория отново го направи обект на общественото внимание и на боричкащите се да ни управляват България. Заради магарешкия му инат обаче, заради вродената простотия и заиграването му с Лукановата пасмина новичките му съпартийци нещо му се ядосаха. Натириха го като пес помияр и "комунистическа подлога", та Картофеният Трендю, както му бе прякорът от игрите край пивоварната "Каменица", увисна между народа и властта. 

   Тихите тъмни приятелства в двете крайности на политическата шарения обаче му останаха. Щом едната или другата политическа сила излезе в опозиция, търсят го като обигран в коварните политически схватки и пазарлъци, дялан крайъгълен камък. Каквото и неприятно да е вършил преди, ползва се с предимство, понеже политическите му зигзаги, тарикатлъците му го правят симпатичен на електората. Новоизлюпените неопитни лидери затуй пък му имат страха.

   Любомир Манатарков мига-мига-мига, омагьосан сред водовъртежа, който го засмука около Тутуруткин. Опитва се да е спокоен, незабележим. Подпрян на бастуна, съзерцава театрото на великия фокусник. Какво са спомените на една Божа кравичка пред блясъка на гения! Нищо не са. Ей го, задава се доскорошният министър на финансите**, Боже Господи! И доскорошният министър на финансите протяга ръчица да се здрависа с Тутуруткин. Зидан от кирпич сякаш, с хладина, с излъчването на дебел мокър турски дувар, лицето му не и лице, а гьон-сурат. Към Тутуруткин обаче това лице е игриво, топи се от сладост. Трендю изтиква напред сащисания Манатарков, реди ги такива едни разтърсващи думи:

   – Запознайте се, моля! Наш верен последовател. Таквиз честни българи крепко следват справедливата наша кауза, нашата демократическа линия. Па няма да им се даваме на онез червени вагабонти, я! Нали сме Синята крепост?

  Манатарков докосва кирпича, усеща ръката си в хладна лепкава длан. Сърцето му тупа-тупа от вълнение. Докоснал е самата История. Името му на тогова, дето се е възправил насреща му, в небосвода на България с ярки букви е вече записано.

      

    Крачат към Бинго-зала "Балкан". За мравуняците на Синята крепост тази зала, дом на дяволски съблазни за лесна печалба, е по-ценна и от Кметството. При вида й Тутуруткин довършва темата за художниците:

   – С тез муняци рошави не ща да споря. Черни са ми. Хем фукари, хем все голям го вадят. Ай сега, да побъбрим с теб за твойте споменченца! – И го покани сам да му разправи обемистия ръкопис какво съдържа. Понеже Манатарков възрази: да се прочете трябва, не може накратко, редакторът отсече: – Ши ги дегустирам. Ама ши седнем в ресторанта на гарата. А гледам кво си се нарамил, бая си нацвъкал. Ми че то четене иска. Хич не си мислил кой ще чете, а? Много нещо бе, драги!

  Огледа двайсетте сергии на Муравей Радев току пред Централната градска поща. Разнежи се, сочи внушителната сграда на Военния клуб за местния гарнизон:

  – Кво барче има отдоле, да знайш! Щу гроздова се е изкъркало, щу булки са ми се натискали! А пък знойни тез, офицерските булки! Има стайче, в тъмноалено кадифе тапицирано, и там оле-оле! Да не ти разправям, че свят ми се вие. Обичкам ги по-пълнички. Обичкам ай тъй на, да ги щипя, да ги щипя, да ги щи-и-ипя, пък те да ми се кискат, миличките, да ми се нати-и-искат. Страхотно! Имаме си Муцинка-Пуцинка, Катинка, Елвирра, Маринелла, Десиславва, Огнянна, пухена Цецка една. Ай, какви поетессси, каква плът, Боже мой! Жарки... Буквално пиявици. Инак стихчетата им бледички, ама па как ми се натискат завалийките! И кво… Аз да не съм от гранит?

