Публицистика – КОСТЮМЪТ НА МИСТЪР КИСИНДЖЪР

КОСТЮМЪТ НА МИСТЪР КИСИНДЖЪР

   Някои понятия или образи съществуват и ни се явяват сякаш от извънземна геостационарна орбита. Не бях чел "Българският Великден", когато по-миналата пролет писах отзив за книга на Василен Ведров, където употребих изречението "Тук се излъчва достолепието и самоуважението на чистия български дом, респектът пред бащата, нежното очарование на майчиния силует".

   Чета тези дни в издадената през 1975 г. нашумяла напоследък книга на проф. Тончо Жечев (цит.съч, с. 286..): "Но у него (у Тодор Икономов, бел.м., Г.Б.) явно се чувства, че е израсъл на стабилна жеравненска почва: чистота и строгост на нравите, усет към практическите нужди на времето, самоуважение и достолепие, прерастващи в неудобна житейски, почти демонична гордост; и онази тънка склонност към коренните начала в живота, така характерни за неговия земляк Йордан Йовков".

   От гледна точка на стилистиката имам поне четири забележки към цитираното (за "стабилна" и "трактовка", за неточното "жизнен" вм. "житейски", за плеоназма (досадно повторение с разни думи) "коренните начала" вм. "корените"), но не за това, а за съчетанието "достолепие и самоуважение" ми е думата. 

   Кое кара несъпоставими двама автори да вплитат през поне 25 години разлика във възрастта двете понятия? Кое ме сродява с Тончо-Жечевите размишления, след като до този момент не ме е занимавало творчеството му? Не иде ли това общо от генетичния ни код, независимо че сме българи от различни поколения, от разни краища на Българската земя? Да се дразня от дребните слабости в тази мъдро написана проза, да се усещам изкушен да доработвам, да доизкусурявам писаното от този автор е знак, че го ценя. Така допълвам и съм готов да споря и със самия Върховен творец.

   И тук моето любопитство кое е отначало – достолепието или самоуважението? Думи, съчетавани може би механично в потока на съждението! Но подсъзнателно Тончо Жечев поставил първо самоуважението, и в това е по-точен; ами че нали самоуважението си е вътре в личността, докато достолепието е обърнато към другите. Логично е съдържанието да е преди формата: не може да си достолепен, преди да си знаеш стойността. Ще е лицемерие, ако е тъй, гола показност ще е. 

Тончо Жечев (1929-1999) – автор на "Българският Великден..."

    От друга гледна точка пък, тълкувайки личността, първо съзираме външните й очертания и сетне чак влизаме във вътрешната й структура. Така че, ако Тончо Жечев е прав в "закованата" си неподвижна характеристика, която е завършено познание, моята подредба на тези две понятия отчита динамиката на познанието, като движение на разума от очевидното и повърхностното към по-същественото съкровено. Значи, виждаме достолепието, и чак подире – стаеното по-съкровено зад него самоуважение.

   Външното често е измамно, не всякога съответства на вътрешния пейзаж на личността. Познанието пък не е гора от строго фиксирани истини кое какво е, а е непрестанно изпитваща, меняща ракурсите си гледна точка за скритите пружини на живота и човека. "Всичко е в мнението" цитира фрагмент от късноантичната киническа философия роденият в 121 г. Марк Аврелий (вж. М. Аврелий, "Към себе си", С. 1986, с. 36). Не по-маловажен от изследвания случай, личност или събитие е оценяващият; върху субективното мнение се гради разкошът, многообразието на световната литература, историография, философия.

Марк Аврелий (121-180) – император и философ

   Затова си позволих тези умозрителни размишления.

   От вчера чета "Хроника на един танц с дявола", автобиографична история на добрал се най-сетне успешно през 1988 г. до Франция в 44-годишната си възраст упорит автомобилен и прочие изобретател. Вероятно на френски език заглавието изглежда още по-артистично; разказът тече леко претенциозно, напомня ми стар, поизветрял френски парфюм или начина, по който французинът произнася [о]: това произношение на френското [о] се постига с яко удължени, свити в кръгъл отвор във формата на кокоше дупе устни; това е то затвореното френско "о"!

   Авторът, вече 54-годишен, роден нейде си в София, в момента бил най-силно ухажвана от пресата и от автомобилните гиганти персона, доколкото схващам, не само във Френската република, а в целия Западен свят, та чак и в Япония. Имам усещане, че чета история на собственото си детство, юношество, ранна младост, само че – макар сглобена от същите детайли, история, представена по предвзет, нарцистичен начин. Същите опорни точки от събития, че дори същото прикрито аутсайдерство спрямо фасадата на соца (социалистическото общество) от 1953-1965 г., с разликата че – докато средата, в която раснал господинът, успешно се приспособявала към властта на партайците, моите най-близки, родителите ми на първо място, докрай пиха от горчивата чаша, мълчаливо живяха с униженията и лицемерието на властта към българина. Заради тези най-обикновени труженици, притеснявани от всякакъв род управници, изпитвам синовен дълг да отбележа в приписки по снежнобелите полета на тази колосана и лустросана автобиография отношението си, не за друго.

   Осъществяването на таланта е темата, разработена да звучи като евангелие за просперитета на всеки млад българин, озовал се далеч извън Отечеството. Чета авторския коментар: книгата вече се тиражира в Западните страни като трилър от свят на гротеска. Предполагам, идея на щастливо осъществилия се изобретател е да създаде образ на неунищожимия наш Български дух... По странен начин обаче: чрез тържестуващо задоволство и прехласване по себе си от постигнатото.

Буш старши (1924) и синовете Джордж младши (1946) и Джеб (1953) 

    
    Иде ми на ум, да речем, че автобиографичната история на бивш американски президент (вж. Джордж Буш, "С поглед напред", бълг.изд. 1991 г.) е по-сдържана откъм самолюбие. Сънародникът ми се заел да сочи на гладните българи колко отрупана с благини и лакомства е трапезата му; ако не избиване на комплекс, как се нарича! Доста трябва да си мизерствал, за да се хвалиш с ядене! 

    Ще ми се "Хроника на един танц с дявола" да не почуква с нокът по челата, а да вдъхва увереност, че повече от личните ни успехи оттук-нататък ще зависят единствено от собствената ни настойчивост, предприемчивост, откритост към света, трудолюбие, дисциплина.Затова ме озадачават фалцетните нотки: нашата родина е представена като антиреклама: акцентът е не върху безобразия, а върху прочувствения болезнен сплин на шарената персона. Патетичното отрицание на всичко българско съвсем не ми помага да отделя комунистическата болшевишка практика от националния бит и душевност.

    Възможно е основа на такова завръщане към миналото да не е погнусата от политическата система, колкото кисела гримаса на народностния ни характер. А може би съм наивник да си въобразя, че българският модел съпротива срещу простащината, фанатизма, чуждопоклонството, възгордяването у парвенюто и у слугата на чуждия интерес е далеч по-многопластов, по-изобретателен? Героят на тези спомени е гениална личност: математик, инженер, механик, медик, учен, изобретател. Героят на тези чудесни спомени притежава висша комбинативност и целеустременост, ала духовният живот на нацията е нещо не така елементарно, податливо на сухи предпоставени тези. В този смисъл необходим ми е Антонов Единомишленика, ала не съм наясно с каква цел ме настройва срещу себе си.

   Не се чувствам пренебрегнат, затова че не съм бил инквизиран в подземията на някогашната Държавна сигурност. В досието ми, съчинявано от "съвестен на Партията доносник" някой Георги Коритаров (1959) или някой Иво Инджев (1955)*, надявам се, липсват пикантни подробности за моята дейност като журналист и учител освен тъпата информация, че баща ми бил частник (което не е вярно; ех, как силно баща ми мечтаеше да си е стопанин, но доносниците не му позволиха).

Изобретателят Румен Антонов (1944)

    Странно ще ми е из архивите на вътрешните служби за контрол и наблюдение да са ме определили "отявлен враг на Народната власт", "саботьор", "дисидент", "провокатор", "агент на чуждо разузнаване". Към т.нар. мои тежки "политически грешки" Партията-ръководителка, т.е. Нейните съвестни чиновници, се отнесе с разбиране, дори с известно съчувствие, бих казал: отначало ми ограничаваше заплатата на лит.сътрудник (95 - 105 - 170 лева на месец), докато накрая просто ме прогони от редакцията, но ми даде възможност да работя като учител по роден език и литература. 