   Подминаха градската библиотека. Тутуруткин важно отбеляза:

  – Кат пукна, тук ши ми диктисат паметник от бронз, ши видиш! – Веднага обаче се поправи: – Хе-хе-е, как па ши видиш, кат ши си вече отдавна гиберясал и изгнил в Гробищата на Рогошко шосе!

  Тъй, в приятни приказки унесени, наближават Централната жп-гара и там, край отбивката към кръговото движение, оранжево такси замалко да обърка реда кой кога ще литне в Отвъдното. Дотам се беше унесъл Трендю, че едвам в последния миг пъргаво като атлет отскочи, та шофьорът – мустакат грубиян с ориенталска хубост, мелодично, почти като владиката Николай, го изпсува на майка.

  Когато прилежният Манатарков дотропка с бастуна си до отсрещния тротоар, завари Тутуруткин блед като пран чаршаф, ала литературният корифей бързо се окопити:

  – Видя ли? Видя ли, а! Искаше да ме прегази идиотът. Щеше да ти се наложи да папаш варено жито. Те... те и Алеко тъй бастисаха!

  – С куршум – уточни пенсионерът.

  – Да де, ама не е случайно. Случайно няма в тоз измамен свят. Откъртена тухла да те фрасне по кратуната, и то не е дип случайно. – Разгорещи се: – Затуй живей, драги, греби с пълни шепи, мамка му. Поемай, дишай, яж, пий, люби, носи си новите дрехи. Днеска припкаме кат аслани, а утре... утре с патъците напред. Панимайш?

   И понеже се бяха вмъкнали вече в покоите на силно одимения гаров ресторант, отведнъж се почувства като у дома си, избра най-личното място в залата, придърпа листа с менюто, свирна, изшъшка, подвикна бодро към келнера:

   – Таваришч! Альоу, маладец! Иди-ка меньой. Иди! Иди сюда, пажалуста!

   Манатарков замижа, като го чу какво поръчва.

  – Телешко вретено с изпържени в краве масълце печурки. Агнешки ребърца в доматен сос с лук и ситно нарязан кервиз. Ордьовър фламбе. Филенце от студено веяна скумрия. Пържени картофки с кетчуп и кашкавалец. Руска салата. Капама от пилешко бяло месце. Бутилчица "Каберне совиньон" за вкус и настроение. Бутилка "Карловски мискет", ако липсва "Карловски мискет", тогава "Димят". "Манастирско шушукане" тоже може. И за капак накрая, сто грама виски за разширение на вените.

  Нямаха от луксозното "Балантайнс", за което припираше, та се задоволи с по-простоватото даскалско уиски "Тичърс". Към твърдото гориво предложи белени пресни краставички да добавят в изкиснато биволско кисело мляко с магданоз и черен пипер, триста грама лешник и бадеми меланж, за завършек варени яйчица, поръсени с кимионец, кокос и по негово предложение – с лют червен пипер.

  – Кръв от жалва обаче нямат – начена да запрята ръкави. Пожела по-голямшка салфетка, която си затъкна под брадичката като лигавник. – А кръв от жалва пил ли си? А жабешки бутченца пане със сочен овчи кашкавалец? – Съзря сащисания бивш счетоводител: – Ти, например, кво ши си поръчаш? – Млясна, поприглади мустак, врътна крайчетата му нагоре, докато келнерът записваше този поменик.

   – Сода – измънка Манатарков.

  Тутуруткин морно подпря чело с два пръста: палеца и показалеца, вдигна като оксиженист очилата си над веждите, извъртя очи разочарован, замърмори:

   – Ама не може тъй! Тъй мизерно бива ли в тез наши хубави сладки години?

   – Може.

   – Че как!

   – Стомахът, господине... Язвата... Гастрит... Камъни в жлъчката... Една содичка ще ме оправи, че ми пресъхна устата.

  Гладен бе милият. Ой, как му идеше да си поръча поне пилешка кълка или крилце на грил! Ала пенсийката му мънинка, не позволява.

   – Не се стискай, бе-е-е-е! – тупа го Тутуруткин по гърба. – Еднъж се живей, шъ знайш. Я, отпусни таз душа!

      

    Запълни се масата открай-докрай. Блюдата се точат като заводски конвейер едно подир друго. Като че кухнята при гаровия ресторант тазивечер за тяхната маса само работи. Лично управителят на ресторанта дойде да палне спирта под паницата за фламбето, а жените от кухненския персонал се скупчиха на шублера да гледат как господинът със сталинския мустак като същински сюнгер омита до блясък посудата, че и грижовно със залък хляб дообира остатъците.

  Някаква струна у Манатарков сякаш се скъса. Както притихнал следеше змеят отпреде му как грухти, мляска, хруска, сърба, пърди, оригва се и шумно се секне, някогашният счетоводител изведнъж трепна като ужилен...

   – Що не ми почетеш от ръкописчето***– рече Тутуруткин, – тъй и тъй не ядеш! Докат ям, ши те слушам. Ушите ми да не са затъкнати, я? Ай, чети!

   – Не бива тъй, господине. Нахранете се, пък сетне.

   – А бе, чети. Чети, ти казвам!

  Ароматното винце, омешано с шотландско малцово уиски, правеше артиста своенравен и натрапничав. Пери показалец пред носа на сътрапезника си. Като ветропоказател се върти, дири съдействие, понеже останал неразбран. Подгъна устничка, нажали се, посегна да се изсекне в покривката. Залитна. Изсули се под масата. Отдолу-нагоре загледа Манатарков, с лапи, като у богомолка молитвено прибрани, коленичил пред олтар сякаш, зафъфла, като пръскаше през оределите си зъби парченца надосдъвкан жълтък:

  – Приятельо, ти си златен. Много държа на теб, ши знайш, мно-ого! Искам да се запозная с ваш-ш-што целокупно творчество. Мечтая си-силно да прочета твойте мемоари. С вас ний си допаднахме, приятельо. За мен вий сте истинский творец. За мен вий сте същински Достоевски на новата Българска литература – Хлъцва в шепа. – България много ши съ гордей с вас…(Хълцук-хълцук!) Бледо е словото да изразя дълбокото си възхищение и... и ррреспект. (Изпърдя се мощно.)

   Издълбоко дъх си пое:

  – Ай сега, братче, издекламирай ми кво, например, си сътворил в твойте самотни нощи. – Мисълта му обаче се отправи в друга посока: – Я-я!… Виж колко ядене си имам. Тва кокалче искаш ли го? – завира вилица в окото на пенсионера, надига задник да се покатери на стола. – Не щеш!... Ми добре! Губиш, сам ши си го изям.

  Изхлипа примирен, изтри с ръкав бликнала сълзица:

  – Сам ши си го изям, тъй да знайш. – Спомнил си нещо, боцна го с показалец между веждите: – Обаче ти-и-и... ти все пак ми чети! Чети ми.

  – Моля ви, господине – рече Манатарков, – налага се да посетя тоалетната.

   – Оди бе, кой те спира! Нали ши съ върнеш. Аз тук съм на пост, знайш. Кат Гюро Михайлов, ей ме на! Ни-и-икво мърдане. Не ши позвола без вашше со-согласие някой да барне манджата. Хм, е-ей, ама кво правиш ти? – Впери се в чашата му: – Пийш сода. Тва не е сода. Тва е чешмяна вода. А-а, да ги нямаме таквиз! Господинът поръча сода, те му донесли чешмяна вода.

   Загледа се вече към ъгъла, зад който бе миризливият гаров кенеф:

  – Ей! Де й ръкописа? Я го дай! Ши го чета, ши го изучавам и ши та чакам.