        

    Та нямам с какво толкова да се гордея. Мои роднини и приятели не са съдени от т.нар. Народен съд. Семейството ми, а и родът ми (с едно изключение, чичо ми Насо (Атанас Бояджиев, 1912-1982) не са гнили по китните концлагери на соца, не сме били интернирани, не сме били сочени с пръст като врагове на прогреса, не сме били разхождани с окачена на гърди писана с катран табела "Кулак – народен враг!". Оскъдното имущество на майка ми и баща ми – пришълци в този град, не е било конфискувано заради буржоазен произход, заради шашми или далавера с комисионни за доставка на бракувани немски зенитки за Българската армия (като в рода на изкачилия се до председател на Народното събрание г-н Стефан Савов, 1924-2000). В двата ми рода – майчиния от Пазарджик и бащиния от Харманли, не са ми известни персони с благородническо потекло, титла, наследствени имения и каквото и да е друго за завист, та някой червен тарикат от престараване пред службите да прати мои близки да чукат камъни или в затвора.

   Това е истината за мене и моите хора. И все пак не мисля, че преживяното от нас е по-малко трагично, по-малко покъртително. Защото, драги ми "бойки борци за демокрация", жестокостта не е само форма на пароксизъм; жестокостта може да е бавна, търпелива, уморено-сълзлива и добродушна, човеколюбива на вид дори, процеждаща се в оскъдни дози като отрова през целия ни мизерен живот. Нима това е по-малко нещастие?

   Мечтая някой да го разкаже с най-обикновени думи, без да се горещи, без да настръхва, без да застава пред всички нас – унижените и оскърбени българи по род, в театрална героическа поза. И в този делничен епос зад самоиронията, зад присмеха, зад отрицанието искам пак да откривам пулсации на синовна обич и привързаност към целия ни многострадален и калпав, и ограничен, прост и тъп, умирисан на кисела пот и натирян в тинята, но жилав български корен.

   Независимо от издевателствата, българинът продължава да бъде това, което е: характер многопластов, шлифован от "щастието" да живее въпреки Държавна сигурност и въпреки пипалата на Държавата, съхранил вътрешната си подреденост и достойнство на уравновесен стопанин, овладял умението да отстоява своето под най-невероятни за доносниците, както и за чиновниците на властта роли на смирение, ала винаги с остър взор на силно животно сред съседите ни от Балканския полуостров.

   Защо ли сякаш никога не си даваме сметка, че българинът е сред духовните отци на европейското общество на етносите още от далечния Х век след Христа? Самоизолирането на романтичния герой у преподобния инженер Румен Антонов, самоотграничаването като набор от блестящи качества върху сивичкия пейзаж от бездуховната наша родна нечистоплътност, битова занемареност, и то посочени като характерни за нас какво постига? Вместо да изпише вежди, вади ни очите.

   След Ноември 1989 поне се нагледахме на страдалци, които твърде живичко и похватно се самонасадиха във властта, в ролята на наставници вирят показалец. Книгата все пак е полезна. Да се поклоним доземи пред успеха, да се погордеем, че човек от нашето поколение, и то българин, се осъществил като талант в пълна мяра. Не сме толкова многолюдна нация, че да делим от себе си този или онзи. 

Алпинистът Христо Проданов – Българският знак на Еверест

    Помня, преди години пак така се повъзгордяхме с подвига на един алпинист от Карлово**, бучнал в леда и снега на Еверест и Българския байряк. Питахме се шепнешком, след като отмина еуфорията: "Абе, този с партийно поръчение ли го пратиха там да загине?"

    Изкривената представа за успех беше пожертвала група млади българи пред олтара на Партията в познатия стил, както са пожертвани в лютата зима на 1943 г. и стотината антонивановци, още в ученическите им шинели и с обуща половинки, изтребени в местността "Сухото дере". Напомпвайки обществения интерес, че на всяка цена стотината обречени да загинат ще изпълнят партийната задача, някой просто бе употребил тези невръстни идеалисти. Но това е друга тема.

   Между другото, като преразказва популярен в Щатите анекдот за преподобния Хенри Кисинджър (1923), американски евреин, изпратен с важна мисия в Израел, авторът на романа-сатира "Параграф 22" Джоузеф Хелър (1923-1999)*** завършва историята около костюма на въпросния Кисинджър с откритието, че – колкото и величава да е за света, и най-великата личност си остава само мъничка рожба пред благосклонните очи на Родината-майка.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 10 jul.1998 – edited 7 mar. 2017

____

* Служители на Държавна сигурност, изживяващи се като говорители на нацията.

** Христо Проданов (1943-1984), останал завинаги на най-високия връх на планетата.

*** https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D1%83%D0%B7%D0%B5%D1%84_%D0%A5%D0%B5%D0%BB%D1%8A%D1%80