  Отпусна гърло, запя:

  – Ча-а-акам та да дойдиш, чакам та сас буйна стра-а-аст... Ръкописссът тук, на депозит! Щот ако земеш да паднеш в дупката, кой ши та гони? Хората мамят, да-а. В очите та гледа, и лъже, лъже, лъ-ъ-ъже. Мамицата им копелдаци!

  Докато откъм салона на гаровия ресторант долитаха песните и монолозите на великия човек, Манатарков се уговори насаме вън с келнера, когото по щастлива случайност познаваше отпреди, плати си содичката, предложи дори бакшиш, но оня категорично отказа, със съчувствена усмивка го изведе през задния изход.

  Какво се случва по-нататък, ще трябва да бъде описано в историческите ни хроники, понеже Тутуруткин съвсем не е случайна птица в Републиката. Впрочем, ето как приключва разказа си на следния ден келнерът-грък, човек с богат опит, видял какво ли не през живота си на обикновен човек...

  – Накърка се тоя цесит. Хептен се насвятка. Казвам да си плати сметката, пули ми се. Аз, кай, не разполагам с пари. Какво е това пари! Онзи дядка, белокосият... он пласта, в него е клюцът от касицката... Казвам му, цовекът си плати содицката и си замина... Платил ли? Це тогаз сто търсис ти от мен?... Плати си содицката, казвам. А цеситът ми се пули: Аз, казва, таз сметка няма да я платя. И ревна да плаце. Плаце, та се къса. Викнахме двамата дезурни серзанти... Обясняват му серзантите, а той им се скара. Дойде и господин нацалникът на митницата и му направи обиск. И в сакото му само едно старо два лева от някогашните пари. Ай, мамка му и цесит! Взеха му те данните, протокол написаха за хулиганство и веце го извездат на перона. Кациха го в ностния влак за Бургас. Уговорили онез от експреса гратис да го минат, да го свалят в Цирпан сам да се оправя цеситът му с цесит. Цирпанлии са нозари, мозе веце да са му светили маслото.

  Когато някъде в малките часове след полунощ злополучният автор, кандидат за книга в местното издателство, се добрал до дома си като човек, общувал с тъмните сили на Нова България, поела го с трескави очи леля Райна от заможен Копривщенски род, племенница на известния от Историята Тодор Каблешков:

  – Да не бях палила свещи пред иконата на Богородичка, кой знае що щеше да ти се случи – рекла, докато помагала на своя разтерзан наивник да се поуспокои. – Теб, мили, пресветата Дева Мария те е закриляла****.

Пловдив – европейска столица на културата за 2016 година

Plovdiv,  apr. 1994/2004 – edited 6 mar. 2017

______
* "Закуска на тревата" (1863), Едуар Мане (1832-1883).

** Иван Костов (1949) – най-мразен политик на днешна България наред с турчина Доган.

*** Думата „ръкопис” и умалителната производна „ръкописче” Тутуруткин произнася с ударение върху „о”, както я произнасяше Пантелей Зарев (1911-1997), а и не само г-н академикът на БКП.
**** Сюжетът е епизод от романа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004), писан е по действителен случай. Разказа ми го 75-годишният бивш счетоводител, автор на шест лично платени мижави книжлета с разкази и вестникарски задевки по злободневни теми Петър Петров (Василен Ведров), прототип на притеснителния Манатарков. Жена му леля Рени (Райна) действително е от Каблешковия род. Докато Тутуруткин е събирателен образ на типичен за българската обществена сцена герой, той също си има своя прототип – любимец и досега на литературните критици, плодовит автор, подвизавал се дълги години като редактор в местното издателство. Тутуруткин и тутуруткиновци управляват културния живот и на днешна България. Илюстрация за ярката им дейност "на ползу роду", както им иде да се кипрят пред българския читател, е войнстващата простотия, лееща се на талази, на талази от телевизионния екран: шоу за яки пари, цинизъм, скука, духовна поквара, разграждане на нацията по заповед от Биг Брадър.